В ОООБЕКТИ Онур Каймак създава медитативно пространство, в което нещата говорят — не с думи, а чрез текстури, разкъсвания и безмълвни интензивности. Вдъхновена от обектно-ориентираната онтология (ООО) и променящата се роля на материята в съвременната мисъл, изложбата се разгръща като серия от портрети на нечовешко присъствие. Всеки обект — било то камък, тръба, вълна или прах — се явява не като символ или инструмент, а като битие със своя интериорност, със своя собствена непознаваема същност.

Как се появи идеята да направите съвместна изложба в София?

Онур К.: Благодаря ви, че ни поканихте за това интервю по повод съвместната ни изложба ОООБЕКТИ в Топлоцентрала в София. Идеята да направим обща изложба се появи преди доста време — може би преди две, дори три години. Никога не сме я форсирали, но тя винаги присъстваше някъде на заден план в разговорите ни. За първи път се срещнахме в Талин по време на артистична резиденция и оттогава поддържаме контакт. По време на този проект, а и след него, сформирахме малка артистична група, която се събираше редовно онлайн. В тези срещи Станимир често беше този, който обясняваше какво представлява Обектно-ориентираната онтология (ООО) и как нейното влияние се пресича с феномена на съвременното изкуство. Така че на по-късен етап, когато Станимир ме покани да направим изложба в София, в Топлоцентрала, това се случи като много естествено продължение.

Станимир С.: Да, за първи път се срещнахме през 2022 г. по време на артистична резиденция в Талин, Естония. Оттогава сме работили заедно по различни проекти и теми, но това е първата ни съвместна изложба. Изложбата на Онур е част от мой дългосрочен проект, в който участват различни артисти, изследващи идеи, свързани с нечовешкото и обектно-ориентираните отношения. През октомври тази година представих друга изложба, озаглавена ENTITIES, в галерия Аросита, заедно с двама швейцарски и една българска артистка, които също изследват подобни концептуални напрежения.

Какво се случва с неизпълнения потенциал на обектите? В какво се преобразява тяхната функционалност, когато не е в услуга на човека?

Онур К.: Някога били неразделна част от по-големи системи, тези обекти с времето и през различни събития са се откъснали от първоначалния си контекст, озовавайки се в пренебрегнати пространства. Моят творчески процес започва именно от това състояние на изместване – обикновено чрез рисуване, в опит да уловя техните персони, такива, каквито съществуват отвъд първоначалните си функции. Работата ми се превръща във визуален архив на привидно незначителни обекти и сцени, извеждайки тези отхвърлени, остатъчни елементи от ежедневието на преден план. Тяхната двусмисленост, освободена от цел и функция, поставя под въпрос нашето разбиране и ни приканва към нови начини на виждане. Въпреки загубата на функция, тези обекти продължават да съществуват, подтиквайки ни да се запитаме: заслужават ли все още вниманието ни? Защо някои обекти привличат погледа ни, а други не? Кога един обект става невидим за нас? Когато се натъкна на такива обекти, влизам в диалог с тях чрез серия от интервенции – фотографиране, скициране и записки за техния външен вид и среда. В ателието тези изследвания се превръщат в нови произведения, докато се опитвам да уловя същността на тези обекти в рисунките си. Целта ми не е да разкажа пълната им история, а да разкрия фрагменти – проблясъци от микроистории и връзки, които възникват между обектите, след като бъдат изоставени от човешките ръце. И наистина, когато обектите престанат да изпълняват първоначалната си функция, те се превръщат в самостоятелни форми – почти скулптурни в своята среда.

Имат ли обектите господари? Можем ли изобщо да говорим за притежание в контекста на OOO?

Станимир С.: В рамките на Обектно-ориентираната онтология (OOO) няма господари — има само съжителства. Притежанието е илюзия, принадлежаща на човешката икономика на властта. Обектите не могат истински да бъдат притежавани, защото винаги оттеглят част от себе си; те остават непреводими. Те дори не принадлежат на времето така, както ние го възприемаме — камъкът, тръбата или пластът прах следват собствен ритъм на износване, разпад и памет. В ОООБЕКТИ те не са притежавани, а им е позволено просто да съществуват. В този смисъл обектите се превръщат в свои собствени господари.

Ако всички съществуваме в равнината на дефиницията за обекти, то как се изразяват желанията в неподвижността на неживите обекти? Какви са техните желания и трепети? Стремят ли се да бъдат забелязани, посрещнати?

