Liminal/Tetza и Samodiva Society представят Samodiva FEST 2026

17 - 18 април
Зала 1 / 20.00 часа

Можете ли да кажете, че SAMODIVA SOCIETY се ражда от инстинкт към заемане на празно пространство?

Я. К. Бих казала да. В последните години алтернативната сцена у нас определено претърпя бум, в резултат на което се сформира Самодива. За някои артисти от сцената работата в Самодива се яви като естествено продължение на годините, в които всички сме трупали опит поотделно и сме се опитвали да се научим как да правим нещата адекватно, всеки с каквито способи е разполагал. Всичко за мен придоби много по-голям смисъл, когато се присъединих към Самодива.

Работата ни заедно запълни именно нуждата ми от общност в рамките на сцената. Също така смятам, че до момента сме могли да предложим музика, която допреди това не се е срещала у нас. В този ред на мисли смея да кажа, че успешно сме запълнили някакво празно пространство.

Разликата между привидността и реалността, как SAMODIVA възприема сцената, на която действа с останалите български артисти? Как вашето общество взаимодейства с българското звучене?

Я. К. Сцената е доста широко пространство и смятаме, че има място и по нещо за всеки. Силата ни е именно в това, че се развиваме в различни стилове и жанрове. Много вдъхновение сме почерпили от алтернативните български банди и музиканти отпреди нас. Смятам и че вече нанасяме своя малък отпечатък върху българското звучене.

Намираме се в непрекъснат обмен с българската сцена - както тя ни е дала много, така и ние имаме какво да ѝ дадем.

След режима на означаване, наименоване и поставяне на контурните точки на обществото на SAMODIVA, в какъв операционен режим сте сега? Преди втория SAMODIVA FEST?

Я. К. Правим усилени опити да разширим колектива си и да работим с различни артисти отвъд страната, както и активно търсим български такива, които правят интересна и искрена музика. В момента работим и върху два дебютни албума на артисти от колектива ни + два нови сингъла, които предстои да издадем до края на тази година.

Научаваме се на по-ефективни методи за систематизиране на хаоса от задачки, организация и логистика, който често предизвиква дейността ни.

Какво иска да докаже фестивалът с тазгодишната си програма? Какво заявява той с артистите си?

Я. К. Не мисля, че фестивалът има за цел да доказва нещо конкретно. До известна степен той сам по себе си доказва своята необходимост. А какво ще заяви предстои да разберем.

Какво е времето, в което се създава тази музика и дали тя може да бъде свидетелство за своето настояще? Каква е естетиката на музиката на SАМОDIVA?

Я. К. Музиката, която създаваме е отражение на начина, по който преживяваме света в конкретния момент. Макар и като колектив да не се придържаме към специфична естетика, е видно, че имаме допирни точки за визии, предпочитания и възгледи по отношение на музиката. Изглежда, че всички гравитираме към интимното, емоционалното и реалното.

Subscribe now

Share

RUDA KRUA / концерт 04 април 2026, зала 2 20.00 часа

Авангардът — бягство ли е от традицията или по-скоро нейното оголване?

R. K. Може би по-скоро отговор на определена ситуация в настоящето. Ние смятаме, че традицията може да бъде изразена по много начини, дори в свободен контекст. Първата музика на земята може да се счита за свободна импровизация, но и тя следва закони, подобни на така наречената традиция, която се появява по-късно, а именно – всяко действие води до реакция.

Какво избягвате в музиката?

R. K. Стремим се да сме възможно най-откровени в музикалните си избори и отворени към това, което моментът ни предлага, без скрупули, базирани на външни мнения или лични предпоставки. Търсим и уважаваме звука, който идва от всеки един от членовете на групата индивидуално, и срещаме вкусовете си, приемайки различията си, било то изненадвайки се на сцена или дискутирайки в студиото.

Как разбирате, че дадено влияние вече не ви служи, а ви ограничава?

R. K. Стараем се да създаваме баланс между свободата и ограниченията в музиката, която правим; тотална свобода без никакви ограничения ни се струва като също толкова ограничаващ подход. Например в момент, в който решим, че дадена композиция се вписва в определен жанр, това обикновено не води до откровен резултат в дългосрочен план. За нас е добре понякога човек да използва рамки, създавайки „инерция“ в креативния процес, но никоя класификация, която идва постфактум, не служи добре на изкуството, което се стремим да създаваме.

