Отблизо с артиста #1 Франсоа Шейно

Ние сме недовършени същества. Танцът е повтарящ се акт на вяра в тези незавършени души.

Sep 02, 2023

Думи мої - танцов първофманс - соло

/ Q n A /

Стефанѝ Стоева

Танцуваш от 6-годишeн. Кога разбра, че това ще бъде начин на живот?

Ф.Ш. Спомням си го и то много добре! Като тийнейджър, учех в Консерваторията в Париж (Conservatoire de Paris) – много конкурентна танцова школа с интензивен график. Имаше този постоянен натиск, че всичко е състезание и трябва да бъдеш професионален танцьор на всяка цена. Не ми харесваше мисълта да съм без друг избор, освен да бъда този професионален танцьор. Спомням си, че се чувствах много неудобно от мита (познат в нашите среди), че да избереш да бъдеш танцьор се отъждествява с това да избереш да станеш монах - да трябва да пожертваш живота си за изкуството. Като тийнейджър и по-късно, не бях много привързан към този начин на мислене, спомням си, че правех ритуала по взимане на решението всяка година и си казвах: „ще продължа да танцувам, но това е мое взето решение, а не защото нямам друг избор.“ Също така не бих се съгласил, че съм жертвал живота си в полза на изкуството. Това е, както казваш - начин на живот, който неизбежно рамкира и дава последствия във всички, всички, всички аспекти на бита ми. Колкото повече работя, толкова повече позволявам на работата да бъде по някакъв начин, не бих казал животопроменяща, но силно преплетена, с това което ме кара да остана жив и да израствам като човек.

Имаш ли алтер его-та? Каква е тяхната цел и как ги управляваш?

Ф.Ш. Бих казал да. Не е като да имам архив от три или четири личности, които просто да използвам. Контекстът и обстоятелствата ми въздействат и определят това, кой бих могъл да бъда. Това, което ми харесва в живота ми на танцьор, е че за мен има много интимна връзка между танцуването и вярата, че в нас има множество измерения, които винаги могат да бъдат открити и преоткрити. Всяка нова работа и творение ми позволява да изобретя ново Аз и ново измерение за себе си. За мен това е танцът, той създава ново тяло във всички възможни изгледи: мускулатура, визуалност, сила, гъвкавост, пол и личност

Ние сме недовършени същества. Танцът е повтарящ се акт на вяра в тези незавършени души.

Какви са трудностите ти като артист в системата?

Харесвам този въпрос, защото подчертава, че изкуството и особено танцът – живо изкуство, не е просто продукт или резултат от въображението, таланта и визията на един човек. Това е и договаряне с тази система, която дефинираме, като професионалния контекст, в който работим. Проблемът с нея е, че тя често е склонна да не признава влиянието си върху погледа, продукциите, шоутата и представянето на артистите. Необходима е работа, за да се придаде на системата форма и граници, да се изяснят позициите на играчите. Има толкова много компоненти на цялото. Всички неща, които са извън мен: време, хора, сътрудничества, гравитация, метеорологията, мястото, публиката, политически и екологичен климат... всичко това. Тази система е 50% от опита за изпълнение на една продукция. Тези фрагменти, не са просто вторични ефекти или малки явления. Необходимо е да вплетете идеите си и да се справите с нещо извън вашите граници, това е една игра на лудост.

Как се справяш със скуката? Колко място заема в ежедневието ти?

На мен и съвременниците ми, вярвам, ни става все по-трудно да оставяме пространство и време за скука, най-вече заради забързаните графици и безкрайната стимулация от социалните мрежи. Чувствам се муден и мързелив, но да бъдеш мързелив не означава да си отегчен. Всъщност този мой мързел и фетишизмът ми към работохолизъм структурират изкуството ми. Скуката, за мен е рядкост. Като танцьор съм постоянно задействан, докосван и стимулиран, оставям всичко да премине през мен, така че това държи скуката далеч.

Защо историята те вдъхновява толкова много? Как се свързваш с нея и към кои периоди реферираш най-често? Къде отиваш, когато търсиш вдъхновение?