Онур К.: Още един интересен момент: обектите или фрагментите, които изобразявам в рисунките си, съществуват в състояние на загуба. Не говоря само за физическа загуба — техните души са изчезнали, почти са се изпарили. Те изглеждат откъснати, без хоризонт, без координати. Можем да ги възприемем като откъснати фрагменти от мястото, на което някога са принадлежали, разпръснати из всекидневните пространства, в които се натъкваме на тях — по улиците, в гарите, парковете или мазетата. Срещата с тези обекти винаги отключва нещо по-широко в мен. Не ги мисля просто като неодушевени неща; те ми се струват като същества в лимбо — крехки, несигурни, застинали. Като че ли желаят да се превърнат в костите и кожата на една душа. Но чия душа? И къде съществува тя? Извличам ги от останките на собствената си памет. Не мога напълно да изразя какви точно са тези спомени; по-скоро приличат на текстури на миналото. Детство, работа в строителството, пътнотранспортни произшествия, сухият пейзаж на родния ми град… тези спомени пътуват с мен, като души, които имат нужда от тела. А в контраст — онези обекти сякаш търсят души. В крайна сметка, чрез рисунката се опитвам да сглобя отново раждането на един независим обект, който съпътства нашия живот.

Какво причинява на обектите изоставянето — отвъд меланхолията и човешката проекция върху него? Опиши тактилното виждане — и чрез какви действия може да се възпита подобно възприемане на средата?

Онур К.: Тази стъпка е от съществено значение за моя творчески процес. Често всичко започва с една разходка — позволявам на обектите или пространствата сами да се разкрият пред мен, вместо аз да ги търся. Докато се движа из заобикалящата ме среда, някои обекти внезапно привличат вниманието ми. Понякога се питам — свързвам ли се с тях чрез очите си, или става дума за нещо повече от очи? Именно тогава започва моето физическо взаимодействие с обектите и пространствата. Всеки обект има своя собствена форма, а върху нея — своя текстура. Тези текстури сякаш ме галят, почти ме гъделичкат, и усещам тежестта на всеки обект, като че ли притежава собствено присъствие. Този фин флирт отваря път за приближаване и връзка с тях. Един ярък пример, който ми идва наум, е работата ми „В покой“, която носи едновременно странна и завладяваща атмосфера — пухкава, неравна, тъкана, но по някакъв начин обезпокояваща. Дори сега, докато пиша това, тялото ми реагира; настоява да улови всяка дума, настройвайки жестовете си спрямо смисъла, който се опитвам да предам.

Ако приемем, че човекът е успешно децентрализиран, как ще се променят отношенията и мащабите във взаимодействията между обектите? Каква е твоята лична фантазия за това?

Онур К.: Това е сложен въпрос, който изисква размисъл от всички сфери — включително правителства, бизнеси, архитекти и дизайнери. Един чудесен пример е изложбата Don’t Follow the Wind в Япония. Тя се намира в радиоактивна зона, евакуирана след ядрената катастрофа. Художници, работещи заедно с бивши жители, са инсталирали свои произведения там. Публиката все още няма достъп до изложбата — тя е, в известен смисъл, невидима, докато зоната отново не бъде отворена, което може да отнеме десетилетия. Междувременно ядреното разселване е разрушило старите общности, но е създало нови, временни, трансместни връзки между бившите жители и ангажираните културни дейци. Това е добър пример за размисъл — дори за въпроса дали изобщо трябва да правим изложби, след като изложбите по своята същност са създадени, за да бъдат видени от хора. Друг пример, който ми идва наум, е стихотворение на Урсула Ле Гуин:

Солта в купата ме гледа

с всичките си блестящи очи и казва:

Аз съм сухото море.

Твоята кръв има вкус на мен.

В един такъв свят вярвам, че бихме имали по-високо усещане за средата около нас — защото бихме знаели, че и тя може да ни вижда.

Ако всяка връзка между обекти е форма на превод или редукция, какво се губи в този процес — и може ли тази загуба да се мисли като естетическо събитие? Като лиминалност?

Станимир С.: Да, самата загуба Е естетическото събитие. Всяка среща между обекти е обвързана с невъзможността за тяхното пълно разбиране (това, което Греъм Хармън нарича „оттегляне“), и именно в тази невъзможност възниква красотата. Преводът между нечовешки материали — между светлина и повърхност, сянка и образ — винаги оставя остатък, неуловима утайка. Както в Mirror Displacements на Робърт Смитсън или в светлинните инсталации на Олафур Елиасон, преводът между материалите оставя следа — пространство, в което материята надхвърля собственото си представяне. Този остатък е пространството на естетическото: лиминална зона, в която възприятието и материята се приплъзват едно в друго. Изкуството на Каймак възниква именно в тази празнина — там, където провалът на пълното сливане се превръща във форма на комуникация.