Какво означава за вас „сурово изкуство“ в контекста на този проект?

R. K. За нас така нареченото „сурово изкуство“ е термин, описващ естетиката на текстурата на композициите, които представяме в този конкретен наш период. Понятието за нас символизира липсата на скрупули и етикети, докато свирим или създаваме, и свободата да прозвучим грубо, сурово или несъвършено. Решаваме да поемем този риск, като според нас това води до определен тип енергия, която просъществува сама по себе си в момент на изпълнение.

Има ли звук, който сте търсили дълго, но все още не сте открили?

R. K. Постоянно се изненадваме от звука си и той постоянно се променя, затова не мисля, че търсим конкретен начин на звучене. Но със сигурност се влияем силно от музикални и всякакви артисти, чийто звук или стил е вдъхновяващ за процеса ни.

А кое е най-характерното за звученето ви на живо?

R. K. Със сигурност съставът не е обичаен — бас кларинет, алт саксофон и барабани в трио, комбиниращо от тежко звучене до дронове и ембиънт, не е най-често срещаният звук за обичайния слушател. Имайки това предвид, самият начин, по който предоставяме тази смесица от многостранни вкусове, е отличителен белег за Руда Круа.

В какъв епизод се намира творчеството ви, каква е естетиката на музиката, която правите?

R. K. Конкретно в този период се фокусираме върху възпроизвеждането на звуци, които обикновено не са често срещани за инструментите ни или са повлияни от звукови елементи като индустриални шумове, природни явления, електронна музика или външни и други. Наред с това вкарваме все повече елементи от българския и валенсианския фолклор като музикален език и част от звуковата ни палитра.

Непреходността на фолклора е стабилна основа за всеки музикант. Джазът е свобода и равенство. Пънкът е анархия. Вие съчетавате всичко това, но добавяте и нещо от себе си — какво е то, какво ви липсва в музиката, което искате да предадете вие с вашия почерк?

R. K. Държим да не претендираме, че сме фолк, джаз или пънк музиканти — за нас това са дълбоки течения, които и за цял живот човек не може да усъвършенства, за нас това са просто ответи към персоналния ни звук и нагласа. Ако трябва да опиша есенцията на проекта, то тя би била в неочакваните избори във всяка една музикална ситуация на живо и разрешаването на това създадено напрежение на сцената. Това е нещо, което харесваме и при артистите, които слушаме.

Страхувате ли се, че може да станете твърде свободни и неразбираеми, или тествате границите в музиката си без ограничения?

R. K. Както споменах по-рано, стараем се да създаваме баланс между свободата и ограниченията в музиката, която правим. Със сигурност не считаме музиката си за комерсиално изкуство, но смятаме, че елементите, с които боравим, са разбираеми за нашата публика. Има определени разказвателни похвати във всяко изкуство, които със сигурност подпомагат артиста в процеса на създаване, независимо дали са последвани, или контрирани. В момент, в който музикалната свобода, която си позволяваме, ни се стори, че губи покритие или смисъл, се връщаме назад и опростяваме процеса си.

Subscribe now

В съвременното изкуство често се поставя акцент върху естетиката на музиката, а не върху самата музика. Как балансираш между своето визуално и звуково пътешествие?

К. Н. Правя ясно разграничение между двата начина, по които използвам музика в работата си. В инсталациите – в контекста на визуалното изкуство – музиката служи основно като атмосферен елемент. Тя не трябва да доминира, а да подкрепя концепцията на произведението.

В проекта Alva Noto обаче изпълнявам музика на живо, като съчетавам звук и визуални елементи в едно общо преживяване, което споделям с публиката. Тези изпълнения съществуват само в конкретен момент и място, което им придава по-голяма интензивност – и звукова, и визуална. Това са два напълно различни подхода, които съзнателно държа разделени.

Какво означава за теб наслояването в звука? Къде намираш убежище от честотите и как постигаш моменти на самота в процеса си?

К. Н. Самият творчески процес е самотен. Прекарвам много време сам в студиото – независимо дали работя върху звук или визуална концепция. Самотата е основен, макар и невидим, елемент от работата. Публиката вижда само резултата – инсталацията или изпълнението – но не и дългия, изолиран процес зад него.

Работил си с много впечатляващи артисти. Как създаваш основата за сътрудничество и как запазваш своя автентичен глас, когато работиш с други?

