ОТБЛИЗО С АРТИСТА #18 Мартина Новакова
Имам силен интерес към изследването на сетивата, най-вече допира. Както беше казал, някой философ - всички други сетива са негово продължение.
Води: Стефанѝ Стоева
Как говори театърът на предметите? Какъв градеж и форма има той?
М.Н. Театърът на предметите говори със собствения им глас и с гласовете на всички онези, чиято история е била свързана с тях. Той се занимава с връзките между човека и неодушевения свят, преносът и обмена помежду ни. Основната разлика между нас и предметите е времето, което тече по друг начин.
Някак естествено, жанрът подтиква към класификации, подреждане, съставяне на списъци и това е моят начин да говоря за него. Затова ще добавя още само нещо, преди описанието на театъра на предметите да стане безкрайно. Формално ме вълнува моментът, в който човекът и предметът се свързват и се получава ново, трето тяло.
Това е моята интерпретация на жанра, който традиционно е свързван с кукления театър. Според мен би трябвало да се разглежда отделно.
Това не е първият ти проект силно обвързан с материални фрагменти от реалността. Защо се чувстваш толкова свързана с идеята за инкрустиране на памет върху предмети?
М.Н. Преди шест години заминах да уча в Мадрид и живях в пет различни апартамента в рамките на два месеца. Насред цялото опаковане и разопаковане, осъзнах, че подреждането на предметите ми, в което и да е ново пространство, ми носи спокойствие и сигурност. Сякаш са мое продължение и дори и да забравя коя съм, те ще ми го напомнят. Един вид убежище, една-единствена непроменлива част от живота. Морис Мерло-Понти пише за творчеството на Пол Сезан, че “прави видим начинът, по който светът ни докосва”. Припомняме си кои сме и към какво принадлежим чрез художественото изкуство, архитектурата, предметите и целия построен от нас човешки микрокосмос.
“Паноптикум” започна да се пише сам, под формата на дълги списъци с всякакви предмети, които можех да си представя: изгубен предмет, предмет с непозната функция, част от предмет, предмет, изваден от обичайния си контекст, отсъстващ предмет, одушевен предмет… скоро разбрах, че темата няма край. Също така осъзнах, че помня с подробности историята почти всеки предмет, който някога съм имала.
Имам силен интерес към изследването на сетивата, най-вече допира. Както беше казал, някой философ - всички други сетива са негово продължение.
Мисля, че за да видиш материалния свят, битовия свят, да се свържеш с него, най-важно е да имаш време. И да ти е скучно. Често черпя вдъхновение от детските си спомени, от щастливите моменти, в които нещо невероятно се е появявало именно поради липсата на коректно занимание. Много ми се иска да намеря как да ми е скучно по същия начин отново.
Какъв е формата на ПАНОПТИКУМ? Къде е поставен той?
Паноптикум в славянските езици означава музей, в който са събрани редки и ценни предмети или восъчни фигури. Паноптикумът на Джереми Бентъм е проект за идеален кръгъл затвор, от чийто център надзирателите могат да наблюдават затворниците и да останат невидими за тях. Мишел Фуко сравнява модерния свят с паноптикум, в който живеем под постоянния надзор на “всевиждащото око”.
В нашия паноптикум всички тези идеи се преплитат. Посетителите са поканени в къща-музей с обикновени наглед, но имащи изключително значение за собственичката им предмети. Всеки трябва сам да избере мястото си в пространството, гледната си точка и историята на кой предмет да чуе. Дори окото да е всевиждащо и всеки посетител да е наблюдател и наблюдаван, това, което се разбира винаги е частично, разделено на малки фрагменти, защото целта ни не е да представим цялостна картина. Такава и без това не съществува.
Пътят на “Паноптикум” си има своя, дълга и оплетена история. Поставих го за първи път през 2018 г. в Мадрид, като част от магистратурата ми по Театрално изкуство с Хуан Майорга. През 2020 година, “Паноптикум” беше сред трите селектирани пиеси от EURODRAM Bulgaria. През май 2021 г. направихме перформативно четене на пиесата в рамките“ПроТекст 10”. Същата година спечелихме финансиране от Национален Фонд “Култура”, програма „Дебюти“ и това ни доведе в Топлоцентрала, където ще бъде официалната премиера.
Разбира се, надяваме се пътят му да продължи и да го изиграем на още много и разнообразни места. Много ми се иска някой ден да му намерим истинска къща или пък да го изиграем в музей сред други предмети. Но най-важното място, на което е поставян, винаги ще е у всеки, който го е посетил. Предметите в на сцената са просто повод, за да преосмислим нашите.
От къде извира любовта ти към музеите?
М.Н. Родителите ми ме водеха по всякакви културни събития като малка. Харесва ми всичко това, което ми дава възможност да си представя един предмет или произведение на изкуството. Вълнувам се от това как е представен, по какъв начин ме кани да общувам с него, да търся приликите и разликите между нас.
Винаги разглеждам изключително бавно, изпадам в медитативно състояние, което ми носи огромна наслада. В процеса на работа върху “Дъщерята на рамкьора” в “Квадрат 500” миналата есен, осъзнах, че преди да влезе, посетителят в музей се нуждае от актьорска загрявка, за да отвори сетивата си максимално и пълноценно да сподели пространството с изложените творби.
В “Паноптикум” главните ми художествени вдъхновения са Кристо и Жан-Клод, чието творчество присъства като важна тема в спектакъла; скулптурният парк Вигеланд в Осло, картината “Светът на Кристина” на Андрю Уайет, зарари невъзможността ѝ да стигне до дома си и картината “Окото като странен балон се издига към вечността“ на символиста Одилон Редон.