ОООБЕКТИ | Онур Каймак
11 ноември-02 декември 2025
Галерия Куб - Топлоцентрала

Откриване
11.11.2025., 18:30 часа
Работно времеВторник - Петък: 14:00 - 20:00 / Събота - Неделя: 12:00 - 21:00 / Почивен ден: понеделник

ENGLISH VERSION

How did the idea of making an exhibition together in Sofia first appear in your mind?

Onur K.: Thank you for inviting us to this interview about our exhibition OOOBJECTS at Toplocentrala in Sofia. The idea of doing a show together goes back quite a while — two, maybe even three years. We never really pushed it, but it was always there in the background of our conversations. We first met in Tallinn during an artistic residency, and we’ve stayed in touch ever since. During and after that project, we formed a small artistic group that met regularly online. In those meetings, Stanimir was often the one explaining what Object-Oriented Ontology is and how it intersects with contemporary art. So later on, when Stanimir invited me to make an exhibition in Sofia at Toplocentrala, it felt like a very organic continuation.

Stanimir S.: Yes, we first met in 2022 during an artistic residency in Tallinn, Estonia. Since then, we’ve collaborated on various projects and topics, but this is our first joint exhibition. Onur’s show is part of my long-term project involving different artists who explore ideas related to the nonhuman and object-oriented relations. In October, I presented another exhibition titled ENTITIES at Arosita Gallery, together with two Swiss and one Bulgarian artist, exploring similar tensions.

What happens to the unfulfilled potential of objects? Into what does their functionality transform when it is no longer in the service of the human?

Onur K.: Once integral to larger systems, these objects have been disconnected from their original contexts over time and through various events, ending up in overlooked spaces. My creative process begins in this state of displacement, usually through drawing, capturing their personas as they exist beyond their original functions. My work serves as a visual record of seemingly insignificant objects and scenes, elevating these discarded, vestigial elements of daily life to a place of prominence. Their ambiguity, stripped of purpose, challenges our understanding and invites new ways of seeing. Despite their loss of function, these objects persist, prompting the question: Do they still deserve our attention? Why do certain objects catch our attention while others don’t? When does an object become invisible to us? When I encounter such objects, I engage with them through a series of interventions — photographing, sketching, and taking notes about their appearance and environment. In the studio, these explorations evolve into new works as I seek to capture the essence of these objects in my drawings. My goal is not to recount their full history but to reveal fragments — glimpses of the microhistories and relationships that emerge between objects once they have been abandoned by human hands. And indeed, when objects no longer serving their original functions have become forms in their own right, almost sculptural in their environment.

Do objects have masters? Can we even speak of possession within the framework of Object-Oriented Ontology (OOO)?

Stanimir S.: Within the framework of Object-Oriented Ontology (OOO), there are no masters — only cohabitations. Possession is an illusion belonging to the human economy of power. Objects cannot truly be owned, because they always withdraw a part of themselves; they remain untranslatable. They do not even belong to time as we perceive it — a stone, a pipe, or a layer of dust follows its own rhythm of wear, decay, and remembrance. In OOOBJECTS, they are not possessed but allowed to exist. In this sense, objects become their own masters.

If we all exist on the same plane of being defined as objects, how are desires expressed in the stillness of inanimate things? What are their yearnings and tremors? Do they long to be noticed, to be welcomed?

Onur K.: Another interesting point: the objects or fragments I depict in my drawings exist in a state of loss. I don’t mean only physical loss—their “souls” have also vanished, almost evaporated. They seem unmoored, without a horizon, without coordinates. One could see them as fragments severed from where they once belonged, scattered across the everyday spaces where we encounter them—on streets, at train stations, in parks, or basements. Encountering these objects always triggers something broader in me. I don’t think of them simply as inanimate things; they feel more like creatures in limbo—fragile, uncertain, suspended. They seem to desire to become the bones and skin of a soul. But which soul? And where does it exist, I extract them from the remnants of my own memory. I can’t fully articulate what these memories are; they feel more like the texture of the past. Childhood, working in construction, traffic accidents, the dry landscape of my hometown… these memories travel with me, like souls needing and seeking bodies. In contrast, those objects look for souls…. at the end, what I try to reassemble through drawing is the birth of an independent object that accompanies our lives.

What does abandonment do to objects — beyond melancholy and the human projection cast upon it? Describe haptic seeing — and through what kinds of actions can such a mode of perceiving the environment be cultivated?