К. Н. Сътрудничеството винаги е вълнуващо, защото и двамата артисти влизат в нова територия. Когато и двамата напуснат зоната си на комфорт, може да се роди нещо напълно ново – нещо, което никой не би могъл да постигне сам.

Това е интензивен процес, който изисква отвореност и приемане на чуждо влияние. В музиката колаборациите имат дълга традиция, докато във визуалното изкуство са по-редки. Когато работих с Бликса Баргелд или Рюичи Сакамото, резултатът винаги беше нещо, което сам не бих могъл да създам. Именно тогава сътрудничеството има истински смисъл.

Ако можеше да изследваш напълно различен музикален жанр от този, в който работиш сега, кой би избрал и защо?

К. Н. Като артист не мисля в категории като жанрове. Опитвам се да не се затварям в рамки. Журналистите често искат да поставят етикети, защото така е по-лесно да се обясни музиката, но за мен жанровете са ограничение. Когато не мислиш в тях, се отварят нови възможности – дори за неща, които досега не са съществували.

Кои артисти можеш да слушаш всеки ден?

К. Н. Слушам всякаква музика – класическа, експериментална, поп. Имам много открит и любопитен подход, винаги търся нови неща. Не вярвам в строгите граници между жанровете – точно пресечните им точки са най-вдъхновяващи.

Как би описал минималистичен-глич-звуков-пейзаж в природата? Има ли природни явления, които вдъхновяват текстурите или ритмите в работата ти?

К. Н. Често черпя вдъхновение от самата механика на звука. Понеже използвам компютри и машини като основни инструменти, моментите, когато се появят грешки или нередности – така наречените глитчове – стават източник на вдъхновение. Но не мисля, че глитч напълно описва това, което правя. Практиката ми включва и класически композиции, и филмова музика – тя е много по-широка от това определение.

Твоите произведения често размиват границата между човека и машината. Чувстваш ли се понякога като машина, когато твориш, и как това влияе на изкуството ти?

К. Н. Машините не могат да съществуват без хората – те са човешко изобретение, създадено с конкретна идея и цел. Човешкият елемент винаги е част от машината. Виждам машините като абстракция на човешки концепции, създадени за по-ефективно творчество. Техните ограничения често са предимство – те те карат да бъдеш по-фокусиран и ясен в идеята си. Използвам машините като част от инструментариума си, но не като същност на самото създаване. Старите машини, със своите ограничения, понякога пораждат нови идеи. Самият избор на инструмент вече е част от концепцията. В този смисъл машината подпомага човека, но никога не го заменя.

Subscribe now

Share

ДА ФЕСТ 2025: UNI-HYbr:ID | аудио-визуален пърформанс 25 октомври 2025 | Зала 1 | 20.00 часа

БИЛЕТИ - 40 лв предварителна продажба/50 лв на място.

Какво ви привлича в познатите (популярни) музикални структури и как експериментирате с тях в продукцията си?

IVA Популярните структури са като класически коктейл. Сигурността е секси за хората. Хората обичат повтаряемост – ритъм, припев, пак ритъм. Ние го ползваме като захарен капан, взимаме го, изкривяваме го , разваляме малко… и го пускаме да диша. Или се смеят. Или си тръгват. Добре и в двата случая.

Как се променя личното ви усещане за музиката, когато работите на български и когато на английски? Различават ли се вдъхновенията според езика?

IVA Българският не прощава.
Английският е чужда стая, в която си сложил слънчеви очила.
Българският е мазе без ток.
Затова пишем на двата. Очаквайте скоро Хиляда Очи.

Какво се стреми да постигне музиката ви? И от какво я пазите?

IVA Стремим се да създаваме нещо, което остава, защото и аз и ти и всичко си отива.
Да кажем нещо, което не можеш да изтриеш от главата си.
Пазим я от съвети.
Пазим я от самите себе си, понякога.
Пазим я от компромиси и от това да трябва на всяка цена.

Две сестри, но групата носи името само на едната — има ли семеен консенсус зад това?

IVA не е име. IVA e идея, глас, тя е лице със сенки, тя е сила, слабост, енергия, смисъл, стил, стимул, спънка, стена, сестра. Ние просто ѝ даваме форма. Сцената не иска обяснения - тя иска присъствие.

Семеен консенсус с вдигнати рамене.

Възможно ли е музиката да идва не от спонтанност, а от дисциплина и рутина?

