ОТБЛИЗО С АРТИСТА#22 Марион Дърова
Да гледаме и да бъдем гледани е процес с еднаква степен на власт.
Имаш ли воайорски влечения, как ги проявяваш - чувстваш ли се повече Бог, когато скрито поемаш с очи?
М.Д. Всеки е воайор в различна степен, нали?! В Код Червено се занимаваме по-скоро с ексхибиционистичното и нарцистичното в нас, като медиум за творческия акт. Богът е в нашите глави. Когато си правим селфи например, никой не ни гледа, но ние се държим, заставаме, фантазираме идеалното ни аз. Тоест, погледът не е непременно гледането, а нещо повече. Иначе аз изпитвам наслада и когато гледам в скрито и когато ме гледат скрито, тази ситуация много добре описва как работи погледът за нас, той не е нещо, което можеш да уловиш.
Когато гледаш публиката, докато си на сцената, какво виждаш? Как тя се намесва в действието?
М.Д. Когато играя не гледам публиката, моята цел не е да въздействам от позицията на някой, който е на сцената, тази провокация не ми е важна. Публиката се намесва винаги, дори и да я няма физически, още когато се заражда идеята и после по време на репетиции. Точно там насочвам интереса си – ние не можем да се отстраним от представата, че сме гледани, щом се занимаваме с перформативни или изпълнителски изкуства. Всичко, което правим, е диктувано от тази представа. В моментите на буквалната, физическа среща с публиката всички ефекти се засилват, първо се променя химичният баланс на тялото, произвежда се адреналин, после допамин и т.н. Понякога нечии конкретни очи могат да имат силно въздействие върху теб, но независимо от състава на публиката, тя е по-скоро абстракция за наблюдавания, защото той винаги фантазира какъв е погледа върху него, той фантазира себе си.
Когато погледа бива интерпретиран и превеждан, той заема ли някакъв пол във възприятията ти - какъв е неговия образ?
М.Д. Това е доста провокиращ въпрос. Първо бих казала, че погледът не може да има пол, след това обаче си представям желаещия поглед, а той има пол, да. В главата ми сега изникват много филмови персонажи. Да кажем Малена е образ роден от мъжкия дискурс, ето това е мъжкият поглед. Това не означава, че само мъжете като биологичен пол поддържат мъжкия поглед, жените също могат. В така обсъжданият напоследък „Клети създания“ на Йоргос Лантимос пак имаме мъжкия поглед, представен за женски, но все пак това е мъжкото желание и страхове, които рисуват виждането си за феминисткото. Езикът на киното е много удобен, щом става въпрос за образ и пол.
Какво доверие може да се даде на погледа, като Бог?
М.Д. Идеята за Бог е идея за нещо над нас, следователно - повече от нас. То ни конституира, тоест ние сме под неговата власт и доверието няма място тук. Да, властовите отношения са като топка, която си предаваме един на друг с всеки въпрос, дума или действие. Тогава можем конструираме начина, по който работи погледа, той се превърща в траеща във времето идентификация. Да гледаме и да бъдем гледани е процес с еднаква степен на власт.
Защо КОД ЧЕРВЕНО?
М.Д. Когато този проект се зараждаше в мислите ми, си представях тълпи от спонтанно събрали се жени и протестиращи тела, които ползват голотата като средство за предизвикване на внимание към проблемите на групата. В някои култури от жените се очаква да са облечени и скрити, отговарящи на статуса на мъжа до себе си, а в други да са съблечени - предизвикващи мъжкото желание. Изобщо женската голота е много третирана и в изкуството и в социален план и единственият способ на женския контрааргумент, пак се оказва голотата.
След това можем да планираме самото раждане на пърформанса - какви са инструментите му, посланията, провокациите и коя жена дава началото на всичко това. Тогава реших, че този проект ще се казва Код Червено. Цветът, който исторически и културно се свързва с женското. По време на репетициите идеята ми започна да се променя, изоставих тази линия на женското и се фокусирах върху общото между протестиращите тела и нашите тела като актриси, изпълнителки и танцьори. Ситуацията на публичност е това, което ме отведе до идеята за погледа и какво се случва с тялото като обект на погледа.
В самотата и липсата на наблюдатели, тялото изпитва ли съмнение в съществуването си?
М.Д. Мисля, че ние сме способни да изпитваме съмнения към всичко, но най-трагичното е че не можем да изпитаме съмнение в съществуването на тялото си, защото ние сме чрез него. Вероятно тялото се съмнява, когато страда. Не наблюдавано, то изпитва позовление да съществува в различен образ, нежелан да бъде споделен от външния свят. Плътта има несъвършенства, силуетът не е достатъчно категоричен, отпуснат е. Когато влиза в обсега на погледа, тази страна на съществуване на тялото се прикрива и то започва да се деформира спрямо идеалната представа за него.
Погледа не е ли съвкупност от знание? Човек вижда, толкова колкото знае.
М.Д. Със сигурност. Погледът е съвкупност от знание, представи, желание, думи, дискурси, образи. Пример - телата на културистите, те са оформени, бих добавила деформирани, спрямо една представа за мъжественост и сила, която черпи от изображенията на боговете и героите от гръцката и римската митология. По време на състезание културистите заемат пози, които най-добре да представят мускулатурата им и тези пози също напомнят тези изображения. Ако никога не сме виждали скулптури и рисунки, които презентират митологията, как щяхме да възприемаме телата на културистите и щяхме ли да им се възхищаваме? Трудно е да си представим какви биха били възприятията ни, защото имаме културните натрупвания, които ги предопределят и все пак мисля, че щяхме да гледаме на тях като на много странни и грозни тела.
Код Червено 11 април 2024, четвъртък | Зала 1 19.30 часа