Onur K.: This step is essential in my creative process. Often, my work begins with a walk, letting objects or spaces reveal themselves to me rather than seeking them out. As I move through my surroundings, some objects suddenly catch my attention. I sometimes wonder — am I connecting with them through my eyes, or is it something more than just eyes? That is when my physical engagement with objects and spaces starts. Each object has its own form, and layered on top of that, its texture. The textures seem to caress me, almost tickling me, and I feel the weight of each object as if it has its own presence. This subtle flirt opens a pathway to approach and connect with them. One vivid example that comes to mind is my work Dormant, which carries an uncanny atmosphere — fluffy, bumpy, woven, yet somehow unsettling. Even as I write this, my body reacts; it insists on grasping every word, tuning its gestures to the meaning I am trying to convey.

If we assume that the human has been successfully decentralized, how will the relationships and scales of interaction between objects change? What is your personal vision or fantasy of that?

Onur K.: It is a complex question that requires reflection from all sectors — including governments, businesses, architects, and designers. There is a great example of an exhibition called “Don’t follow the wind in Japan”. The show is inside a radioactive exclusion zone emptied after the nuclear disaster. Artists, working with former residents, installed works there. The public still cannot enter; the exhibition is basically invisible until the zone re-opens — which may take decades. Meanwhile, nuclear displacement has destroyed old communities but created new, temporary, translocal ones among ex-residents and the cultural workers involved. This is a nice example to reflect on even if we would make exhibitions anymore, as the exhibitions are made to be seen by humans. Another example comes to mind is a poem by Ursula Le Guin:

The salt in the bowl looks up at me

with all its glittering eyes and says:

I am the dry sea.

Your blood tastes of me.

In such a world, I believe we could have a higher sense of our surroundings, as we would know they can also see us.

If every relation between objects is a form of translation or reduction, what is lost in that process — and can this loss be understood as an aesthetic event? As a kind of liminality?

Stanimir S.: Yes, the loss itself is THE aesthetic event. Every encounter between objects is bound to the impossibility of complete understanding (what Graham Harman calls “the withdrawal”), and it is precisely within that impossibility that beauty arises. Translation between nonhuman materials — between light and surface, shadow and image, always leaves a remainder, an ungraspable residue. Like in Robert Smithson’s Mirror Displacements or Ólafur Elíasson’s light installations, translation between materials leaves a residue — a space where matter exceeds its representation. That residue is the space of the aesthetic: a liminal zone where perception and matter slip into each other. Kaymak’s art emerges precisely within that gap, where the failure of total fusion becomes a form of communication.

Share

В текстът към изложбата на Глава II пише, че „тревожните реалности се наблюдават от дистанцията на едно въображаемо бъдеще“. Мислиш ли, че всъщност е въображаемо и защо се фокусираш над нещо, което е криво магическо огледало на действителността, когато тя е жива и също толкова крива?

Д.С. Идеята, че в картините ми се вижда въображаемо бъдеще, беше изненадваща за мен самия. Този конкретен прочит е много любопитен и ме зарадва. Аз самият ги разглеждам като случващи се и преди, и сега, и занапред. И въпреки че са фикция, в тях нещата са още по-такива, каквито са в действителност. Но не защото са различни, а защото просто се усещат по-ярко. Проблемът никога не е бил, че хората не разбират и не виждат в какъв свят живеят. Проблемът е, че като че ли избираме да не обръщаме внимание на усета си за действителността. Това ме занимава – яркостта и точността, които въображаемото носи. Впрочем, те не са задължително застрашителни. Не бих си правил труда да рисувам, ако виждах само неотменната катастрофа.

За съжаление тези въображаеми сцени всъщност са винаги и навсякъде. Но в това, че биват схванати като бъдеще, има нещо утвърждаващо. Позволявам си да мисля, че това е самата ни надежда за един по-добър свят. Защото, в крайна сметка, ако е бъдеще, то може би не е неизбежно. Може би можем да случим нещо по-различно. И явно у мнозина, които гледат картините ми, живее воля и идея за едно друго действително бъдеще. А дори и настояще. Това е надеждата, която хората крепят у самия мен. Ценя я високо.

Между факт и предупреждение, как изграждаш сюжет?

Д.С. Много интересен въпрос с множество потенциални отговори. Не мисля, че предупреждавам, по-скоро констатирам симптоми. И май диференциалната диагноза е неизбродна, а точният проблем е неназовим, но така или иначе е присъствен.

Наративите идват малко или много неканени. Аз просто се опитвам да се справя с тях. Ако мога да дам единен отговор на въпроса как го постигам, бих казал само следното – най-трудната част от работата ми е именно подборът на сюжет. Не всеки наратив е подходящ и достатъчно смислен. Хрумват ми случки и дори цели разкази, оттам насетне трябва да преценя дали заслужават да бъдат преработени в картини. Специфичният момент от дадена фабула – изборът на застиналия сюжетен миг – е най-предизвикателната, но и най-любимата част от заниманията ми. Там разказът става картина и не ми есъвсем ясно как се случва това. Допада ми, че съм в известно неведение. Ако разбера как точно става, ще се наложи да спра да го правя. Струва ми се, че изкуството е самото необяснимо и не бих искал да го размагьосам напълно дори за пред самия себе си.