IVA Да. Музиката е и пот. И тишина. И чакане. Спонтанността е лукс. Дисциплината е как свършваш песента преди да си я намразил.
Ако сестра ти е Елена, не ти остава нищо освен това, музиката да е математика и дисциплина, за да я свършиш преди наистина да намразиш или нея или Елена.

Кое ви различава една от друга и защо това работи в музиката ви?

IVA Контрастът е формата на нашата хармония.
Едната е огледалото, другата – отражението.
Едната излива, другата рисува.

Къде свършва забавлението в правенето на музика и започва сериозността, която трябва да изведе до крайната цел – слушателите?

IVA Ами, то просто и ясно не свършва. Забавляваме се серизно.

Кое ви впечатлява и разочарова на българската алтернативна музикална Сцена?

IVA Впечатлява и разочарова са силни думи описващи емоции, които не са били породени до сега от българската сцена. Но сцената е жива — и това е достатъчно впечатляващо. Понякога трепери, друг път ръмжи. Все още реве, но няма зъби.

Впечатлява ни моментът, в който някой се качи с китара, тишина и нула спонсори — и ти каже нещо, което не можеш да забравиш.
Впечатлява ни, че има хора, които свирят, дори когато няма кой да ги слуша.

Гарсия Лорка говори за дуендето — онова, което те хваща за гърлото и не пуска. Ние винаги го търсим. Впечатлени сме да видим, че не сме сами в търсенето.

Какво чакаме от вас за ТОПЛОФЕСТ 6?

Чакайте IVA, но много чакайте…

Може да следите работата на IVA на следните канали.
IVA/youtube IVA/spotify
IVA/ facebook IVA/instagram

ЦЯЛАТА ПРОГРАМА НА ТОПЛОФЕСТ 6 - ПО ВОДА. ТУК!

—
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”, Софийска вода и Биротерапия.

Хубавите работи не успяват да генерират хубава музика. Защо?

ТДК Не е задължително. Привидно веселата музика, както и привидно тъжната, може да идва от противоположни на създаваните усещания места. В нашия случай е важна принципната точка, от която произлиза желанието за създаване на музика. Тя най-често е облечена във въпрос, който не може да бъде отговорен сам по себе си или се самоизяжда. Тоест има някаква деструктивна функция — плаши, един вид. Също така важен момент е дължината на едно усещане, неговата трайност. Позитивните емоции много рядко са само позитивни — в тях, под формата на метални клинове, са изписани действията, довели до съществуването им. Много често това са съмнения и страхове. Енергията, която тези два феномена генерират, създава желание за себеизразяване. Феномени, които много често — да не кажа винаги — могат само да бъдат наблюдавани.

Какъв е звукът на официалния край? Такъв, след който музиката на една група трябва да предприеме предефиниране на това, което създава – категоричната промяна.

ТДК В нашия музикален път всяко издание е своеобразен край. Нещо, което, ако го пуснат на погребението ти, ще си кажеш: Чудесно. Да, добре сме се справили. Всяка точка на завършек е момент за предефиниране. Всяко едно чувство е многолико, всеки ъгъл е огледало, в чието отражение се крие една полуистина, която, щом спре да се изплъзва, се лишава от смисъла си да съществува.

В песните ви личи една почти мазохистична обич към българската отминала реалност. Как тя ви говори и как я правите своя? Не се ли изхабява?

ТДК Прехвърляме се към отговора на предния въпрос. Всичко, щом бъде докоснато, започва да се хаби — ако това е призмата, през която човек избира да го гледа. Отразените полуистини, за които се говори по-горе, са точно това. Ние искаме да достигнем нещо, което непрестанно се изплъзва. Може би да заложим на вече дефинирана (защото е приключила) отминала реалност е по-сигурният подход, защото там са поставени съвсем ясни граници. А границите доста често влияят добре на изкуството.

След като изкарахте албумите за безплътното отчаяние и маниакалността преди пълното полудяване, последното – ZHVK – много се различава. То носи белега на действието – не на взетото решение, а на неговото осъществяване. Това прави чудесен път на героя. Какво идва след него – спасението?

ТДК Спасението би било много романтичен завършек — очакван и предвидим. За съжаление и за радост, нашият основен вдъхновител — малките животи, които живеем — оправдават своята истинност и автентичност точно заради качеството си да не могат да бъдат предвидени. Даже в повечето случаи, при проверка на история, използваме следния лакмус: Ако не можеш да си го измислиш — значи е истина.