Докато учех танц в Консерваторията, правех и магистратура по История в Парижкия Университет. С риск да се повторя и ще направя тази вметка, че за мен танцът е вяра. Вярата в идеята, че ние като същества не сме цялостни, индивидите никога няма да бъдат "завършени", външният контекст винаги ще ни влияе и ние сме обречени завинаги да преоткриваме себе си въз основа на заобикалящия ни свят. На базата на това мое убеждение, исторически изследвах границите на различни сексуални и героични идентичности. Изучаването на историята беше много овластяващо! Човек може да види, че духовните и психическите структури се променят в зависимост от времето и пространството. Изучаването на този предмет дава инструмент за справяне с чувството на отчуждение, което изпитваме намирайки се в задънена улица. Историята ни дава увереност и позволява да се справяме с живота по-категорично.

Танцът може и да изглежда, като изкуството с най-осезаемо присъствие на артиста в настоящето. Обратно на това, аз усещам, че всъщност танцът и движението са най-добрия начин за свързване с призраци и упълномощаването на духовете да посетят тялото, да превземат тялото дори, и да хореографират за вас.

Тази фантастична и призрачна връзка с историята е най-важна за изкуството, което аз създавам. От 2016 - 2017 г. съм фокусирал историческите си изследвания и интерес към, така наречените периоди на Просвещението през Средновековието. Правил съм много проучвания, най-вече върху музиката, изкуството и обществото. Източниците за изследване на танците не са обемни, но все пак се опитах да копая и в тази насока. Като артист, живеещ във Франция, в европейска страна, беше от съществено значение да започна тази фаза на свързване с историята на земята, в която живея и да я считам за ресурс. Отговорността ми на европейски артист се базира на проучването на тези архиви по много причини. Една от тях е, че различните консервативнигрупи от обществото, често използват европейската история, християнската средновековна или класическа история, като нарицателно за Златен век, или като „доказателство“, което да успее да оправдае прокарването на ужасна нетолерантна политика и социално поведение. Като куиър артист, живеещ във Франция, чувствах, че е жизненоважно да бъда част от това движение, което се опитва да усвои отново тези архиви и да ги представи, като източници за признаване на куиър културата. Обичам да се връщам в периода на музика от XII-ти и XIII-ти век. Идеята за магия и начини на мислене, които не са рамкирани от рационализма, който е бил толкова доминиращ след XVIII-ти век във Франция ме вдъхновява. Това е и историята на страна, която все още не е колонизирала други територии. Дори през ужасния XIX-ти век има много музика, оперети, артисти и феминисти, които са източници на вдъхновение. Връзката ми с историята е много повлияна от музиката, защото, бидейки танцьор, нямам почти никакви архиви за случилото се преди XIX-ти век, но все пак има много музика за изучаване, тъй като е била изключително близо до централната власт.

Използваш фундаменталните принципи на Западния театър и ги преработваш с екстравагантността на Изтока. Обвинявали ли са ви в културно присвояване?

Това е добро! Екстравагантност е твоя дума, не моя. Окей? (смее се)

Иронията на този въпрос, е поантата на представлението. Не мисля, че съм бил обвиняван в културно присвояване, но това определено е голяма социална тема за мен. Една от причините, поради които през 2016 г. пренасочих творчеството си е именно тази идейна линия. Преди в работата си, аз много се облягах на пътуванията и влизането в диалози с различни култури, и изразяването ми чрез тях, но в един момент почувствах желание да се опитам да се свържа отново с европейските си корени и да се ровя там. Що се отнася до Думи мої , пърформансът идва с много подробен текст, където обяснявам моето разбиране на привилегията. Толкова мога да кажа без да издам много важна страна на пърформанса.

Имах пътуване до Индия, което ме разтърси дълбоко и поставих под въпрос всичко, което съм правил и съм на път да направя. Как действам като танцьор? Какво е моето изкуство? Коя е моята функция? Това представление се опитва да договори всички тези въпроси, така че съответният текст е огромна и важна част за разбирането на цялото.

Поставя се въпросът за тенденцията на влечението към екзотизма и как изкуството го експлоатира. Спектакълът е на повече от десет години и е начин да се разгледа един контекст. В началото на интервюто говорихме за професионалния контекст и какво означава да бъдеш артист в неговите рамки, където духовното или свещеното измерение нямат място. Какво означава да имаш привилегия и какво е тя всъщност? Изпълнението е много истинско по перформативен начин, но също така е много критично в концептуалния му аспект. Нямам търпение да го гледате!

Защо ти е нужно пространство, което не прилича на театър?

Играл съм това представление на много, много, много различни места и приемам да го играя и в театри, но сега имаме версия, в която публиката стои изправена и е част от случващото се. Лукс е да видиш как всички тези жестове и връзката им с публиката резонират в онова пространство, което вече не е наситено от значението на театър.