Намираш ли се притиснат от завръщането на традиционните медии, като живописта и развитието на дигиталният свят и неговата намеса в изкуството? На къде завива твоя творчески процес?

Д.С. Ни най-малко. Не откривам нищо задължително или задължаващо. За мен няма никакво значение каква е медията. Единственият въпрос е за какво е подходяща и какви възможности предлага. Правя проектите си дигитално и после ги рисувам. Някъде между двете медии – в самия превод, ако щем – се случват интересни неща. Не съм търсил този конкретен процес, той е просто естествено следствие на света, в който живеем и възможностите, които ни предлага. Не виждам причини нито да се въодушевявам прекомерно, нито да се съпротивлявам. Изкуството все си се случва някак.

Освен предсказанията за бъдещето на планетата… какво е бъдещето на живописта?

Д.С. Аз лично изпитвам чисто сетивно удоволствие от боята и цвета. Дори и то понякога да е притеснително и напрягащо. Би ми се искало да продължим да правим картини и мисля, че ще продължим.

Но и ми се струва, че понятието живопис е недостатъчно и неточно днес. Самата живопис може да е всякаква и да се случва всякак и не откривам много разлика между нея и други двуизмерни визуални медии. Защо една рисунка и една фотография да не са живопис? Анимацията не е ли живопис? Защо да не е? Не мисля, че има значение дали нещото е правено с четка и боя или по друг начин. Същото може да важи и за дадена инсталация и скулптура или пърформънс и танц. Да кажем, аз мога да получа съвсем същото сетивно удоволствие от статиката или трептенето на един плат в голяма текстилна инсталация или от костюм, огънат или движен от тялото на човек. Дори самата ни кожа носи това неопределимо качество. Та нали затова сме почнали да изобразяваме по някакъв конкретен начин нещата?

Считам, че се нуждаем от по-различна типология на медиите. Аз бих ги делил по пространствен и времеви принцип – в колко измерения се случват и дали и как се развиват в продължителност. Та бъдещето на живописта ми се струва просто цветно. И подчертавам, че това не изключва черно-бялото.

Как се генерира метамодернизъм и кои са неговите автори в България? Той бива ли разпознат от обществото художници в нашата реалност?

Д.С. Това е въпрос, на който не бих могъл да отговоря достатъчно изчерпателно никога. Терминът е по своята природа евристичен и е опит за описание на съопределящи се и едновременно развиващи се тенденции в днешната действителност. В този смисъл, метамодернизмът сякаш се самогенерира в общото.

Не бих казал, че авторите в България или в международен план се стремят към нещо конкретно, нито пък че трябва да бъдат определяни само чрез подобно понятие. Но виждам споделени характеристики, които бих нарекъл метамодернистични, навсякъде. Описвам ги като нова метафизика и нова искреност. Не защото са нови явления сами по себе си, а по-скоро защото нуждата от тях е като че ли наново почувствана и силно заявена. Няма да давам примери, защото списъкът е прекомерно дълъг, а и не искам да забравя някого. Но със сигурност виждам много художници, които бих нарочил за метамодернисти. И това винаги е силно положителна оценка що се отнася моето мнение.

Глава II е посветена на облата лупа, която докосва и двете плоскости, потенциалното бъдеще и разбитата реалност. Глава III ще продължи ли да описва евентуалности или ще заложи на факти?

Д.С. Фактът по дефиниция е вече наличен, вече случил се. Мисля, че ще продължа да залагам на фикцията. Там възможността е завинаги жива и там най-ясно се вижда стремежът ни към нея. Ако щем, самата фикция е свидетелство за факта, че се нуждаем от нещо повече от факти.

ГЛАВА II Дина Стоев

03-31 юли 2025 | Галерия Куб - Топлоцентрала

Работно време на галерията

Вторник - Петък: 14:00 - 20:00 / Събота - Неделя: 12:00 - 21:00 / Почивен ден: понеделник

Share

Какво се случва с изкуството, когато тялото не следва стандартите, които сме приели за норма?

П. Г. Ако тялото не отговаря, съзнанието отваря и насочва сетивата ни в непознати и безкрайни посоки. Може би формата ще се промени, но вярвам, че посланието би останало същото.

Как създаваш пространство, което не просто допуска, а е създадено за различията?

