ОТБЛИЗО С АРТИСТА#24 Боян Крачолов
Накратко – ако има изход от хаоса, то той би бил не вторачването в собствената безизходност, а обръщането на погледа към нещо друго извън мен. Идващите поколения, да кажем.
Води: Стефанѝ Стоева
Можеш ли да посочиш визуална референция (картина), която обхваща действителните контури, на поколението за което говориш?
Б.К. Много искам да мога, но струва ми се, такава все още не е нарисувана – или, ако е, не съм попаднал на нея. Може би нещо средно между Бош, Брьогел и Банкси. Освен това вече, мисля си, едно произведение на изкуството вече не може да бъде мислено самостойно, а в комбинация с интерпретациите му. То трябва да е част от верига.
В този смисъл не бих търсил „всеобхватна“ картина, а нещо, което навява и аналогии, сравнения и прочее. Може би – за който иска – в крайна сметка бих се спрял на нещо на Morio. Който минава често по софийските улици, ще ме разбере. Надявам се. Или пък ще ме обори.
Кой е любимият ти пример за естетически бунт в годините на раздържавяването?
Б.К. Може би бумът на графити културата. Добрите графити. Не драсканиците, които, за жалост, често виждаме по фасади и къде ли още не.
Споменава се, че „единственият език, който познаваме – смесица от хиляди чужди влияния, алкохолни делириуми и страхове от бъдещето.“, той такъв ли остана или успя да избере своя графична структура и да основе речници?
Б.К. Сякаш върви в тая посока. Напоследък естетическите му стойности, обаче, са леко позападнали, тъй като погрешното разбиране на демократичното води до липса на критерий, до едно разпадане в едно изобилие от мнения, гледни точки и прочее субективности – но и през това ще се премине. Надявам се.
С какви именно кодове боравите в пиршествения спектакъл, вдъхновен и работен по Рабле?
Б.К. Привидно контра-театрални, но ни се струва, че разширяват полето на театралното, които са плод на съвременен естетичен език, който би могъл да бъде широко разпознат и разбран. С кодовете на стенд-ъпа, на концертното, на цирковото, даже на медитативното. Както и с тези на празненството, на партито, дори с клубното. Търсихме адекватната съвременно-градска ситуация, аналогична на описаната от Рабле такава – и я намерихме именно в тази смесица. Което не пречи нашата да има и определени тъмни нотки.
Кое произведение според теб може да бъде разгледано като „енциклопедия на нашето време“, така както Жюл Мишле пише за Гаргантюа и Пантагрюел?
Б.К. Ха! Знаеш ли, в книгата си „2666“ Роберто Боланьо твърди, че ако някога големите романи са били аналогични на воденето на огромни войни – с разполагане на армии, отряди, танкове, самолети, ритмизиране на дефанзивни и офанзивни действия, отстъпления, предавания, боеве и прочее – то настоящите много повече приличат на изкусни и детайлизирани боеве по фехтовка. С настъпването на постмодернизма, човекът сякаш отвръща поглед от гигантските сюжети и наративи и се втренчва все повече в частните случаи. Това, впрочем, е и една фундаментална разлика между западния и източния роман – ако действието в западния роман се концентрира около т. нар. „главен“ персонаж – и всичко проследява неговия път, перипетии и преобръщания – то източният скача от персонаж на персонаж, целейки много повече да разгърне цялостното време – именно то е, сякаш, въпросният „главен“ герой.
В този смисъл не мога с точност да определя литературно произведение, което да бъде мислено в съответния енциклопедичен дискурс. Това, което според мен би могло да се припознае като някаква форма на енциклопедия, са музикални произведения – и то даже не едно или две, а дори, мисля си, албуми. Или даже дискографии. Ако трябва задължително да се спра на едно, бих казал „Метеора“ на Линкин парк. С ясното съзнание, че също не е цялостно.
Светът става ли по-бездомен, когато отхапваме от него и не засилваме сетивността си?
Б.К. В „Гаргантюа и Пантагрюел“ – романът, който вдъхнови целия спектакъл, има положена – според Бахтин – една много важна връзка между яденето и труда. Когато аз отхапвам от света, то е своеобразен триумф – не аз съм изяденият, а аз изяждам. Определен период на труд, на излишък, на изтощение, на директна взаимовръзка със света, е увенчан с финал. Тоя труд – съзнателен! – е и това, което създава концепцията за „дом“. Та струва ми се, че светът става по-бездомен, ако се започне неговото безсмислено поглъщане, ако никаква друга причина освен „лакомията“ не стои зад това действие. Потъването в удоволствия – тука според Франкъл – говори само за загубата на концепция за смисъл. Безсмисленият труд води до безсмислена лакомия.
Как се пресичат театъра, купона и зрелището? Това може да бъде разчетено, като сценична тавтология ?
Б.К. Конкретният отговор на този въпрос опира до дефиницията на тия три понятия – която, в повечето случаи, е строго субективна. Ако театралното все пак се занимава с движенията на душата, то тогава невинаги зрелището е задължителен фактор. За да има зрелищност, пък, невинаги е необходимо душата да се придвижва – едно зрелище нерядко може да идва от абсолютна душевна статика. Купонът, пък, от своя страна, минава доста по допирателната – в един купон няма толкова ясна йерархия, например, между „празнуващ“ и „гледащ“, каквато има в театралното или зрелищното – там всичко е изравнено. В този смисъл тук се опитвахме да конституираме баланс между тия три територии. Предстои да видим докъде сме се справили.
Съдбата на човек е в неговата дейност, ако светът продължава да бъде небрежен към своята участ, няма ли всяко идващо поколение да е обречено на този хаос?
Б.К. Съдбата на човек е в собствената му дейност, ала, струва ми се, до определена степен. Днес, сякаш, понятието за личен избор е прехвалено. Прекалено много опира до концепцията за някакъв индивидуализъм – а днес, повече от всякога, е наложително да си дадем сметка, че функционираме в общество – в мрежа от разнообразни напрежения и влияния. Имам една любима мисъл на Тери Пратчет, според която, да, човек винаги има избор – но много често този избор не е изборът, който същински му се иска да има. В тоя ред на мисли все повече си мисля за понятието за грижа, което Хайдегер, например (независимо от изключително противоречивата му личност), въвежда – и което понятие е налично в, да кажем, корейската философия. Съзнанието, че се носи отговорност към друг – или други. И, че всеки акт, колкото и да е ограничен публичния му обсег (независимо дали става дума за един или множество други хора), може да доведе до всевъзможни последици. Накратко – ако има изход от хаоса, то той би бил не вторачването в собствената безизходност, а обръщането на погледа към нещо друго извън мен. Идващите поколения, да кажем.
Защо е важно да изречем неприязънта към самите себе си?
Б.К. За да спрем с излишните себевъзвеличавания.
Какво следва да направим, за да излезем „на чисто“?
Б.К. Може би да си дадем сметка, че сме нелепи. Че всеки човек е изключително нищожен. Дори, нерядко, смешен. Така по-лесно се прощава. Както на другите, така и на себе си.
XXL гротесково – пиршествен спектакъл, вдъхновен от „Гаргантюа и Пантагрюел“ от Франсоа Рабле, базиран върху авторски текстове и цитати от Рабле и Бахтин
08/05/24 , сряда | Зала 2 | 19.00 часа
Следваща дата на изиграване 20/07/24