В музиката, която правите, често се усеща напрежение между индивида и тълпата. Как се пресмятат гледните точки и кой накрая е лошият?

ТДК Тълпата е уедрено и безлично аз. Ние винаги сме се фокусирали върху срама от това да си себе си — и най-често го изразяваме чрез динамиката между аз и другия. Честно казано — изключително банален подход, но такъв, който усещаме най-близо до себе си. А от друга страна, тъй като почти винаги се идентифицираме с множеството, със слабия, ползваме аз-а, като агресор.

Групата често рисува граници между нищото и лудостта. Има ли песен, която е за след нея – за след повратната точка и пречупването? Коя е тя?

ТДК Trick question. Отговорът е До мене е майка ти. Макар че ни беше нужна немалка помощ от близки ръце, за да го видим — тази песен е животът след приемането. Тя е удоволствието без ограничения. Това може би е песента, която най-ясно показва какво е всъщност да вземеш правилното решение.

Какво е дистанцията в музикален композиционен контекст?

ТДК Докъдето може да стигне един звук, тон или шум. Пространството, което му се оставя да измине, преди да бъде завършен и да изчезне завинаги. Дистанцията в музиката е там, където живеят душата, есенцията и страховете, пораждани от конкретната композиция. Това е един от най-красивите инструменти в музиката. Във върховната си форма дистанцията е тишина, защото — за щастие или не — тя все някога свършва, но докато е там, се чувства вечна. Каквито са и добрите песни, мама му мръсна.

Кое е идеалното място, на което бихте искали да запишете албум? Каква роля играе пространството, когато се прави музика? Как то оформя процеса и участниците му?

ТДК Места като читалището в Сепаратистка република Добрина. Това е идеалното място за записване на музика, защото то, само по себе си, представлява едно несъществуващо място. Не е обременено с използване, с история, с преживяване. То е храм, който не се подчинява на времето и е съществувал преди да сме започнали да го броим — и след неговото изброяване.

Лошото е, че такива места могат да бъдат документирани само веднъж. А не са и много. Музиката в общия случай определя мястото, защото местата по дефиниция винаги са съществували, а музиката е единственото ново в уравнението. В този смисъл всяко място търси своята музика. В момента, в който тя е готова, вече е способна да определи къде да бъде записана и изживяна. Участниците са длъжни само да се доверят. Другото няма голямо значение. Всеки може да пее и да държи китара.

Кои са лесно поправимите грешки на алтернативната музикална сцена в България? Кое куца? Кое го има в повече?

ТДК Повече ривърб, по-малко компресия. Това ще оправи доста от нещата на българската алтернативна сцена. Иначе всичко друго е такова, каквото е — има достатъчно гадни неща, за да има достатъчно хубави. Слушайте българска музика, хора — интересно е.

Червено или черно?

ТДК И двете, разделени наполовина, в правоъгълник и надпис ACAB.

Може да следите работата на ТДК на следните канали.
turdomkean.bandcamp.com theofficialtdk_dokolkotomoje/instagram
facebook.com//TurDomKean www.youtube.com/@theofficialtdk_dokolkotomoje

ЦЯЛАТА ПРОГРАМА НА ТОПЛОФЕСТ 6 - ПО ВОДА. ТУК!

—
Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”, Софийска вода и Биротерапия.

Subscribe now

Share

Как започна музикалното ти пътуване из Тревненска планина? Беше ли това търсене на определени тонове и текстури?

М.К. Самото обикаляне из селата в Тревненска планина започна по време на пандемията, отначало по-чисто практични причини. Това са идеални места за опознаване по време на пандемия, тъй като там рядко се срещат хора. В този район има около 120 села и махали с общо население около 1000 човека, което значи, че извън няколкото по-големи, в повечето има по 2-3, а някои от тях вече са напълно изоставени. С всяко следващо посетено подобно място интереса ми се изостряще и така се оформи идеята да запечатам звукове тези застинали места.

Импровизация или композиция? Какъв беше подходът ти – изследователски или интуитивен? Имаше ли концепция за саундскейпа на Призрачни села, или всичко се случваше в момента?

М.К. Не само в този проект, но и по принцип в работата ми подхода ми е по-скоро интуитивен и никога не си поставям прекалено детайлен план предварително. Вярвам, че изкуството е по-откровено, когато човек се остави самите ситуации да го напътстват. В случая исках да запечатам паметта на тези места чрез звук. Имах някаква представа къде и какво искам да запиша, и как би звучало то, но разбира се нещата не станаха точно така.