Как се свързаха актьорите с материалните участници в представлението, какви са последиците от тези връзки?
М.Н. Едно от най-хубавите неща, когато работиш с предмети, е че всеки има отношение към тях. Както творческият екип, така и публиката. За мен беше важно да разбера каква е личната връзка на всеки от актьорите с предметния свят, за да можем да я пренесем в представлението. Колкото по-осъзната е тази връзка от наша страна, толкова по-успешно ще помогнем на посетителите да осмислят своята.
Първо всеки от актьорите написа историята на един от собствените си предмети. Анализирахме гласа, който е избрал за него, а после всеки “постави” монолога си. Стигнахме до извода, че може да бъде създаден “Паноптикум” от Дайяна Димитрова, “Паноптикум” от Василия Дребова, “Паноптикум” от Ивайло Драганов, “Паноптикум” от Димитър Горчаков и “Паноптикум” от Даяна Атанасова. Къщата на всеки от нас е личният ни музей, който разказва историята ни.
Открихме много общи неща в отношението ни към материалния свят и продължаваме да говорим с конкретни примери от детството си, докато репетираме, както и да обсъждаме как тази връзка се променя през годините.
Мисля, че след толкова време прекарано с тях и цялото внимание, което им отделяме, всички сме привързани към предметите в представлението. А за последиците - тепърва ще разберем.
Каква е разликата между „предмети“ и „неща“?
М.Н. За Мартин Хайдегер предметите се превръщат в неща, когато вече не могат да изпълняват своите функции. За мен е интересно как, когато нещо се счупи, неговата присъща стойност изчезва и дава възможност то да се появи за нас под нова, неочаквана форма. Друго важно влияние в “Паноптикум” е концепцията на Зигмунд Фройд за „ужасното“, което може да бъде открито по различен начин във всеки от предметите в историята.
Коя е Л.?
М.Н. Л. е собственичката на къщата. Тя никога не се появява, защото няма единна форма. Тя е разпиляна из всички предмети и персонажи, които разказват историята ѝ.
Най-важното за Л., е че има специално отношение към предметите и най-големият ѝ страх е да не забрави коя е. Затова заключва всичките си спомени в предмети, които се превръщат в съхранители на паметта ѝ, на самата нея. Мисля, че Л. има силна връзка с детството си и е успяла да запази част от тогавашния си поглед към света и желанието си за игра с него. Може да изглежда самотна, но всички тези истории около нея, правят живота ѝ вълнуващ.
Има ли предмет, с който не можеш да се разделиш и евентуалното откъсване би било болезнено?
М.Н. Преди 5 години бих казала - с всеки от предметите в “Паноптикум”, например. Сега не. В последно време се привързвам все повече към места, към къщи, към театри, в които съм работила.
Болезнено за мен е откъсването от югоизточния ъгъл на Уошингтън Скуеър парк в Ню Йорк, където учих и ми се случиха най-много неща в последните две години. Липсва ми една полянка в парк Ретиро в Мадрид, където винаги ми идват идеи, дори да съм напълно блокирала. Когато не съм в София, постоянно си мечтая да отида при езерото в Борисовата градина, където тичам сутрин. Излиза, че най-болезнено е откъсването ми от градските паркове, хаха.
Напоследък си мисля, че отношението към предметите се променя с възрастта. Започват да се повтарят, да имаш нужда от по-малко, разделяш се по-лесно с тях… поне при мен е така.
Как съхраняваме паметта си в материята?
М.Н. Изкушавам се да направя списък. Ще се огранича до три начина, които първо ми хрумват.
Когато някой предмет се появи в определена ситуация, по естествен начин се превръща в част от този момент и продължава да бъде обвързан с него и занапред.
Като напишем бележка в някоя тетрадка, забравим напълно за нея и един ден отново я открием.
Когато някой ни подари нещо и това нещо се превърне в този някой за нас.
Имат ли предметите таен живот, вярваш ли в тяхната жизненост?
М.Н. Мисля, че на всеки се е случвало някой предмет просто да изчезне без никакво обяснение. Както и после да се появи в най-неочакван момент, от нищото. Необяснимото е сякаш част от природата им.
Предметът е присъствие, може да ни накара да се чувстваме по-малко сами, както правят фигурките по библиотеките. Може би им даваме част от нашата жизненост чрез погледа си… По-скоро да. Или поне със сигурност ми е по-интересно да вярвам в нея.
Има ли асоциативна карта между всички избрани предмети?
М.Н. Принадлежат на един и същ човек - Л., свързани са с различни етапи от живота ѝ. Иска ми се това да е въпросът, на който да отговори всеки от публиката: А ти кои предмети избрал, за да разкажеш историята си?
Къде изчезна пианото?
М.Н. Представям си роялът в Паноптикум, като алефът на Борхес: там, където се намират всички места на света, видени от всички възможни гледни точки. Музиката събужда предметите и призовава персонажите, обвързани с тях. Сякаш времето нахлува в безвремието и съживява спомена. Музиката е авторска и изпълнена на живо от Димитър Горчаков. Неговата интерпретация на всеки от предметите им дава душа, за да могат да разкажат историите си.
Роялът никога не изчезва, той просто се превръща в спомен.
Как завършва историята?
М.Н. Историята няма край. Ако бъде разказана, ще продължи да живее в паметта на всеки, който е станал част от нея. Така, дори всички предмети да бъдат разпръснати по света, спомените на Л. ще продължат да съществуват. В този смисъл вярвам, че нито една история, разказана в театъра няма край.
Паноптикум | България | театър на предметите 24 февруари 2024 - събота, Зала 2 / 19.00 часа
🎫 БИЛЕТИ 🎫
