„Антистатик“ още в името си предполага движение срещу застоя. Срещу какъв застой се движите днес – институционален, естетически, социален, телесен?
И. С. Има известен парадокс в ситуацията, в която живеем днес. От една страна, животът се движи с високи обороти, често без възможност да се вгледаме във важните детайли на ежедневието. От друга страна, наблюдаваме сериозен застой или дори хаос в институциите, които вземат решенията и определят условията за развитие на независимия културен сектор у нас.
Думата „застой“ дори не е напълно точна, защото става дума за липса на последователност, отговорност и дългосрочна визия. Отсъствието на устойчива културна стратегия постепенно разрушава резултатите от дългогодишния труд на независимата сцена. Забавянията на финансирането и несигурните механизми за подкрепа поставят под въпрос бъдещето на съвременните изпълнителски изкуства в България.
Нашият отговор е съпротива чрез действие. Въпреки всичко не се отказваме от мисията си всяка година да изграждаме силна и смислена програма на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.
Естетическият и телесният застой са различни, но често дълбоко свързани. Затова търсим артисти, които експериментират смело, поемат риск и разширяват представите ни както за сценичната форма, така и за самото тяло. Такъв пример тази година е хореографът Михаел Турински, който се завръща отново на фестивала с още по-радикална работа, която ще представим на 15 май. Той е артист със специфични потребности, който преобръща очакванията към телесността и сценичното присъствие.
Как изглежда това движение в контекста на 19-ото издание?
В. П. Движението и движенията в „Антистатик“ са изключително разнообразни: смели, дръзки, поетични, социално ангажирани, бързи, бавни… и все пак обединени от едно Поколение D – dance generation. Поколение, което не се обединява от възрастовата рамка, а от желанието „да се движим радикално“. Движението в съвременния танц не е просто движение, то е политическо движение, което създава предпоставка за съпротива. Това го виждаме в различни форми и у представленията на гост-хореографите: Мег Стюард, Франсишку Камашу, Рут Чайлдс, Едуард Габия, Михаел Турински и Михай Михалча.
Има ли умора от постоянното „новаторство“? Какво е радикалното и новото днес в съвременния танц?
И. С. Има ли умора от постоянното „новаторство“? Вероятно да, ако разбираме новаторството единствено като натиск непрекъснато да се произвежда „нещо ново и различно“ на всяка цена. В развитието на танца винаги е имало различни етапи на възход и спад, както и моменти на повторяемост на теми, работни подходи и естетически предложения. Това е естествен процес за всяко изкуство. Важното е, че танцът като поле с критическа чувствителност и способност за саморефлексия не спира да експериментира и да провокира както собствените си форми, така и публиката.
Затова радикалното и новото днес се намира в промяната на перспективата. В начина, по който танцът разширява границите си извън класическата сцена към дигитални среди, хибридни формати, нетрадиционни пространства и нови отношения между движение, образ, звук и сценография. Именно затова новият осми брой на „Списание за танц“, с премиера на 8 май, е посветен на темата „Визуалните измерения на танца“, предлагайки поглед към съвременния танц като визуално и сетивно преживяване. А един ярък пример в тази посока в програмата на „Антистатик“ е представлението „Да те открадна за момент“, което ще представим на 11 май, на Мег Стюард и Франсишку Камашу. Това е работа, в която сценографията, звукът и хореографията са органично свързани, а сцената се превръща във футуристичен, извънвремеви пейзаж. Подобни търсения ясно присъстват и в програмата на Българска танцова платформа, където виждаме представления, в които хореографията, инсталацията, визуалната среда, мултимедията и сценичното пространство изграждат един общ сценичен език, като в Insert Coin / Player One на Коста Каракашян, Confession of a Sigh на Искра Проданова, Honesty and Other Fiends на Зорница Стоянова, „Ако Афродита е чудовище“ на Ива Свещарова и „Огледало на илюзиите“ на Живко Желязков.
Как се формира поколенческият телесен код, към който насочва темата на Antistatic 19.?
В. П. ПОКОЛЕНИЕ D(ANCE) GENERATION
Ние сме Поколение D(ance).
Поколението, което няма възраст, но има специален телесен код,
чрез който променя общества, реорганизира структури и скъсява дистанции.
Поколение D(ance) е времето и пространството, което ни обединява.
Поколението, което не принадлежи на никого и не може да бъде отнето,
защото то създава езика, съдържанието и формата.
Поколение D(ance) е тук.
Тук дисциплината на ума отстъпва пред лудостта на тялото.
Тук дързостта не е изключение, а норма.
Тук допирът е акт на съпротива.
Тазгодишната програма изглежда силно фокусирана върху тялото като архив на труд, идентичност и контрол. Това ли е централната ос на изданието?