Как звучи пустотата? Какви звуци живеят в тези обезлюдени села, каква динамика име между тях, борят ли се едни с други. Отнесоха ли се с теб, като с нарушител?

М.К. Оказа се, че обичайно тези места са много тихи и звука им е звука на гората, от която те бавно и сигурно стават част. При ясно време там рядко се случваше нещо драматично. Затова почнах да ходя при по-лошо време, когато наистина можеше да се чуят и запишат стенанията на изчезващите села - свистене на вятъра измежду полусъборените стени на къщите, тракане на начупени прозорци, капи дъжд падаще през дупките в покривите. Има и животни, които са приспособили тези места за дом. Най-често се срещат сънливци, които живеят по таваните. Те са много деликатни и трябва много търпение за да се запишат.

Връзката между звук и изображение – как фотографиите и полевите записи се преплитат в проекта? Води ли едното другото, или те съществуват в паралелни измерения?

М.К. Първоначално идеята беше да записвам само звук. Но когато посещавах тези места аз исках да ги документирам и с фотоопарата и постепенно ми хрумна, че е добре да използва тези образи. Тези места са застинали, но те се променят. Ако човек ходи там веднъж годишно ще забележи, че те всеки път са все по-погълнати от гората, растителността все повече навлиза вътре в къщите. Стените са все по-напукани и в един момент тези къщи и села просто ще изчезнат. Всяко село и къща са в различен стадии на изчезване.

Някои, които са изоставени по-скоро са в почти оригиналната си форма, други са започнали да се деформират и кривят, а трети са почти разрушени. Затова е добре да имаме техни портрети преди да изчезнат. Така реших да добавя образите към звука, за да може това да са едни моментни аудиовизуални портрети така както са изглеждали и звучали в точно определен момент от съществуването си.

Ако трябваше да измисляш нов звук, какво звучене щеше да има? Има ли неочакван преобладаващ нюанс в звуците, нещо, което дава неподозирано усещане?

М.К. С времето се научих да оценявам повече самата текстура на звука. Има звуци, които може да ни звучат еднообразно и монотонно, но колкото повече ги слушаме осъзнаваме, че се случват различни процеси вътре в тях. Това е като някаква звукова медитация. Аз не мисля, че човек може да измисли звук, а по-скоро може да намира звуци. Това е и най-интересното за мен на теренните записи. Преди да отидеш да търсиш и записваш на определено място, никога не си сигурен какво точно ще запишеш. А най-често на местата, където очакваш да запишеш конкретни звуци, това не се случва точно така. В същото време пък намираш интересни звуци там, където не си очаквал. За мен непредвидимостта е завладяваща.

Концертът в Топлоцентрала – свободна експресия или структурирана композиция? До каква степен импровизацията ще бъде основен елемент? Как публиката ще влезе в този звуков свят?

М.К. По малко и от двете. Винаги изпровизирам на живо. В случая имам някаква много генерална рамка, около която ще се оставя звуците и атмосферата да ме направляват. Това е интересното, че спрямо мястото и публиката атмосферата е различна, което ми влияе докато съм на сцената, а оттам и на самия звук. Видеото е дело на Undīne Celitāne, направено по моите фотографии и смятам, че добре допълва атмосферата, която търся.

Надявам се публиката да успее да се потопи в нея.

Последният тон на Призрачни села – меланхолия, носталгия или нещо друго? Какъв остава вкусът от тази звукова картина?

М.К. Меланхолията със сигурност присъства тук. Аз не съм искал да задавам назидателни въпроси или да предизвуквам носталгия с този проект, а по-скоро да запечатам спомена за местата такива каквито са в момента. За нас може да е тъжно, че тези места изчезват, но за природата това е естествен процес, тя си ги взима обратно. Но меланхолията е там, не може да се избяга от нея.

Призрачни села | аудиовизуален концерт

09 февруари 2025 | неделя Зала 2 | 19.00 часа

Subscribe now

Share

Как избрахте името на бандата и какво значи то за вас?

HEPTAGRAM: Идва от геометричната фигура седемлъчка, но може да се преведе като седем грама. Преди да има банда, в началото проекта беше студиен, а първият албум датира от 2007 г. От самото начало числото 7 се прокрадваше в песните под различни форми, било то във формата на неравноделни ритми в 7/8, в честата употреба на мажорни и минорни с 7-ци в песните, или други начини. Още оттогава, естественото наименование на музиката се обвързваше с това число.

