Зад какво се криеш, когато изчезваш? Покриваш се с огледала или се дифузираш на хиляди малки водни пари?
Ж.П. Зад суматохата се крия най-леко, понякога зад тишината. Когато изчезвам от едно място се появявам на друго. Изчезвам от погледа ти, появявам се пред техния. Дифузирам се на хиляди водни пари, обичам и огледалата да са ми наоколо, помагат да се връщам в конкретността на формата.
Какво залагаш у себе си като спусък, който след като бъде натиснат, успява да те вкара в състояние на суперпозиция?
Ж.П. Преди да изляза на сцената дишам дълбоко, тишина. Имам 50 минути в залата с точно тези хора, които са дошли за точно тази среща и искам да отворя пространство да се влюбят в танца и да направим специален този момент. Артистичната позиция стимулира обмен на мощ и дори любов и това е позицията през която искам да се свържа с публиката. Искам да се чувстваме. Понякога си мисля, че не мога да обясня с думи, какво се случва на сцената и какво залагам, чувствам го по-голямо от мен и моя мозък и усещания дори.
Погледат кара вълните да колапсират и да променят същността си, погледът измерва и нарушава системата. Как взимаш този момент на преразпределение на енергия, която генерира публиката? Как танцуваш сама, без активното участие на погледа?
Ж.П. Интересна ми е тази тема, която отваряш и много любопитно, какво се случва с генерирана енергия между публиката и танцьора. Как тези взаимоотношения на тези, които сме в залата в този момент въздействат на по-широкото пространство, това извън нас, какво се случва в космически аспект след тази среща?
Истината е, че на сцената си позволявам много неща - да присъствам, да чувствам, да танцувам, да виждам и да пропускам да видя, да се усмихвам или да си затворя очите, да съм уязвима, да не съм уязвима, да се събличам, да съм смешна и също несигурна. Изпитвам какво мога да си позволя, до къде мога да стигна, имам ли граници?
Като в любовните отношения.
Не преразпределям нищо, не притискам, не изисквам, водя, настоявам на тези теми, с които се занимавам, мисля, че са важни, мечтая и понякога се нося, за да мога да наблюдавам и чувствам повече.
Сам този хаос се подрежда в космос.
Оказва се, че не си сам почти никога. Можеш да си със себе си, с танца, с музиката, със спомените, с мислите си, с темите си с въображаемите наблюдатели и приятели, с огледалата, с пространството, с камерата на телефона си и други невидими и видими обекти.
Какви измерения рисува неизвестното в представите ти? Какви цветове има там, как се променят вкусовете?
Ж.П. Вълнуващи. Работата на танцьора е свързана с тази тема. В този аспект и във всеки друг виждам, че заниманията с неизвестното и несигурното има много нюанси. Наблюдавам го като предизвикателство, като нещо ново, което се отваря и се гмуркаш, затова никога не ми е станала скучна тази работа, въпреки че през цялото практикуване в танца се учиш на рутина, на повторяемост, на дисциплина. Вкусовете и цветовете се менят, преизпитват се с опита, който трупаш през неизвестните и несигурните места, които си прекосил. После те стават известни и сигурни, отварят се нови, но ти си ги събираш и накрая имаш 1000 танцови тела поне.
Как знаеш, че си достигнала най-суровото си състояние в танца?
Ж.П. Това за мен е радикалното присъствие на танцьора с танца и това, което го заобикаля. Усещаш много силно как всички сте заедно, в едно.
Къде се крие важността на провала? Как той продава „моментът на припознаване“ на публиката?
Ж.П. Важността на провала е част от работата с неизвестното и несигурното, там където контролът функционира по-друг начин и се губи. Добре е да се практикува провал, защото е много интересно как намираш решение в ситуацията след него. Каква е грешката, какво не функционира, както се очакваше, до какво води това? За провали трябва да има пространство в изкуството, за да може да се опита пак, и пак и става интересно. Това подкрепя артистичните процеси и създава нагласа на смелост, на готовност да поемеш риск. Осъзнаваш, че ти си това, което си, заради всичките ти провали, приемаш ги и даже им даваш още повече мощ и значение.
Върху какво е конструирана идеята зад фестивалът YOU ARE NOT ALONE?
Ж.П. Върху желанието да практикуваме заедност, във времена на силна индивидуалност, да се подкрепя, мечтаем и да измисляме заедно и да въздействаме на положителни промени в полето на танца и хореографията.
YOU ARE NOT ALONE -
Това е структура на нежна съпротива, която непрекъснато се преоформя като огледален инструмент за нашето поле. Тази година, под артистичното и продукционното ръководство на Александар Георгиев (Aцe), понякога в диалог с Dreamers Group на ICC и широката констелация от сътрудници се създава фестивала. В сърцевината си, фестивалът празнува хореографията, не само като артистична форма, но и като начин на организиране, свързване и въобразяване.
Хореографията е и практика, и предложение; и структура, и жест. Чрез нея практикуваме други начини на взаимно съществуване и преразпределяне на стойности – отвъд спектакъла, ексклузивността или признание от маркета в полето на хореографията.
Тялото като отправна точка за революция. Всичко ли е политическо?
Ж.П. Предпочитам поетичните, чувствителните, меките, еротичните, течните, променящи си формата тела, вместо политическите, конкретни, борбени, ръбести, революционни тела.
От всички тела има нужда.
Моите предпочитания са насочени към телата на удоволствие, грижа и танц.
Празнуваме тялото с нежна съпротива. И в крайна сметка всяко артистично действие има своя политика и отваря след себе си други политики. И начините, по които се създават имат своите политически етики и т.н. до безкрая.
