02 септември 2026

БИЛЕТ

"Кислород" среща публиката със Саша и Саша – двама души, които представят своя музикален албум. Техните песни говорят за консуматорството, отчуждението, поляризацията, омразата, агресията, удоволствието, липсата на удоволствие, водката, рома, пелмените, арабския свят, новата ленена рокля от Амстердам, новите слънчеви очила за 300 долара, за 500 долара, за 1000 долара, любовта, смъртта, случайността, предзнаменованията, смисъла и липсата на смисъл, за да попитат най-накрая: ампутирани ли сме от собствената си чувствителност? Колко точно е остаряла идеята за любовта?

И най-вече - способни ли сме да живеем пълнокръвно, тук и сега?

Интервюто води: Стефанѝ Стоева

“Oxygen, if you get addicted to oxygen, neither money, nor drugs, nor even death can quench that thirst for beauty and freedom that you will gain.“

Любовта редом до насилието. Какво има в крачката от едното към другото?

С. Х. Ако „крачката“ е самото действие – действие на прехождане от едно състояние в друго състояние, от любов в насилие, то всъщност ще се окаже, че няма някаква метафизична субстанция в „крачката“. Тя е просто едно движение, един скок, а скокът се „скача“, не се мисли, не се чувства, не се самоанализира. По-важното, струва ми се, се корени в генерираната у човека енергия, която го довежда до този скок и прави така, че скокът да изглежда лек, ефирен и изкусителен. Тази натрупана в човека енергия е доказателство за личното нещастие, за личния „недостиг“ на кислород, който задушава човека и извращава копнежа за любов в неистовост, в насилие и агресия. Това е и парадоксът, който се проблематизира в пиесата „Кислород“ на Иван Вирипаев – свръхексцесивната и безумна жажда за любов, която макар и породена от утопични желания, може да „самоизяде“ жадуващия и да го отведе не до любов, а до насилие, не до хармония, а до хаос, не до съзидание, а до (само)унищожение. А когато „личното“ задушаване на един отделен човек го доведе до агресия, то съответно започват да се образуват социални и глобални процеси по (само)унищожение, водени от други отделни човеци, имащи въздействие върху трети отделни човеци. Или както е казал един писател: „Всеки пред всички и за всичко е виновен.”

Какво е общото между красотата и свободата? Доколко стремежът към красота е и стремеж към свобода?

С. Х. И двете понятия лесно могат да станат жертви на схващането им като състояния, неангажиращи по никакъв начин духа и обещаващи еуфорично пребиваване в някаква друга реалност, нямаща общо с живота „тук и сега“. Подобен тип поетизиращо мислене за свободата и красотата обаче е инфантилно и рискува да ги ограби от жизнената сила, която могат да генерират. Същинската свобода е неразривно свързана с безпощадното отдаване и служене на по-висша цел. Именно в контекста на това служене се образува възможността човек да се освободи – от привидностите, амбициите, заблудите, сам от себе си да се освободи, а в следствие на което да се отвори за света. В това аз намирам свободата, а да успееш да се освободиш от себе си, без съмнение е красиво.

„Кислород“ все едно уличава съвременния човек и му показва окончателните му истини. С какво го оставя пиесата, след като му дава обяснение за неговите еволюционни непохватности?

С. Х. Забележителното при Вирипаев е, че той успява да конструира усещане за окончателна истина, докато паралелно подкопава усещането за същата тази „истина“ и по този начин предизвиква инерционните и често клиширани модели, през които мислим себе си и света. Този похват отваря пространство за вглеждане в човека през противоречивостта на неговата природа, през допускането, че две (уж) диаметрално противоположни значения могат да съществуват едновременно. В това се корени и пречистващата енергия, която носят текстовете на Вирипаев и която в „Кислород“ е основна тема и фиксация на персонажите. Да обичаш и мразиш едновременно, да търсиш смисъл в живота, докато сам на себе си ставаш смешен в този опит, да атакуваш смисъла на изкуството, докато ти самият играеш персонаж и участваш в представление, иоще много подобни парадокси са смисловото ядро на „Кислород“. Тези помирявания на крайностите конфронтират възприятията на зрителя и го предизвикват да се откаже от романтичните възгледи за човека и да погледне самия себе си сурово и откровено. Голямото и несравнимо с други драматургии постижение на Вирипаевото творчество се корени във факта, че „атаката“ на човешките непохватности не се усеща като назидание, като критика на човек от по-висока позиция, а напротив – усеща се по-скоро като освобождение, което самият ти не си знаел, че всъщност си чакал.