И. С. Тялото като архив на труд, идентичност и контрол е една от линиите в тазгодишната програма, но по-скоро бих го формулирала като една от няколко преплетени оси, а не като единствена централна тема. Интересът към тялото винаги е бил в основата на съвременния танц, но тук той се разширява. Тялото не е само биологично или естетическо присъствие, а носител на памет, социални натрупвания, политически и икономически контексти. В този смисъл то се мисли като архив, в който се записват както лични, така и колективна памет за труд, дисциплина, контрол, но и съпротива.
В същото време програмата не се изчерпва само с тази перспектива. Тя включва и разширени сценични формати като танцови филми, инсталационни ситуации, както и силни визуални практики, които поставят въпроса не само какво е тялото, но и как се вижда и как се разширява неговото присъствие в различни медии и пространства.
ПЪЛНА ПРОГРАМА ТУК
Съвременният танц винаги ли е политически?
В. П. Аз мисля, че всяко тяло е винаги политическо. Няма неутрално тяло. В България се избягва политическият театър или танц. Било злободневие…, но именно това избягване и решението да си говорим например за любов на сцената не е по-малко политически акт и в следствие на авторитарния комунистически режим и последствията от него. На 9 май на фестивала Антон Овчиников ще представи 4 кратки филма на жени хореографки от Украйна. Сами по себе си филмите не са политически, но в същото време са силно такива, защото в момента там изкуството се прави само от жени, защото мъжете са на фронта.
А това, че именно на 9 май ще е това събитие „Па-мя-та -ти“ политически акт ли е, как мислиш :) ?
Има ли специфичен „български почерк“ в съвременния танц, или подобни национални определения вече не работят?
В. П. Националните определения не работят, но работят почерците на образователните програми, и то, за съжаление, изключително силно. За радост вече все повече български танцови артисти пътуват и учат в чужбина, което със сигурност създава предпоставка за по-голям интегритет на европейските практики на нашата сцена. Надявам се образователните програми да канят повече тези артисти да преподават, а и да започнат да канят преподаватели от чужбина. Но ето, сега на 5-ото издание на Българската танцова платформа между 16 и 19 май ще можете да видите 12 български представления и всеки ще може да си отговори на този въпрос. Да, говори се, че българският танц е по-театрален, но със сигурност има огромна разлика в тази театралност в работите на Галина Борисова, Александар Георгиев, Теодора Попова, Марион Дърова, Коста Каракашян, Жана Пенчева, Искра Проданова, Живко Желязков, Зорница Стоянова.
Често говорим за внос на спектакли. Но как стои въпросът с експорта – как български артисти стигат навън? И как фестивалът реално връзва „връзките на тези обувки за ходене“?
И. С. За нас е много важен въпросът как българските артисти достигат до международни сцени, фестивали и публики. Една от основните мисии на „Антистатик“ е да създаде видимост за българската танцова сцена и именно затова на всеки две години организираме Българска танцова платформа. Тази година предстои петото ѝ издание, за което сме поканили около 30 международни селекционери, директори на фестивали и пространства за съвременни изпълнителски изкуства. Целта е не просто да покажем какво се случва тук, а да създадем реални възможности за обмен, партньорства и международен път за българските артисти.
От всяко издание на платформата досега има представления, които са били селектирани и представени в чужбина. Това показва, че подобни формати имат реален ефект. За съжаление, България все още не е сред естествените центрове на внимание, към които международните програматори пътуват специално за нови премиери. Именно затова платформи като тази са толкова важни, защото те създават концентрирана възможност в рамките на няколко дни да бъдат видени много силни работи на едно място. Тази година в рамките на платформата ще представим 12 български продукции. Това е не само витрина на сцената ни, а конкретен инструмент за нейното движение навън.
Има ли доминиращ вкус в европейската фестивална екосистема – и как един фестивал като „Антистатик“ се позиционира спрямо него?
В. П. Със своите 19 издания, „Антистатик““ показа на българската публика над 220 представления. Винаги сме се стремили да показваме новите тенденции и установените практики в развитието на съвременния танц и пърформанс. Съзнаваме важността на нашия избор. Много е трудно да поканим всичко това, което ние харесваме и виждаме на големите европейски фестивали, защото нямаме такива финансови инструменти, а дори и няма подходящи зали, които да приемат необходимите технически изисквания на представленията. Ето например тази година най-накрая бяхме много близо да осъществим една своя мечта, а именно да покажем „Rosas danst Rosas“ на голямата Ана Тереза де Кеерсмакер в Народния театър, но огромното забавяне и редуцирането на бюджета от страна на Министерството на културата направи това невъзможно…
И въпреки всичко това, с общи усилия, успяхме да позиционираме „Антистатик“ като едно от най-значимите събития за съвременен танц в Източна Европа.