П. Г. Създавам immersive interactive space или т.н. потапящо пространство, с методите, с които работя. Занимавам се с 3D projection mapping и дигитално изкуство и така си представям да изглежда мой проект. Но без да съм имала идея или цел, се стигна до това, че усетих гигантска пропаст между това, с което се занимавам и хора с различни дефицити.

Визуалното изкуство е тотално недостъпно за незряща аудитория. Това, че в музеите има аудиогайд, който ти казва коя година е нарисувана тази картина и кога е живял автора, не дава информация на един сляп човек какво има на тази картина. Така че това е един затворен свят за тях. А сега си представете, че брайл се пише огледално, защото за да създадеш релефни точки, трябва първо с шило да натиснех хартията и когато обърнеш листа да го прочетеш коректно.

Или просто със затворени очи някой да ви разкаже приказка, колко образи ще генерира съзнанието ви? Ами ако никога не си виждал образ и живееш само във въображението си? Незрящите хора имат извън ограниченията за пространство и форма въображение, точно както е във визуалното изкуство. Но тези два свята изключително рядко намират допирна точка. Това се опитвам да направя с тази изложба – да отворя една врата, без да затварям друга. Защото изложбата е за всички, просто е адаптирана, с методи, за които съм се сетила, че мога да изпробвам. Макар да сме залети от информация за войни, расизъм, насилие, мисля че вдъхновението, да мечтаеш и емпатията движат света. Защото те създават научи открития и изкуство, които са основата на всичко. И техните автори са различни от масовката, точно както един човек с дефицити. Така че това пространство е създадено с интерес и желания.

В едно бъдеще, в което телата ни все повече се свързват с технологии, как виждате ролята на сетивното изкуство?

П. Г. За мен сетивно изкуство е аналогично на медитативни практики, които откриваме в учения като Будизъм и Хиндуизъм. Живеем в преекспониран и преинформиран свят и съзнанията ни имат нужда от тишина и спокойствие. Точно на това учат тези практики и модерната им форма е сетивното изкуство. Така че вярвам, че потребността от такива форми на взаимно участие между автор, среда и зрител, ще нараства.

Интерактивните инсталации в изложбата дават нови задачи на сетивата ни, променяйки посоката и функциите им, точно както хората с увреждания опознават света. Това е още едно проявление на човешкото съзнание, което ще търси развитие и изява в бъдеще. Представете си, че без да развивате компенсаторния рефлекс – нямам зрение и слухът ми се засилва, успеете да наградите функциите на сетивата си. Това ще ви направи по-уверени, по-силни и съответно по-спокойни. Така че, вярвам, в съвсем близко бъдеще, ще може да ходим на курс за подобрение на функцията на лявата страна на мозъка или подобрение на слуха, така както днес ходим на йога. Лично за себе си, създавайки тези инсталации, съм преболи страхове, създала съм си комфорт в среди, които преди са били негостоприемни и съм забавила темпото на живот, без да губя.

Колко важно беше да не романтизираш увреждането, а да покажете неговата реалност, като част от художествената, научната и човешката цялост на тези хора?

П. Г. Увреждането не е избор. То е факт и грижата и разбирането не трябва да спират. Но с изключение 2-3 от участниците, всички останали са ми били любимци, заради това което правят, преди да разбера за дефицитите им. Не слушам Рей Чарлс и Стиви Уондър, защото са слепи, не съм обикаляла десетки музеи да гледам инсталации на Яйои Кусама, защото има ментални проблеми, не смятам, че Бетовен и Ван Гог са гениални, защото са имали увреждане, дори дълго време не заех, че Луи Брайл е бил сляп. В този смисъл увреждането е просто друга реалност, която не променя пътя им, но променя начина по-който го извървяват. И ако в края на деня тази промяна и техните истории ни правят по-добри и ни вдъхновяват, то романтизирането на увреждането няма значение…

Как се подходи към адаптацията на изложбата за хора със сензорни затруднения?

П. Г. Този процес започна преди три години, когато спечелих конкурс на Творческа Европа за създаване на инсталация в обществена тоалетна, популяризираща проблемите на хора с увреждания в градска среда.

Бюджета не беше малък и реших, че най-правилно е да използвам по-голяма част от средствата за адаптация на пространството, както в посока на удобство, така и на забавление. Тогава се роди идеята, че незрящ човек, опипвайки стената, за да се ориентира в пространството, може да чете брайл. Трябваше да е нещо бързо, значимо и да го усмихне.

