Кристоф Кнох (Christophe Knoch) е юрист и културен мениджър с опит в оперни и театрални институции в Германия и Белгия. През 2011 г. създава в Берлин Mica Moca, временно пространство за артисти от различни области. В продължение на шест години е говорител на “Коалицията на свободната сцена в Берлин”. През 2015 г. работи с български екипи по концепции за превръщането на бившата топлоцентрала на НДК в център за съвременни изкуства.
Итервюто води: Стефанѝ Стоева
Какво те привлече в инициативата Топлоцентрала? Как намери път към нея?
К. К. За първи път чух за Топлоцентрала в една топла пролетна вечер през 2014 г. Бях на балкон в Лион, Франция, където ме бяха поканили за среща на A Soul for Europe. Изпуших доста цигари до един човек, когото виждах за първи път. Той ми разказваше невероятни истории за плановете си в София. Беше Веселин Димов. По-късно същата година видях Топлоцентрала със собствените си очи, заедно с колеги от цяла Европа, по време на срещата на IETM в София. Веднага разпознах нещо познато. В Берлин от години настоявахме, че независимата сцена има нужда от пространства и че те са необходима инфраструктура. В София срещнах хора, които казваха същото, но разполагаха с много по-малко средства и институционална подкрепа. Привлече ме съчетанието от три неща: празна обществена сграда, ясна потребност на артистите и хора, които бяха решени да намерят начин тази сграда да отговори на потребността им.
Включих се активно, защото залогът далеч надхвърляше съдбата на една сграда. Проектът щеше да покаже дали гражданското общество, артистите и публичната администрация могат да създадат нещо заедно. Като юрист намирам този въпрос за изключително интересен. А като човек, който представляваше берлинската сцена, чувствах, че българските колеги не бива да остават сами в това усилие. Исках да участвам.
Години наред си представлявал независимата артистична сцена в Берлин и защитаваше правата ѝ. Какви прилики и разлики видя между борбите на независимите артисти в Берлин и в София?
К. К. В Берлин се борехме за правата на артистите, за по-добро финансиране и за пространства. По онова време бях говорител на “Коалицията на свободната сцена” и разговарях с политици от името на около 40 000 артисти в града, както казвах тогава. В София видях много по-малка сцена, която се бореше за сходни права, признание и места за работа. През 2011 г. имах щастието да работя по Mica Moca, временно пространство в един запуснат склад в Берлин. Само за пет месеца там се състояха близо 350 събития с участието на над 2000 артисти. Днес това ми се струва като далечен сън, но тогава се случваше пред очите ни.
Приликите са поразителни. И в двата града артистите първи вдъхват живот на занемарени места и често първи биват изтласкани, щом тези места придобият стойност. И в двата града независимите артисти работят с несигурни доходи, с краткосрочни проекти и с малко влияние върху културната политика. И на двете места се чува една и съща реплика: „Културата е хубаво нещо, но пари няма.“
Разликите са преди всичко в изходните условия. Берлин има дълга традиция на самоуправляващи се пространства, изградена система за финансиране и политици, които, поне според мен, с времето се научиха да чуват независимата сцена. В София независимият сектор трябваше първо да спечели доверие и да стане по-видим, а разполагаше с по-малко правни и финансови инструменти. Парадоксално е, но това направи софийската общност по-изобретателна и по-сплотена. Берлин има какво да научи от решителността, с която тя действаше. Имаше и още една важна разлика. В София кметицата Йорданка Фандъкова и нейната забележителна колежка Малина Едрева приеха проекта Топлоцентрала сериозно и го подкрепяха през цялото време.
В предишни разговори за Топлоцентрала си поставял въпроса на кого принадлежи градът. Как превръщането на изоставена обществена сграда в пространство за съвременно изкуство променя отношенията между гражданите, артистите и техния град?
К. К. Дълбоко вярвам в представителната демокрация и съм убеден, че тя продължава и след гласуването. Споделената отговорност на гражданите е в основата на добре устроеното общество. Затова е съвсем естествено артистите сами да предлагат идеи за развитието на града и да търсят подходящи места, където да създават и показват работата си. Правят го и за публиката, за квартала и за целия град. Когато казваме, че ни харесва да сме в един град, имаме предвид разнообразието му, може би чистотата и сигурността му, но и културните предизвикателства и срещите с изкуството, които той предлага.
През есента на 2014 г. обещахме на кмета, че създаването на Топлоцентрала ще постави София на европейската карта на изкуството. Тогава независимият сектор нямаше свое истинско пространство. Днес през Топлоцентрала са минали много от най-интересните и известни международни артисти. Ние, хората на изкуството, изпълнихме своята част от обещанието. И, което се случва рядко, политиците в София също изпълниха своята.
Една изоставена обществена сграда сякаш казва, че не принадлежи на никого или поне че никой не носи отговорност за нея. Когато се превърне в място за съвременно изкуство, това послание се обръща. Сградата принадлежи на хората, които я използват, спорят в нея и откриват там неща, които ги изненадват.