В този смисъл, ако има „окончателна истина“, която отеква след края на „Кислород“, то тя е утвърждаването на живота като първа и последна цел на самия живот.

С/В какво се измерва „успешното присъствено живеене“? Не разбира ли един човек, че е бил истински жив едва когато вече не е, когато се е върнал към хоризонталните си структури на спокойствие?

С. Х. Не мисля, че спокойствието е изначално състояние на човека, към което той да се завръща. Животът не е спокоен и в това е едновременно и красотата, и страданието. Да живееш присъствено означава да осмислиш връзката между хоризонталното и вертикалното, между земното и небесното, да намериш какво е това, на което да служиш, и чрез него да допринасяш със смисъл. Пълноценният живот не е „другаде“, не е нещо „в“ или „към“ което трябва да се отиде, няма някаква писта, която да те изстреля натам. Отиването „в“ често е бягство в лекомисленото и привидно свободното живеене, опит за скъсяване на пътя към постигането на едно по-дълбинно преживяване на реалността. Когато пътят се скъси и се пропуснат фундаментални вътрешни процеси, касаещи осмислянето на екзистенциалната ситуация на човека, може да се постигне само една приповдигната превъзбуда по „живеенето“, която обаче е краткотрайна и лъжовна, тя е заблуда на сетивата. Пълноценният живот просто „е“ и когато „е“, вътрешното знание диктува, че път „към“ не е нужен, защото „към“ е свързано с желанието да овладяваме, да притежаваме, да употребяваме, а това да „си“ тук и сега стъпва върху усещането да даваш и да си. Макар и функцията на това даване илюзорно да изглежда като негативна, защото е свързана с лишаване, с нямане, с отсъствие, всъщност тя е изцяло положителна: тя осигурява имането – присъствието на жизнения, смисления живот.

Всичко в света произхожда от две неща – безумна любов – любов от такъв магнитуд, че прави човека болен – безумен, и жаждата за въздух – всъщност любовта и задушаването са едно и също нещо. Любовта е в разрез със свободата? Единствено самите хора ли са свободни?

С. Х. Любовта е в разрез със свободата единствено когато е свързана с ексцесивно желание за притежание. Около тази ексцесивност формулира и Вирипаев въпросите в „Кислород“ относно изгубената мяра в живота на човека. Изгубена или целенасочено премината поради „господстващата над света несправедливост“ и невъзможността да се „диша“ свободно в свят, формиран от поляризация, агресия, апатия и отчужденост.

Ако мисленето е само памет от миналото, то какво е танцът в „Кислород“?

С. Х. Танцът в представлението е изразно средство, чиято употреба беше фундаментално важна, за да окрупня мащаба на конфликтите, извеждайки ги отвъд властта на писания текст в „Кислород“. Така създадох език на спектакъла, който от една страна реализира и обогатява драматургичния текст, а от друга провокира и изграждането на текст на спектакъла, базиран на по-интензивното телесно присъствие на актьорите и общуването им с публиката. В началото на пиесата има ремарка, че това е акт, който трябва да се случва тук и сега. Тази ремарка е водеща за цялата концепция, като сценично е обезпечена до голяма степен от танца. Танцът както като чисто физическо действие, така и като маркер за неконтролирано и нерационално присъствие, е художественото средство, което транслира сценично обема на екзистенциалните конфликти и заедно с това създава възможност за интуитивно свързване със зрителя.

Ако трябваше да добавите единадесета композиция към „Кислород“, написана през 2026 година, какъв въпрос би поставила тя?

С. Х. В постановката има своеобразна единадесета композиция, но нека тя бъде изненада за зрителите.

Subscribe now

Share

Топлоцентрала блог

Всеки пред всички и за всичко е виновен.