Сетих се за тези хора, различните гении. В началото бяха включила и други личности и Рей Чарлс не присъстваше. Представяте ли си! Дори не се сетих, че е незрящ. В първите две издания формата на изложбата беше друга. Участниците бяха представени чрез прозрачни, светещи неонови кутии с рисунки на портретите им, като на лицевата страна всичко, което ние възприемахме като информация за тях, беше изписано на брайл, за незрящата аудитория. Тогава се получи прекрасно, хора с различна степен на зрителни проблеми я посетиха и бяха щастливи и даваха идеи.

Една жена, ослепяла в последствие ми каза, че и се иска да си има слушалки, с които да се разхожда и те да и казват къде се намира и какво може да види. Това обаче е скъпа технология, затова си го адаптирах с подръчни средства – слушалки с плеър и на тях записан глас, който ти казва от къде стартираш и до къде може да стигнеш.

Това ми предстои сега след като инсталираме изложбата, да ходя из пространството, да се запиша какво виждам, колко крачки е от точка до точка и след това да го запиша и сложа на слушалките им. Табелите и книжките на брайл са изработени от БГАСИСТ, организация от и за незрящи и за всяко ново нещо, което ми хрумне се допитвам до тях. Така че виждайки, колко добре работят тези адаптации, не ми се спира, иска ми се ги разпространя колкото се може повече. Смятам че всяка галерия и музей трябва да разполагат с такива технологии. Но за съжаление жестоката реалност е, че хора с увреждания влизат безплатно на такива места и вложението в адаптация няма да донесе бенефити от по-висока посещаемост и в тази посока не се работи.

Тази изложба говори не само за талант, а и за устойчивост. Виждаш ли я като форма на съпротива срещу стереотипите около инвалидността?

П. Г. Бих казала, че изложбата говори основно за гении. Никой не е постигал това, което представените участници, макар и без никакво увреждане. Но, разбира се, за устойчивост и това е вдъхновението. Няма съпротива. Изложбата не казва: вижте го, той свири на пиано, въпреки, че не вижда, а по-скоро това е бащата на соул музиката, губи зрението си на 5 годинки, но въпреки всичко никой не е получавал Грами в продължение на 50 години, като него. Водещо е постижението и разказа за силата на компенсаторният рефлекс.

По какъв начин се избраха тези 11 изключителни личности и как те зададоха тона на цялото?

П. Г. Те са точно тези 11, защото имат световни постижения. Идеята е да покажа, че увреждането не е ограничение, след като никой друг не може да постигне тези резултати. Винаги съм се впечатлявала от вдъхновяващи истории. Интересно ми е. За всеки от тях съм изгледала по 10-20 часа видео материали, за да подбера тези 3 минути, с които ги представям. И с детски ентусиазъм искам да споделя това, което съм чула от тях, защото те са прекрасни!

Текстилен дизайн, скулптура, 3D принт скулптури! Кое, как къде?

П. Г. Текстилния дизайн е облицовката на инсталациите. Във всяка черна кутия, която ще видите са скрити платки, кабели, усилватели… Сложна и отговорна задача, да покрие карантиите на сцената. Скулптурите са отливки на ръцете ми, в пози означаващи букви от ръчната азбука, с която глухо-слепите хора комуникират с външния свят. Всеки посетител ще има възможност да изпробват нивото си на тактилност с две от инсталациите. 3D принт скулптурите са

бюстове на участниците, отново форма на адаптация за незрящата аудитория, тъй като те могат да чуят гласа на участниците, но няма как да ги пипнат и да добият представа как изглеждат на прожекцията.

Къде? - в малката стаичка за съзнателна синестезия.

Следете работата на Полина на следните връзки:

Instagram: poliforma_studio
http://www.poliforma.net

Изкуство с увреждания от Полиформа Студио

20-29 юни 2025 | Галерия Куб - Топлоцентрала

Откриване

19.06.2025., 18:00 часа

Subscribe now

Share

А.В.Това е изключително интересен въпрос – по-доброто определение за стойност е подлежащата тема на тази изложба. Тя цели да освети факта, че определени роли в обществото са не просто нужни, а жизненоважни. И все пак те често са подценявани (в контекста на наемен труд) – като грижещите се, учителите, социалните работници например – те са слабо платени и подценявани.

Без съмнение една изложба като тази изисква безброй часове работа зад кулисите. Много от тези произведения са създавани с години. В повечето случаи показваме съществуващи произведения, които заедно разказват история. Интересува ме как си взаимодействат. Това е една асамблея!

Всички участващи артисти се сблъскват със собствени предизвикателства – някои имат ателиета, други – не. Някои имат галерии и подкрепяща среда, защото могат да продават работите си или да ги показват на филмови фестивали. Но това е неравностойно. Трудно е да се намери финансиране за каквато и да е изложба – било то в София, Лондон или другаде.