Това променя отношенията по три начина. Гражданите получават място, където могат да се срещнат с нови идеи, понякога дори без билет и без изисквания за облеклото. Артистите излизат от периферията и стават съавтори на облика на града. А градската администрация вижда как използването на една сграда за култура увеличава обществената ѝ стойност. Градът принадлежи на хората, които му вдъхват живот и поемат отговорност за него. Тази принадлежност надхвърля вписаното в имотния регистър.
Докато работеше по Топлоцентрала, кои форми на активизъм, публични кампании, международни контакти или натиск върху институциите се оказаха най-резултатни? Имаше ли уроци от Берлин, които успя да приложиш в София?
К. К. Най-добре проработи съчетаването на няколко подхода. Публичната кампания привлече внимание и създаде политически натиск. Конкретните предложения, с концепция за използването на сградата, модел на управление и реалистичен бюджет, дадоха на хората, които вземат решения, план, който могат да подкрепят. Международните мрежи и посещенията показаха, че София иска нещо, което вече работи в други европейски градове. А постоянният и уважителен разговор с институциите остави вратата отворена дори когато обстановката беше напрегната.
София имаше и продължава да има независима сцена, която знае какво прави и е готова да черпи опит от цяла Европа. Много артисти и днес пътуват редовно между София и Берлин. Секторът на изпълнителските изкуства, в който действаше АСТ Асоциация за свободен театър, беше по-малък, но много находчив. Той канеше големи мрежи като IETM и Trans Europe Halles да провеждат годишните си срещи в София. Танцовата сцена беше също толкова изобретателна в начина, по който разказваше истории и създаваше силни образи. Спомни си например как фестивалът Антистатик събра политици и международни куратори на големия футболен стадион в София. Всички се качиха на трибуната и погледнаха към малък участък от терена, който отгоре изглеждаше като пощенска марка. Така видяха колко малък е делът на финансирането за танц в общия бюджет на страната.
Можех да споделя няколко урока от Берлин. Обединете се в коалиция, защото единната независима сцена има много по-голяма тежест от отделните гласове. Говорете както на езика на изкуството, така и на езика на администрацията. Формулирайте потребностите на артистите като конкретни правни, пространствени и бюджетни въпроси. И мислете в дългосрочен план. Трайната промяна в културната политика отнема години и успяват хората, които продължават да участват в разговорите. Българските колеги приспособяваха всяка идея към своите условия и често я подобряваха. Най-ценното беше, че имахме какво да споделим едни с други.
Всяка голяма промяна в културата среща съпротива, несигурност и сблъсък на интереси. Кой беше най-трудният или обезсърчаващ момент в работата ти по Топлоцентрала и как го преодоляхте?
К. К. Най-тежки бяха дългите периоди на несигурност, когато нямаше видим напредък и беше неясно дали сградата изобщо ще отвори врати за изкуство. Смяната на политическите приоритети, административните пречки и различните интереси към сградата са обичайни за подобен проект. Но когато ги преживяваш, те изтощават. Имаше и странни моменти, например когато ни предложиха да си партнираме с известна българска верига за пици. Случваше се и политици, които дотогава изобщо не се бяха появявали, изведнъж да се държат като най-ревностните и верни поддръжници на проекта, след като той вече беше доказал стойността си и беше спечелил обществено признание. И, разбира се, имаше безкрайно чакане, преди най-после да започне строителството.
Проектът издържа благодарение на упоритостта и на общността. Хората си помагаха, за да не остава никой сам с разочарованието си. Разпределяха работата помежду си, поддържаха публичния разговор жив и отбелязваха всяка малка крачка напред. Научих и че постоянството е форма на уважение. Ако продължаваш да идваш подготвен и с желание за конструктивен разговор, дори скептичните хора, от които зависят решенията, накрая те вземат насериозно.
Какво те впечатли най-силно у българските артисти и културни активисти, които започнаха инициативата за Топлоцентрала? Има ли човек, жест който според теб трябва да остане в общата памет на центъра?
К. К. Най-силно ме впечатли тяхната щедрост. Те се бореха за пространство, което щеше да бъде полезно на цяло поколение артисти. Много от тези артисти никога нямаше да срещнат, а вършеха голяма част от работата в свободното си време и за своя сметка. Съчетаваха артистично въображение с умение да действат последователно и с ясна стратегия. Това е рядка комбинация.
Ако започна да изброявам имена, неизбежно ще пропусна някого. Някои хора и днес са част от проекта, а още много през годините поемаха работа и му помагаха да върви напред. Всеки има своя принос, от хората, които започнаха като доброволци, до онези, които продължиха като мениджъри, от включилите се за кратко до останалите за дълго. И все пак искам да спомена покойния Александър Опиц. Той имаше огромен принос за това сцената да бъде готова за подобна инициатива, макар да не беше пряко свързан с Топлоцентрала. Той ми разказа много за София, за България и за развитието на местната сцена.
Що се отнася до общата памет, историята на Топлоцентрала е дело на много хора: артисти, доброволци, юристи, журналисти и поддръжници от чужбина. Бих запазил спомена за това как хората се събираха, правеха планове и спореха в недовършени, неотоплени, набързо пригодени помещения, много преди да имат покрив, който да нарекат свой. Центърът би могъл да пази тази история чрез архив и ежегодна среща, посветена на нея. Така следващите поколения ще знаят, че пространството е било извоювано.