Tickle the Sage: Името на бандата бе избрано в първоначалния състав, в който бяхме Алекс (китари, вокал), Иван (китари, вокал) и Петър Бъни (перкусии) като вложената концепция и до ден днешен остава съвкупност от идеи (каквато е и музиката ни в общи линии). Tickle се свързва с идеята за игривост, закачливост, а именно – да не вземаме нещата твърде сериозно, което е основен урок на краткото ни земно съществуване, така или иначе. Tickle също го свързваме и с основен принцип в писането ни на музика, а именно да има groove и да провокира движение. От друга страна, думичката sage включва няколко послания: едното е свързано с бялата салвия/градинския чай и шаманските ритуали на пречистване на пространството със sage, тоест залагаме на концепцията за ритуалност и обуславяне на специално пространство/поле. Друго значение на sage, което влагаме е свързано с мъдреците, които служат като своеобразни шамани, разказват истории, преживели са много. 

Разкажете най-иконичната си история, като музикална група. История, която не би могла да ви се случи извън контекста на това да правите и разпорстранявате музика? 

Tickle the Sage: Това лято ни поканиха да свирим на един страхотен фестивал Боровинкови нощи, организиран на хижа Амбарица, която се намира на 1520м надморска височина. Понеже музиката ни залага страшно много на атмосферични ефекти (delay, reverb, различнимодификатори на звука), нямаше как да се качим само с кухарки и кахон (въпреки че всичките песни са написани на акустични китари хаха). Следователно организаторите на фестивала спретнаха цялата логистика по качването на всичката ни музикална техника с джип (до един момент по пътя) и оттам на гърба на кон и заедно с доброволци. В общи линии търчахме по стръмни пътеки нагоре и надолу с китари и раници на гърбове. Горе на хижата ни гледаха като принцове – с боб и мекици на корем, боровинкови коктейли. Свирихме под откритото небе и се докоснахме до планинската магия на фестивала. Ако не бяхме музиканти, нямаше да минем през цялото търчане със сто кила багаж по баирите хаха. Нямаше как да не се навием на такова приключение, все пак сме Tickle the Sage.

HEPTAGRAM: Поради наложените рестрикции свързани със събитията между 2020 и 2022 г., наложи се на три пъти да отлагаме един и същ наш концерт в София. Концепцията около събитието беше свързана с един наш любим сериал - Тwin Peaks. Всяко отлагане беше все по-нереално, но в крайна сметка на третия път се проведе събитието и направихме мост между нашата музика и музиката от саундтрака на култовия сериал на Дейвид Линч. За някои хора в публиката, това събитие беше едно от първите посетени събития от последните 2 години и тогава за пръв път видяхме публиката да пее някои от парчетата, което беше най-сюреалистичното за нас. Няколко месеца след гига, от този свят си замина Анджело Бадаламенти, великия композитор на музиката на Twin Peaks.

Къде най-често отивате в съзнанията си преди да излезете на сцена, имете ли такова споделено пространство?

HEPTAGRAM: Най-често в съзнанията си отиваме в близкото бъдеще, където сме на сцената и изпълняваме музиката. По този начин мислено преговаряме сетлиста, за да се чувстваме максимално подготвени на сцената.

Тickle the Sage: Влизаме в sage състояние. Нашите концерти започват с кратък ритуален джем и миризма на sage. Понякога правим и ритуално окадяване на пространството, преоблечени като sage-ове, за да обусловим мястото. Докато свирим влизаме в това ритуално състояние и се опияняваме от него. 

Subscribe now

Share

На 01/10 ще слушаме до настръхване bitter sweet вокалите наYAИA (Яна Янчева) от последния ѝ албум Under my skin. На 02/10 се потапяме в предпремиерно изпълнение на Rules of love, новия албумна Деси Андонова и нейното алтер его Sila Sol.

/ Q n A /

води: Стефанѝ Стоева

Кой въпрос си представяш, че ти задават в интервю, нещо което винаги си искала да те питат?

К.П. Такъв, на който мога да си призная, че не знам отговора, вместо да чегъртам заучени фрази.

Прекарвала ли си дни на тъмно, като експеримент?

