ОСТАВЕН САМ НА СЕБЕ СИ.

Моноспектакълът СЕЧ. Една възбуда по Т. Бернхард /Въпроси и отговори с Явор Костов-Йондин/

Томас Бернхард е разрез в ефирната материя, от която е изплетен живота. Труден за понасяне, неустоим за четене. Блъскащ се в тресавищните очертания на реалността, патологичният му инстинкт за непримиримост и парадоксалната му директност, го коронясват с ореола, на един от най-способните писатели на 20 век.

Стефанѝ Стоева

Бернхард крещи от ръба на масата, върху голите стени боядисани с цвета на вакуума, а отвън пращящо съществува непластичния социум, в който той е принуден да живее.  Сам, затворен в саркофага на собствените си невротични пристъпи, той се опитва да придаде образ на страха, за да го презира, за да го мрази, защото не може да се мери с него, той сам споделя, че…

„Омразата обикновено идва, само когато и защото не сме равни.“  

Невъзможността за справедливост и несъстоятелността да сподели болката, така че тя да придобие смисъл, насилват съзнанието му до космически нива на непоносимост. 

Томас Бернхард не крие и мами, неговият вербален шамар удря онези, които гледат по-напред от носа си и ги възнаграждава с липсата на избор. Успокоява, че спасението не съществува и всички ще горим заедно, равни, един до друг. Свирепостта на Бернхард е предадена иконично в поставянето на пиесата по едноименния му роман „СЕЧ. Една възбуда“, в превод на Александър Андреев. Това е една отвратителна история, която Елена Димитрова (режисьор) и Явор Костов-Йондин (актьор), напълно доброволно и мазохистично са приели за своя мисия. Бернхард е един ужасяващ автор, изцеждащ, досаден, истеричен, а поставянето му на сцена е възможност за естетическо самоубийство.

Сценографията и осветлението на Ралица Тонева, са успели да елиминират тази възможност, като предават идеята за фоново съществуване на вещите. Те са само и единствено декор в преносния и прекия смисъл на думата. На едно съвсем друго ниво, лае музиката, композирана от Любомир Брашненков. С кръгообразни и безнадеждни движения, тя бавно сигнализира на вцепенената публика, че нищо не е наред и няма да бъде.

Покрил се под типичния образа не един пиян, той само заблуждава, че това, което ще се случи няма да бъде терор. Вибриращата възбуда се чува в проскърцването на обувките му, всеки път щом се завърти на пръсти. Той е безумен, необуздан, взел решение и заел позиция – той започва своята СЕЧ. Предизвикана от безвъзвратно болното съзнание на обществото, в частност негови бивши приятели и близки. Той не оставя място да дишаш, уплътнява разстоянието между зъбите с амалгамата на съмнението, докато в залата не започне да се чува всеобщо пукане на кости. Всички ние – непосредствено седящи в мрака, пред плюещия и неистов Явор сме креатури, позьори, пикльовци и мрънкачи. Съблечени голи от предпазните си слоеве, нямаме правото, да не присъстваме на всеобщия ни линч.

Ауерсбергерови това, Ауерсбергерови онова… напред, назад. Фигурата ни клати в цикличността на епизода си, като се лута между социалният фактор на безмозъчната епоха, на която сме плодове и духовната смърт на жизнените тела. Противопоставеният външен и вътрешен свят, който той едновременно ненавижда и обожава. Образа на любимия му, красив град, който той показно зачерква, като такъв и вътрешния му свят в отломките на личната му нестабилност. Понятията постоянно сменят позицията си и в размяната си се смесват до неразпознаваемост.

Той живее в кошмар, от който изхода е неясен, непредвидим и абсолютно фантастичен. Неговото биполярно бягство, застрашава с истинността си дори най-смелите. Приютен в сянката на омразата, оставен от самия себе си без избор, той обича. Обича елита, който така презира. Обича Йоана, която все по-шумно я няма. Обича така демонично живота на живите, че придава ново, състрадателно значение на смъртта, като просто поредното счупване в една много по-масивна конструкция.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ с/ Явор Костов-Йондин

Полезно ли е да мразиш? Предполагам да играеш "СЕЧ. Една възбуда",  само по себе си е отдушник, или?

Я.К. Честно казано бях изненадан, когато за първи път прочетох в едно чуждестранно ревю, че в този роман на Бернхард  имало най-вече  „мразене“. По-късно също ми казаха, че това било „хейтене по всичко“. Аз го възприемам като една особена чувствителност, която страстно отхвърля, но не с омраза в истинския смисъл на думата, а като особен модус на преосмисляне на живота, закъсняла равносметка, изречена с горчивина. Самият герой накрая казва за виенския интелектуален елит „аз ги мразя, но за мен са вълнуващи…проклинам ги, но ги обичам“.  Да, има катарзис в това.

Кой момент ти бе най-труден да уловиш, да се вкараш в него?

Я.К. В представлението ми е трудно началото. В първите 20 минути, все нещо ми бяга, след това нещата някак си потичат. В самия репетиционен процес, най-трудно беше да вкарам целия този текст в тялото си, защото то беше точно това, трябваше да се побере в мен с всички нюанси, разказване, избухвания и пр. С Елена Димитрова работихме така, че да нямаме твърд мизансцен, само два три прехода и обща композиция. Затова става нещо като дуел-танц с текста.

Какво е твоето мнение за героя, който играеш? Приличате ли си, харесвате ли се, понасяте ли се?

Я.К. Този темперамент, макар и не мой, ми дава възможност да надскачам собствените си граници и да бъда нещо, което съм и аз, и някой друг. Имаме много общо като житейска ситуация, от друга страна отчетливо го усещам, като различен в самия му глас. В определени моменти от разказа, преливат неща, които за мен са натоварени с емоция. Например Йоана, за която се говори през цялото време, я свързвам с момичета, които познавам и познавах, които мечтаеха да станат актриси и не станаха.

Представлението за каква публика е, кои са хората на СЕЧ?

Я.К. В началото с Елена решихме, че представлението е главно за фенове на Томас Бернхард, настоящи и бъдещи. Но не - различни хора го харесват, неочаквано различни. Издържат час и четирийсет минути на словесен ексцес, говори се /и се крещи!/ за изкуство, за самоубийство, за проигран живот, за повсеместен фалш, лицемерие, духовна смърт – не най-продаваемите и забавни теми -  а след това остават да си говорят с нас до среднощ. Явно има неустоим чар в Сечта.

Как ти повлия многократното му изпълнение?

Я.К. Свикнал съм соловите ми изпълнения да са камерни и съответно да имат по-дълъг живот в театралната периферия, където по принцип обитавам. В „Топлоцентрала“ залогът е голям, пространството също, видимостта също. Адреналинът е висок, вълнуващо е, чувстваш се като на арена. Всички знаят, че независимите представления рядко надживяват десет като брой, ние сега сме на единайсетото. Много искаме да продължим да го играем.

Има ли място българската реалност в интепретацията на "СЕЧ. Една възбуда"?

Я.К. Всяко общество има свой културен и духовен елит /и хора с претенции да са елит/, в този смисъл „Сеч“ като тема и сюжет е на мястото си в днешна София, както във Виена през 80-тте на миналия век.  Българската реалност има нужда от страстно търсене на истински морал /как звучи, а?/, от откровеност и безкомпромисност към лицемерието и демагогията, към подмяната на истината. Бернхард ни го дава с пълни шепи.

25/06 | 19:00 ТОПЛОЦЕНТРАЛА "Сеч. Една възбуда" по романа на Томас Бернхард // ПОСЛЕДНО за сезона