След години на застъпничество и упорита работа Топлоцентрала най-после отвори врати през 2021 г. Как преживя този момент? Какво означаваше за теб да видиш сградата преобразена?
К. К. Изпитах радост, облекчение и сякаш още не можех да повярвам. Толкова дълго Топлоцентрала беше идея, план, куп документи и безброй разговори. Беше вълнуващо да я видя като истинско, отворено и действащо място, макар да преживях откриването от разстояние. То се състоя по време на пандемията от COVID-19 и не можах да присъствам.
За мен това потвърди нещо, в което се старая да вярвам като застъпник за културата. С търпение и общи усилия можем да променим облика на един град. Сграда, която някога беше символ на занемареност, се превърна в символ на възможност. Това ми напомни, че такива победи принадлежат на всички, които са участвали, включително на хората, чиито имена никога не влизат в прессъобщенията.
През 2024 г., десет години след първата среща в София, участва в пленарната среща на IETM, на която Топлоцентрала беше домакин. Какво беше усещането да се върнеш там и да говориш за международни културни мрежи в центъра, за чието създаване си помогнал?
К. К. Имах чувството, че кръгът се затваря. През 2014 г. колеги от чужбина дойдоха в град, чиято независима сцена настояваше за пространство и признание. Десет години по-късно същата международна общност се събра в действащ център за съвременно изкуство, израснал от това искане. Вече обсъждахме как да укрепим създаденото.
За мен кръгът се затвори и в още един смисъл. По време на срещата на IETM през 2024 г. водих работилница заедно с Викрам Айенгар, танцьор, който ръководи Pickle Factory в Колката. Бях се запознал с него покрай Mica Moca. Заради опита ми с Топлоцентрала той ме покани в Колката, за да развием идеята за пространство за съвременен танц и да потърсим подходящо място в града. За мен срещата през 2024 г. показа колко далеч са стигнали идеите зад Mica Moca и Топлоцентрала. Тя беше и още едно доказателство, че благодарение на Топлоцентрала опитът на София присъства в международния разговор за изкуството и гражданското общество.
Тогава ясно се видя и за какво служат мрежите. Чрез тях обменяме идеи, а местните инициативи печелят доверие и смелост да продължат. Докато седях в сградата, си припомних колко много международната солидарност и местната упоритост зависят една от друга. Поотделно рядко водят до успех.
Топлоцентрала днес - 5 години на сцената. Какво би и пожелал?
К. К. Днес за мен Топлоцентрала е доказателство, че независимата култура, гражданското общество и публичните институции могат да създадат нещо заедно. Тя показва, че артистите в София имат енергията и визията да оформят своя град. Това е и място, с което се чувствам лично свързан, като приятел и поддръжник.
Искам Топлоцентрала да остане отвореното, независимо и експериментално пространство, за което се борихме. Нека бъде сигурна в съществуването си и все така готова да поема артистични рискове. Нека бъде дом и за младите и непознати артисти, и за утвърдените. Нека има стабилна публична подкрепа и запази свободата си. И нека продължава да пита на кого принадлежи градът.
Седмица преди честването на петата годишнина на Топлоцентрала бях в Кишинев, столицата на Република Молдова, отново по покана на Гьоте-институт. Помагах на местна група артисти да създаде свое пространство и да го превърне в място с международна разпознаваемост. Те искат да внесат собствения си художествен език в международния разговор и да запазят неговия характер и особености, както Топлоцентрала направи в София и за България. Тук трябва да спомена решаващата роля на Гьоте-институт, Френския институт и партньорите им в EUNIC за създаването на Топлоцентрала. С тяхна помощ тя се превърна в пространство за изкуство и в съвременно място за сътрудничество между граждани и публични институции, основано на прозрачност и отчетност. Де да се харчеха така всички публични средства в Германия, а вероятно и в други европейски страни!
Пожелавам и на други инициативи да постигнат успеха на тази в София. Пожелавам на приятелите ни във Варна да осъществят своята идея за града, с нейния демократичен и прозрачен подход, силна градска визия и артистичен дух, и да я поставят на европейската карта. Искам да видя още пет шеметно динамични и успешни години за Топлоцентрала. Искам и политиците да осъзнаят, че хората, помогнали нещо подобно да се случи, ще бъдат запомнени, а останалите ще бъдат забравени. Искам в София да има повече такива пространства. Червената къща вече я няма. Няма го и ДНК, пространството за съвременен танц с изключително добре подбрана програма. За да се развиваме, ни трябва цяла екосистема. Един голям кит сам по себе си не стига. Пожелавам на Топлоцентрала да бъде едно от многото такива места в своя град, в своята страна и в Европа.
5 ГОДИНИ ТОПЛОЦЕНТРАЛА! ОЧАКВАМЕ ВИ ПРЕЗ РОЖДЕНАТА СЕДМИЦА НА ТОПЛОЦЕНТРАЛА В КРАЯ НА НОЕМВРИ!


