Води: Стефанѝ Стоева
Имаше ли конкретен филм, който те вдъхнови да проучваш представянето на жената в киното?
Л.К. Не беше един филм, а много! Не се смейте докато четете, но гледах много романтични филми, когато бях тийнейджър. Имаше френски уебсайт, наречен filmdelover.com. Бях страшно запалена по него и непрестанно висях там. Не се впечатлявах толкова от любовната интрига, харесваше ми да виждам как е изобразена връзката между двама души. Мислех си колко е очарователен пътят на една връзка, раждането и разпадането ѝ.
Когато пораснах, започнах да си задавам въпроси… Като влюбена млада жена, изпитвах трудност, да се разпозная в женските образи на екрана. Мъжките и женските герои бяха изобразени толкова различно. Наблюдавах разликата в говора - по колко, за какво и как говорят. Започнах да се съмнявам в начина, по който телата са заснети и как окото на камерата повлиява на възприемнето на героите. Изображенията имат огромна власт. Мисля, че правенето на филми е свързано с много голяма отговорност. Всички тези въпроси се събудиха у мен в момент, когато изграждах себе си като жена и се чувствах доста неудобно да съм такава. Да бъда жена не беше проблем, но да бъда жената, която обществото и медиите искаха да бъде – ето това, вече беше проблем. Разбрах, колко много са ми повлияли филмите. Те представят образи, които ние вярваме, че можем да бъдем, подобно на образите на хората около нас: семейството, приятелите (и т.н.). След това идва овластяването на медиите и изображенията, които виждаме и желаем да уплътним в нашата собствена реалност. Те създават стандарти на поведение и еталони непосилни, ненужни и нечестни.
Смяташ ли, че изкуството изгражда клетка от ограничени архетипи за жената?
Л.К. Не, бих казала обратното. Мисля, че обществото изгражда клетка около жените, a изкуството ни позволява да излезем от тази клетка.
Как стартира канала за интервюта @aboutlittlebeings, каква беше целта му?
Л.К. Започнах да снимам и интервюирам хора за aboutlittlebeings през първата година на Covid 19 блокирането - 2020 г. По това време, все още бях студент в танцовата академия и ми липсваха човешки връзки. Имаше толкова голямо разстояние между хората и то не беше само физическо. aboutlittlebeings е опит за свързване на хората, без да са в едно и също пространство.
Кой беше любимият ти въпрос/момент от интервютата?
Л.К. Когато жените усетиха, че могат да ми говорят за мечтите си. Не мисля, че това е нещо, за което обикновено говорим толкова много. Жените често са помолени да говорят за тежките си преживявания, а те са много, но има и толкова много красота, сила и надежда. Някои жени ми споделиха желанията си за бъдещите поколения, но да чуеш жена да говори за това, което иска и желае за собствения си живот, е красиво. Когато тя си позволи да стане първа!
Актьорската игра само във филми ли се случва? е въпрос, който задаваш към публиката. Към какво реферираш?
Л.К. Актьорството е нещо, което всеки прави. Така създаваме нашата идентичност. Всички копираме някого, копираме двуизмерни изображения или това, което виждаме. Може да е начинът, по който някой се облича или подстригва косата си, начинът, по който някой ходи или просто позицията му. Мисля, че да намериш някой друг вътре в себе си е нещо много човешко.
Защо реши да трансформираш пърформанса след първото му изиграване?
Л.К. Всъщност не взех решението да го трансформирам, случи се органично, тъй като част от него е импровизация. Молеха ме да променя дължината на солото всеки път, когато след като го изпълня. Естествено еволюира от едно изпълнение към друго. Първоначалната ми идея беше да изследвам женствеността. По време на изследването се появиха много повече теми. Да, аз съм жена и създавам с опита си като жена. Но солото също изследва идеята, че всеки човек преминава през процес на копиране и извайване на собственото си тяло, когато развива своята идентичност. Това е нещо, което всички правим, всички имаме това общо.
Каква е ролята на вербалното изразяване в проекта и защо то е под тази си форма?
Л.К. В представлението говоря малко на френски и малко на английски. По време на процеса се интересувах от начина, по който езиците могат да бъдат комуникативни или не. В солото изследвам факта, че думите могат да бъдат смислени, но казани без никакъв смисъл. Като танцьор, често си мисля как тялото може да бъде по-комуникативно от думите. Всички имаме тяло и по някакъв начин познаваме езика му. Можем да разберем нечие чувство по позицията на тялото, ние преживяваме живота чрез тялото си. В солото играя с това колко комуникативен може да бъде езикът на тялото, думите, роден или чужд език.