ОТБЛИЗО С АРТИСТА #15 Николай Райчев
Светлината не топли. Стените са там, но не можеш да ги докоснеш.
Води: Стефанѝ Стоева
B: REACH се появява, като идея между теб и Изабел Миткова по време на резиденция на Derida Dance Center и е представено като миниатюра. Каква беше началната точка на изследване?
Н. Р. Преди две години с Изабел започнахме съвместната си работа по миниатюрата Pri:mordial. Това за нас беше първи опит да работим заедно, като хореографски екип. Началната точка на изследване не беше много по-далечна от тази, която разглеждаме в B:REACH - човешките взаимоотношения. Говорим за онези моменти на падане, където от най-неподозираното място биваш хванат и изправен отново. Това е връзка, която е над етикета - чиста и безусловна. Моментите, в които цялото се разпада физически, но връзката остава вечна.
Разбира се, това е една много дъвкана и до болка позната тема на всеки един от нас. Някои биха казали - клише, но е истината. Такава е природата на човешките отношения, те са постоянна променлива и много от нещата, които до вчера са ни се стрували табу, днес са нормални и обратното.
Как пърформънсът се превърна в мултижанрово произведение? Участват страхотните визуални артисти: Владислав Илиев и Елина Иванова- Студио Форматик, композитора Александър Евтимов- Шаманчето и костюмографа Рая Карпачева- Urban Nomad. Как се забъркахте всички заедно?
Н. Р. Мултижнровите проекти винаги са били моя страст. Това до голяма степен се дължи на пътя, който съм извървял. Като тийнейджър започнах да въртя огън, после навлязох в съвременния цирк, след това започнах да танцувам. Сега се занимавам с фотография и видеография. Може би звучи, като манджа с грозде, но всъщност винаги ме е впечатлявало да подхождам, към един жанр (дисциплина) с принципите от друг такъв. Вярвам, че това е плодотворен път, в чийто край се крият наистина уникални резултати.
С членовете на екипа се познаваме по различни поводи, работни или приятелски. Сплотяващият елемент е точно този многопластов елемент, който присъства във всеки един от нас. В процеса имахме множество моменти, в които разменяхме обувките си и всеки можеше да даде безценен съвет на другия. Тези предложения и знания, са преречупени през изкуството и медията, с която се занимава съответния човек и това е скъпоценно и обогатяващо. За нас водеща идея бе, да постигнем баланс между трите елемента на сцената: звук, движение и светлина, без да акцентираме главно върху един. Всички са в неразривно единство.
Вярваш ли в доминацията на технологията над човешкото? Къде се срещат кодовете и човека?
Н. Р. Технологията е неизменна част от нашето съществуване през последните поколения, тя е инструмент, създаден от човека. Изкуственият интелект е нещо, като дете на човечеството и то ще порасне така, както сме го отгледали. То е събирателно на всичките позитиви и негативи, които сме имплементирали в него. В този смисъл, човечеството по-скоро рискува да бъде доминирано от собствената си глупост. Времето ще покаже…
Напоследък често се сещам за “Космическа Одисея” на Кубрик и един от кодовете, които е заложил вътре - “Човек създава инструмент и от инструмент ще загине.”
Кое качество на технологите раздалечава хората един от друг?
Н. Р. Това е парадокс. Едно от най-полезните качества на технологията е възможността за свързване - с хора, с места, но е предпоставка за загуба на връзката с реалността и материята. Екранът е прозорец към чужди светове и често попадаме в неговия капан. Все повече забравяме да се радваме на местата, където сме и да общуваме с хората около нас.
Каква композиционна структура следват движенията в пърформанса?
Н. Р. В пърформънса се преплитат противоположните полюси на цялост и самота, на хаос и ред. От цялото към самотното и пътят обратно към цялото.
Кое е вълнуващото и трудното в работата със специалния лазер, който очертава пространството и неговите характеристики?
Н. Р. Лазерът е една изключително омагьосваща играчка. Може би, едно от най- големите предизвикателства беше да не го използваме постоянно. Чисто технически бе трудно, да намерим точното му място и да постигнем синхрон с останалата техника. Мога да го сравня с метафората ми от по-горе за екрана. Доста често усещахме, че сме погълнати от лазера и неговия свят - забравяхме да репетираме. Друг интересен момент е, че не можеш да снимаш лазера и беше тегоба, да си направим адекватни рекламни материали. Също да обясним на публиката, че ако снимат по време на представлението може да е пагубно за камерите им.
Има ли момент, в който технологията по своята същност не се противопоставя на духовността, а по- скоро може да бъде използвана за задълбочаване на връзката с божественото?
Н. Р. Разбира се! В 21-ви век се радваме на много богат спектър от дигитално изкуство, което е начин на много артисти да изразяват себе си и да вдъхновяват околните. Самият факт, че технологията съществува, показва задълбочаване на връзката с божественото. Това прави човекът родител на същество, което от своя страна създава нещо друго.
Как ти сам медиираш връзката си с технологията?
Н. Р. Аз съм от поколение, което израстна с компютри. През 90-те не беше разпространено все още, но в моето семейство имахме компютър. Бих казал, че съм доста зависим от техниката, но винаги съм се стремял да не прекалявам и да я използвам за личностно усъвършенстване. Технологията е инструмент с необятни възможности, остава въпросът - кой за какво я използва?
Защо бе нужно да изградите антиутопично пространство?
Н. Р. Създаването на антиутопично пространство, е доста често срещан подход да поставиш належащ проблем и да представиш резултата от него в бъдеще. В днешно време, хората се припознават много повече във визуалното приемане на информация. За нас това беше средство да представим възможна реалност, в която всичко е изкуствено и светът е изцяло погълнат от технологията. Хората са загубили човешката връзка помежду си, това е нашият подход да адресираме проблема към нашите зрители и се надяваме да сме задали правилните въпроси