ОТБЛИЗО С АРТИСТА#28 Невена Николова
„Ама Вие… Вие сте лишили танцьорите си от тяхната идентичност!“. Тогава се замислих, че всъщност е още по-лошо. Лишихме ги от всичко човешко в тях. И те го понесоха.
Води: Стефанѝ Стоева
Защо реши тази твоя идея да се превъплъти в танцов филм, а не в друга форма?
Н.Н. Когато започнах да разсъждавам върху идеята за Съществото, за мен доста рано в процеса беше ясно, че ако тя се окаже осъществима, то това би било непременно и единствено в някаква кратка като продължителност форма. В този смисъл - беше непрактично да мислим за сценичен пърформанс, освен в комбинация с други сходни кратки изследователски парчета. Другият вариант беше да създам инсталация, но развитието на Съществото, вървеше по-скоро линейно, отколкото кръгово. Зациклянето му в многократна повтаряемост би било проблематично, включително и от изпълнителска гледна точка. Късометражен screendance изглеждаше най-благодатния формат за реализиране на идеята, предвид и богатите възможности на киното да създава и поддържа една магическа реалност.
Има ли някакво визуално заимстване от филмът „Съществото“ (1982) на H. Bud Otto? Ако не, то тогава какви бяха визуалните референции с които работихте?
Н.Н. Въпросният филм е игрален пълнометражен хорър, в който невидима мистериозна сила нахлува в живота, в дома и в тялото на главната героиня. Освен българското заглавие, единствените сходства, които мога да открия с нашия филм са в усещането за страх/ужас от сблъсъка в непознатото.
Не окрихме публично налични за гледане завършени творби, които да използваме като визуални референции. Единственото, което се доближаваше до това, което си представях беше един канадски изследователски проект „Колективно тяло“, който представяше замисъла си (но не и реализацията) в кратко youtube видео. Този проект целеше създаването на пърформанс с надградена виртуална реалност върху жива, движеща се скулптура от пет оплетени плътно едно в друго тела, които произвеждаха и собствен хор от звуци.
Същинските визуални референции, които използвахме бяха видеа за движението на едноклетъчни микроорганизми или клетъчно делене (митоза) на животински клетки под микроскоп. Много полезна референция се оказаха видеа с различни мекотели, особено това с един октопод, който се промърва,намества и препозиционира в тесни стъклени пространства.
Какво мислиш за спектакълът на Ясен Василев – „Многоглавото тяло“. Там той засяга доста сходно идеята за колективното тяло и неговото преживяване.
Н.Н. За съжалене не съм гледала спектакъла и не мога да коментирам.
Къде се чертае границата между чудовищно, божествено и природа?
Н.Н. За мен природното битува свободно от моралната човешка оценка за добро или зло. Опитахме се да държим Съществото на тази територия. Да не го възвисяваме до богоподобно свърхсъздание, което да извиква преклонение. Както и да не го натоварваме с негативни конотации на чудовищно изчадие адово.
Как се адаптират артистите към тази „пределна физическа близост“?
Н.Н. На този въпрос най-добре могат да отговорят танцьорите в Съществото – Изабел Миткова, Витория Сиракова и Ксения Бакалова. Те от самото начало напълно разбраха и безусловно приеха предизвикателството, дишаха едновременно и някак успяха тотално да се синхронизират. Гледайки ги от страни мога само да предполагам, че да се откажеш от границите си в подобен творчески процес, може да е едновременно много плашещо и смущаващо, но и странно уютно. Казват, че истинските актьори (в случая танцьори) нямат собственитеско чувство върху телата си, те ги отстъпват за целите на творбата, предоставят ги безусловно и когато „играта свърши“ си ги прибират обратно. След един от фестивалите, на които успях да присъствам, една зрителка дойде при мен екзалтирана и каза: „Ама Вие… Вие сте лишили танцьорите си от тяхната идентичност!“. Тогава се замислих, че всъщност е още по-лошо. Лишихме ги от всичко човешко в тях. И те го понесоха.
Как се движеше процеса на зидане на концепцията?
Н.Н. Заедно с Марион Дърова (хореограф) решихме, че е най-добре да стартираме процеса с няколко пробни изследователски сесии, в които просто да опитваме, да търсим, да проверяваме. И след тях да решим дали идеята има потенциал да бъде реализирана. Когато се убедихме, че имаме точните танцьори и обещаваща посока за движенческа работа, привлякох към екипа Петър Герзилов, мой колега режисьор с богат опит като танцьор и хореограф, с който заедно започнахме да градим концепцията за заснемането, паралелно с процеса на „раждане“ на самото Същество. Костюмите, звуковата среда, операторското и светлинното решение придадоха завършеност на концепцията. Илюзията за Съществото сработи едва когато абсолютно всички елементи се сглобиха заедно – реално това се случи в самия снимачен ден.
Докъде има възможност да расте и да се развива Съществото, каква е неговата съдба, какви мисли протичат в него, ако заема позиция на недефинираност? Формират ли се нови видове липси след разпада на съществото?
Н.Н. Нашата концепция за Съществото бе за нещо първично и предрационално, свободно от когнитивни процеси и сложни интенции. Нещо, което не мисли, което просто Е. Нашето Същество се изгради като импулсивно, флуидно и следващо естествената си предначертаност създание. В този смисъл и разпадът му не носи трагичността на смърт, а е просто трансформация и транзиция, след която животът предължава. И може би дори се мултиплицира.
Какво ново си взе от цялото преживяване по това сътворение?
Н.Н. Аз съм човек на думите и си мисля, че силата ми е в това да разказвам истории. В създаването на Съществото не можех да се опра нито на фабула, нито на словесна конструкция. Бях малко като в свободно падане и се научих да се опирам на хората около мен, най-вече на хореографа Марион Дърова и ко-режисьор Петър Герзилов. Те бяха там, където аз пропадах и с цялата си отдаденост ми помогнаха да докажем тази идея и да я случим по един, вярвам, достоен начин.
Спечелването на много награди елиминира ли съмнението в качеството?
Н.Н. Съмнението в качеството, особено на един творчески продукт, е свещено и не вярвам, че има сила, която може да го елиминира. Селекцията в един фестивал означава единствено и само, че филмът е бил в съзвучие с програмната стратегия на фестивала, а наградата - че се е вписал в естетическите критерии на съответното жури и се е откроил спрямо конкурентите. Има поредица от фестивали в Европа, които не селектираха Съществото. Ако някой избира да се съмнява, може спокойно да се позове на този факт. Или пък да гледа филма, за да си изгради собствено усещане, което да потвърди или отхвърли съмнението.
Как влияе успеха на филма върху неговите създатели?
Н.Н. Вярвам, че за хората от екипа на филма беше ценно да се усетят видяни и припознати в далечни краища на света с огромна творческа продукция – САЩ, Канада, Индия, Австралия и т.н. За мен лично, фестивалните успехи лекуват страха ми, че може да се окажа творчески „самотна“. Т.е. че нещата, които ме вълнуват и начинът, по който се опитвам да ги изразявам, могат да са крайно нерелевантни за останалата част от света. В този смисъл успехът ме кара да чувствам и вярвам, че не съм сама. И ми помага да продължавам.
ФИЛМОВА ПРЕМИЕРА - Съществото
Експериментален танцов филм | България
30 юни 2024 | Зала 2 | 19.00 часа