К.П. На тъмно тъмно не. То няма как, реално пълна тъмнина в природата не съществува, камо ли пък когато сме градски. Само слепите познават истинския мрак. Със затворени очи и маска обаче влизаш в играта, преди го правех доста често. Ходех из града, на изложби, на концерти, много любимо усещане, а имах лукса да съм с другарче, с което си подарявахме поне по един такъв ден. Много е странно, защото когато не виждаш, в един момент имаш чувстото, че и светът не те вижда, а в следващия се чудиш дали всички погледи не са вперени в теб. На тъмно, когато никой, нищо не вижда е различно и много освобождаващо.

В тъмнината можеш да бъдеш всеки и все пак избираш да бъдеш себе си. Всъщност имаш ли избор да си нещо друго, ако никой не го вижда?

К.П. В тъмнината не се виждаме, но всеки усеща присъствието на останалите в публиката, на водачите, на музикантите. Това дава такава свобода на въображението, във фантазията и чувствата си сме склонни да виждаме много повече отколкото с очите.

Прекарваш толкова време в мисленето за тъмнината, как ти се отразява това?

К.П. Балансиращо и заземяващо. Малко се изморявам от токсичен позитивизъм и мисля, че хората трябва по-смело да се срещат със сенките си и да обръщат повечко внимние на тъмната си страна.

Какво се пробужда в теб, всеки път, само и единствено по време на концертите на тъмно? Къде отиваш когато си там?

К.П. Много си мечтая някой ден, друг да направи концерт на тъмно като нашите и да ме покани като публика. Тогава сигурно ще се отпусна и ще си трипвам блажено.

Как се чувстват вашите сетивни водачи след събититето? Какви са техните впечатления, има ли нешо особено всеки път?

К.П. Малко е трудно да отговоря вместо тях, но ще споделя какво наблюдавам: в началото бяха доста плахи и веднага след събитие бързаха да се скрият и да се отделят от публиката. С времето са много по-уверени сякаш, вече можеш да разпознаеш как и тях адреналинът ги бие в петите и нямат търпение да чуят, какво имат да им споделят хората след излизането от залата. Картите, които направихме доста помагат за по-лесно стартиране на разговора.

Как ти беше необходимо да създадеш такъв вид събитие ?

К.П. Имах нужда нещо по-голямо от мен да ме движи. Или да се скрия в него, не съм сигурна.

На какво държиш най-много в артистичната си работа? 

К.П. Аз не съм артист, но в работата си с артисти държа да имаме равни нива на самокритичност и желание да сме честни със себе си и с другия. Истината придобива все по-голямо значение за мен в живота ми напоследък.

Кои са важните каузи, за които се бориш?

К.П. Освобождаването от предрасъдъците.

На базата на какво е подбрана музиката? Защо е заложено това звучене?

К.П. По-скоро мога да кажа, че са подбрани музикантите, а след това идва самата музикална селекция. Правим събития веднъж годишно и не мога да си позволя да работя с артисти, на които нямам доверие, че ще приемат проекта с нужното отношение. В случая с Деси и Яна е хубаво, че знам как работим заедно и са в радара от повече от година. През която година пък, взеха че изскочиха с най-подходящите за тъмнината албуми.

Чисто технически е много сложно, защото да затъмниш всичко светещо по музикантите е почти невъзможно.

Финансовият фактор и това, че не можем да си позволим група с много членове също играе роля, много държа всички в екипа да имат нормално заплащане, за това и цените на билетите са такива.

Със сигурност - личното усещане за естетика и вкус, които споменавам последни, но реално са сред най-водещите.

Ти самата като какъв артист се определяш?

К.П. Като не-артист. Преко сили куратор, който сглабя парченцата от различни пъзели в своя живот и прави нови картини.

Обичаш ли да се изолираш, да имаш периоди без звуци, светлина, да се изкараш от средата? 

К.П. Това ми е любимата форма на ескейпизъм.

Коя е основнодвижещата емоция на изкуството, което създаваш/организираш?

К.П. Нуждата от пауза. Усещанията, че в ограниченията се крие безкрайна свобода.

Ако трябваше да опишеш живота си с 3 снимки, на какво биха били те?

К.П. ри тройни експозиции на земя, небе, море.

Unseen scene - YAИА в сетивен концерт на тъмно

01 октомври 2023, неделя и 02 октомври 2023, понеделник 20:00 ч. Черна кутия (ЗАЛА 2)

Link БИЛЕТИ