Отблизо с артиста #12 Владислав Стоименов

Всичко което стои в нас като цивилизационни натрупвания - на човечността, на духовността, те остават на заден план и това е проблемът днес.

Води: Стефанѝ Стоева

Защо избра да режисираш агресивна пиеса?

В.С. Всеки един текст излъчва своите послания, независимо от това дали пиесата е агресивна, нежна, лирична или в какъв стилистичен регистър/ жанр е изградена. В този смисъл, въпросът дали пиесата е агресивна или не е по-скоро вторичен. Избрах я, защото тя изследва нещо, което стои в основата на социалните връзки изградени днес и чрез механизмите на насилието. Интересно ми е, как насилието и агресията формират общовалидни модели на живеене. По свой начин текстът на Бартлет проектира начина, по който действат днес законите на социалния детерминизъм. За съвременния човек, който живее в ерата на консумативното – времето на активното потребление, на дирене на удоволствия и следването на желания, на стремежа към успеха. Пътят към утвърждаването в обществото, често наподобява битките в животинския свят и сблъсъка на хищнически сили.

Към това може да се добави и една съществена предпоставка за усилването на този сблъсък – в днешно време, желанията ни се определят не толкова от нас самите, колкото от общността, в която сме ситуирани – колектив, група, социум. Подражавайки на желанията на другите, човек започва да изпитва необходимост да притежава това, което тези други имат. Вписвайки се в този миметичен модел на желанията - човекът приема, че е съвсем естествено да се зароди нуждата от това да е пръв и от това да унищожава. Да унищожава някого, заради самото унищожение – за него това започва да има все по-голяма стойност.

Как би описал драматург като Бартлет? Кое те привлича и отблъсква в работата с негов текст?

В.С. Бих казал, че той е изключително директен и съответно това го прави да изглежда брутален. При него няма британска помпозност или учтивост, думите не са завоалирани и прикриващи истинския си смисъл. Напротив – той е агресивен, груб и директен. Често, това може да бъде определено, като тривиално. Аз смятам, че не е така. Привлича ме именно това, че в неговите текстове, конкретно в БИК, умишлено не е търсено фокусиране върху някаква светлина в тунела. Няма обрат, няма надежда, няма хоризонт – всичко се затяга и завинтва, а това определено може да има отблъскващ ефект. Що се отнася конкретно до неговата драматургична работа – не мисля, че има нещо, което лично мен ме отблъсква или дистанцира.

Хищническият модел на bullying (подиграване) и офис културата са доста западен наратив. Как се сработи с това, нужна ли му беше някаква преработка?

В.С. Изпитвайки нуждата да заяви себе си и да желае да бъде пръв, човек няма право на компромис, а и корпоративният свят сам по себе си е безкомпромисен. Залогът е толкова висок, че ти не можеш да си в първите редици и в същото време да проявиш слабост. Струва ми се, че офис културата е само поводът – ситуативна среда и социален пример, чрез който да се разгърне история изследваща в дълбочина много по-сериозен проблем. А този последният е именно – това как човекът действа като животно. Хищник готов да гази и заличава всичко около себе си в името на съхранението на своя социален престиж, статут и работа. Интересно е да се види и това как в нечия гледна точка - да бъдеш слаб е еквивалент на това да бъдеш ненужен, негоден или дори вреден и трябва да бъдеш премахнат. Bullying-ът е форма на агресия, а тя е присъща на човека. Къде тя ще се прояви - в дома, на работното място, на детската площадка или в някаква друга социална среда и дали ще е активна или пасивна - принципът е един.

Подигравката е форма на насилие, а то е вградено в нас, то е в природата на човека, което го прави присъщо на него самия. Съвсем друг е въпросът дали ще избереш да му дадеш воля, да го осъществиш или не. Tова зависи от човешкото усилие за овладяване на тези импулси, за тяхното култивиране. Животинските инстинкти не са следствие от някакво осъзнаване, те са дълбоки импулси и когато човек притежава тези вътрешни импулси, най-нормалното нещо е той да ги прояви, а не да НЕ ги прояви. Всичко което стои в нас като цивилизационни натрупвания - на човечността, на духовността, те остават на заден план. Това е проблемът днес.

Критиката обвинява драматурга за липсата на симпатичен герой. Той нужен ли е?

В.С. Не, не мисля.

С какво можеш да сравниш усещането от тази пиеса?

В.С. С удар. Бартлет представя деструктивната природа на човешките отношения, а тя неизменно е силова. Той е много открит, при него няма нищо завоалирано, латентно или изказано с недомлъвки. Тази откритост придава суровост на персонажите и на средата, в която живеят. Той е успял много умело да премине през етапите на вулгарността, подигравката, гаврата, насилието, стигайки накрая до цинизма, а дори и отвъд него.

Когато поставяш толкова трудни проекти, съвестта трябва да бъде включена. Обидата може да бъде оправдана, само когато има смисъл. Въпросът е дали е направено добросъвестно?

В.С. Според мен точно в тази пиеса думата съвест я няма, а ако я има, то тя би била пречка. Правилата на играта тук изначално елиминират всякакви етически норми. В животинския свят е важно да оцелееш – нищо друго няма значение, и това придава смисъл на съществуването. За мен персонажите в пиесата не си задават въпроса ама дали не го обидих или дали не прекалих, напротив. Ако има кръв – добре. Всяко едно тяхно действие е целенасочено и целта му е обезоръжаване и елиминация. Някой трябва да кърви, казва единият от героите.  Добросъвестните намерения и действия в пиесата биха донесли обратен ефект.

Посажда ли представлението семето на съмнението у публиката? Те имат ли по-специална роля от реципиенти?

В.С. Една от цивилизационните основи на хуманността, която е свързана с милостта към другия е чувството за сродство и близост. Всичко това е обърнато наопаки тоест в линията на самоунищожението, защото ако приемем идеята, че всяко едно нещо има своето вътрешно и външно проявление, съвсем естествено ще бъде това, което човек прави вън от себе си да рефлектира именно в него. Именно за това пиесата е изцяло насочена в деструктивността.

То е изцяло вътрешен акт, макар че е насочен навън. В текста на Бартлет се забелязват и характерните за днес сравнително човешко-професионални взаимоотношения и чувство за екип, но вътре, зад това, стои нещо много прогнило. Това, което би се разразило у зрителя, като ефект от тези действия, е онова чувство какво не е, а би трябвало да бъде.

ПРЕМИЕРА | БИК | театрален спектакъл 20/12/ 23 19:00, зала 2

🎫 БИЛЕТИ 🎫