ОТБЛИЗО С АРТИСТА #19 Пламен Харманджиев
ОТБЛИЗО С АРТИСТА #19 Пламен Харманджиев
Не бих искал да си представя, че някой ден ще живея без илюзии, това трябва да е един изключително подтискащ живот.
Води: Стефанѝ Стоева
Какво символизира оматидий, как насекомите са пресечна точка в представлението?
П.Х. Оматидий е една от многобройните очни клетки на някои насекоми като комарите и пчелите, например. За мен интересното при тях е, че те виждат едновременно в многобройни посоки. В текста има един фрагмент, в който персонажът търси един комар в стаята си, воден от собствения си поглед в това до болка познато и същевремнно все по-странно пространство на собствената стая. От него, в работата по спектакъла с Кристина Беломорска, която пое режисурата, актьорите Димитър Крумов и Петър Петров - Перо и сценографът и костюмограф Алица Микоциова фигурата на този комар се уголеми и напусна първоначално зададената му от мен рамка. Неговият поглед стана водещият в сцената, а от там и множеството посоки, по които може да поеме, се роди и заглавието на спектакъла.
В текста към представлението пише, че младоста има три фази, какви са те и защо са точно толкова на брой?
П.Х. Честно казано, не знам дали са само три и едва ли имат ясни граници, но има една ранна младост, която е свързана с търсенето на мястото ти в света. Тя е много красива и болезнена, животът в нея е неочакван и интензивен, там той може да бъде черно-бял. Една възможна втора фаза, за мен, е свързана с горчивата истина, че животът не е един ясен път напред, а възел от връзки с други версии на теб самия, за които не си и подозирал, и животите на други хора, близко и далеч от теб. Пътят вече не е едно геройско решение, а серия от решения, които трябва да се взимат отново и отново. Мястото ти в него е една плаваща точка по координатна система, в която единствената сигурност е, че някой ден, скоро или не, той ще свърши. Третата фаза, може би, е когато си осъзнал и приел това, но още носиш в себе си от размаха на първата младост. За мен тя не е ограничена във възрастта, а е нещо, което трябва да си извоюваш всеки ден.
Защо конфликтите устояват на хода на времето и не престават да свързват животите на героите?
П.Х. В текста аз се занимавам именно с момента, в който напускаш първата младост и търсиш себе си във втората, в три различни града през три различни години. Русе 1988 г., София 2020 г. и Виена 2023 г. В този смисъл те преминават през нещо много подобно. Но с войната в Украйна, с ренесанса на крайно дясното в Европа и сякаш непреодолимата пропаст между политическите визии за утрешния ден, все повече си мисля, че големите конфликтите се разрешават само на сцената на класическия драматичен театър. В исторически и политически план те просто тлеят под повърхността, чакащи тяхното време отново да настъпи.
Кога прошката няма смисъл?
П.Х. Винаги има смисъл, защото, давайки я на някого, всъщност освобождаваш себе си. Но това е теорията. Аз все още не знам къде са границите на собствената ми прошка.
Как изследваш собствените си сънища и има ли наративни нишки обвързващи човешките сънища и света на насекомите?
П.Х. За съжаление, не помня сънищата си, а наистина бих искал да не беше така.
Забравата ли е тайната на вечната младост? Според теб хората забравят ли достатъчно?
П.Х. Не мисля, че е забравата. Срещал съм хора, които смятам за вечно млади и общото между тях е, че са открили източника си на енергия. Нещото, за което да станат сутрин от леглото и да продължат работата от вчера. Не говоря задължително за кариера, но каквото и да е то за тях, то е свързано с труд.
Мисля, че трябва да бъдем много внимателни със забравата. Често имаме нужда от нея, за да можем да продължим напред. Тя е защитен механизъм и като такава е полезна за нас, но апатията към миналото, нашето собствено и това на обществото ни, най-често има катострофални последствия.
Какъв е процесът на загуба на илюзии, те не са ли необходимост?
П.Х. Да, аз вярвам, че са необходими. Те са поглед към света, в който искаме да живеем, светът обаче винаги остава по-голям и разнообразен от илюзиите ни. В един момент трябва да ги оставим и заменим с нови, защото вече сме по-големи от тях. Процесът е труден, защото налага да преосмислим себе си в един различен свят. Струва ми се, че важното е да не се отчаем, когато се случи за първи път. Не бих искал да си представя, че някой ден ще живея без илюзии, това трябва да е един изключително подтискащ живот.
Представлението се движи по ръба на театрална ситуация, как ще бъдат въвлечени зрителите в нея?
П.Х. Спектакълът е експеримент до толкова, до колкото ни позволява да изпробваме начини на изграждане на история и въздействие, които са нови за нас. Кое е успешно и кое не, ще видим, когато публиката напусне залата. Не искахме да прибегнем до буквална интеракция със зрителите, защото тя за мен винаги носи риска да се възползваш от тях, за да създадеш материал за спектакъла си. Ако търсиш истинската интеракция, то тогава трябва наистина да размиеш условните граници между изпълнители и зрители и да създадеш ситуация, в която всеки да може да се чувства и да действа спокойно, с уважение към собствените си граници и тези на другите. Обожавам подобни спектакли, но текстът не бе мислен като интерактивен по време на писането му. Ние по-скоро искаме да провокираме зрителите да мислят за собственото си преживяване на събитието и как намират смислите си в него.
Как се употребява мястото предназначено за представлението, кои са плюсовете и минусите на малките пространства?
П.Х. Зала 4 на Топлоцентрала е студио. Пространство за опит, не за показ. То не е театрално - стените са бели и няма сцена. Именно за това аз съм щастлив, че можем да работим там. Ние не успяхме да се сдържим и да не го напуснем за част от спектакъла, но бидейки там, за нас се отвориха различни решения за това как да изградим самия спектакъл, къде да позиционираме публиката, каква свобода на движение да им дадем и каква е посоката на „сценичното“ присъствие. Предишният спектакъл, по който работих, бе в библиотеката на Академията за сценични изкуства в Братислава. Не знам за малките пространства, но за мен има много плюсове в това да не работиш в стриктно театрални пространства. Самите те често ти подават неочаквани за теб решения и посоки.
Колко е важно да не разбираш?
П.Х. Има голяма разлика между неразбираемо и безсмислено. Безсмисленото е това, което е - безсмислено, но неразбираемото не е лишено от смисъл. То е пространство, в което различни смисъли могат да бъдат еднакво валидни. За мен това е продуктивно място, дори и не винаги да е лесно да бъдеш в него.
Конкурсът за сценарии, както и реализацията на спектакъла ОМАТИДИЙ се осъществяват в рамките на проект „Утвърждаване на РЦСИ ТОПЛОЦЕНТРАЛА като модерно пространство за изкуство, култура и диалог“, който се изпълнява с финансова подкрепа в размер на 199 996,93 евро, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП 2014-2021 г. по Програма PA14 „Културно предприемачество, наследство и сътрудничество” и се осъществява от Столична община в партньорство с Tou Scene Ставангер, Норвегия и АСТ Асоциация за свободен театър.
ПРЕМИЕРА | ОМАТИДИЙ | представление 08 март 2024 | Зала 4 / 19.00 часа
🎫 БИЛЕТИ 🎫