Не е толкова важно да подчертаваме невидимия труд, стоящ зад артистичната практика, а по-скоро да говорим за това как невидимият труд като социален феномен лесно се игнорира. Имаме сериозно изкривяване на ценностите и трябва много по-добре да разберем как функционират експлоатативният труд и наемното робство.

Разбира се, една изложба зависи от много неща – материалността на пространството, множеството скрити ръце в процеса на създаване – техници, поддръжка, артисти, изпълнители. Има много какво да се осъзнае за това, което се крие зад направата на изложба или управлението на място като РЦСИ Топлоцентрала, където се провежда тя.

Сигурността и стабилността на финансирането са изключително важни. Тази изложба е резултат от отворена покана, идеята беше оформена заедно с Рада Матева в края на ноември, малко преди Коледа, а решението дойде чак в началото на януари 2025 г. Това наложи много бързо реализиране – от концепция до реализация. Бюджетите са ограничени, но възможността беше ценна, затова като куратори и продуценти сме дълбоко благодарни на всички артисти, които се съгласиха да участват и ни се довериха!

С.С. Пред лицето на несигурността – има ли сила в това да прегърнеш изтощението или то изяжда работника, докато нищо не остане? Кой решава кога е свършено достатъчно работа?

А.В. В изложбата има напрежение – чрез тези творби искаме да разкрием невидимото, да подчертаем огромните неравенства, особено в контекста на заплатения труд. Става дума за достойнство и осъзнаване на ролите като почистване, медицински грижи и работа с деца. Пример за това е проектът Mama Klorin на Дореида Хогу – както филмът, който показваме тук, така и нейните продължаващи работилници с нейната общност. Проектът поставя под въпрос вредите от белината и почистващите препарати, но също така отдава стойност на ръцете, които вършат тази работа. Работилниците включват разширена мрежа от приятели и роднини, много от които са чистачки в гръцки домове, ваканционни имоти и апартаменти на Скопелос и в Атина – включително самата артистка.

Ръцете са важни за нея и се повтарят в творбите ѝ. Присъстват в рисунките върху керамични плочки в изложбата. Дореида е израснала в Селеница, Албания, преди да се премести в Гърция преди 17 години. Споделя, че тъмночерният цвят в някои от произведенията ѝ идва от спомените за черния катран, добиван в родния ѝ град. Баща ѝ и много хора от града са работили в тези мини за катран и смола.

На въпроса Кой решава кога е свършено достатъчно работа?

Това води и до мисли за технологиите и бъдещето на труда. В този момент, когато технологиите и изкуствения интелект заплашват да трансформират работната среда, много познати професии няма да съществуват след 3-5 години. Не само административни. Креативният труд има стойност, която не може да бъде заменена по същия начин.

Авторът Дейвид Гребър, с книгата си Bullshit Jobs: A Theory (2018), формулира ясно как толкова много работни места в съвременния свят са безсмислени. Някои работи дори водят до дълготрайна психологическа вреда и не допринасят за самочувствието. Книгата е силна критика на къснокапиталистическите трудови структури и предлага идеи за ново определяне на стойността и по-справедливо разпределение на труда.

Въпроси като: Как можем да освободим хората от наемното робство? и Какви експерименти са възможни с универсален базов доход? са все по-належащи.

С.С. Говориш за корупцията като за невидима нишка, която държи ежедневието ни. Какво се случва, ако тази нишка бъде съзнателно прекъсната? Кой пада първи? Кой остава изправен?

А.В. Има силно психологическо измерение, свързано с по-доброто разбиране на напрежението за майките и работната среда. Това се разглежда в интерактивната работа на Рада Матева, включена в изложбата и озаглавена Re: Born. Това е интерактивен и продължаващ проект. Целта на работата е да се изследва какво би могло да бъде в ролята на подкрепа или разбиране за майки, които се опитват да живеят и работят във всякаква сфера.

Проектът започна с изследване, направено от художничката, която изпрати анонимни въпросници до майки и грижещи се хора от всякакъв вид, с прости въпроси, и предостави пространство за изследване на предизвикателствата пред тях, нуждата от психологическа подкрепа. Какво би могло да помогне?

Рада Матева разви концепцията за бот за подкрепа, на който можеш да задаваш всякакви въпроси, като използва големите езикови модели на ChatGPT, за да се види какво казва изкуственият интелект, и дали може да играе такава роля на подкрепа.

Целта е да се покаже или посочи това постоянно жонглиране с отговорности – като грижовен човек и възпитател, докато същевременно се опитваш да се дефинираш като творчески работник или някой, който работи в маргинализирани или уязвими позиции, често изключен. Как наистина да изследваме това и да си припомним стойността на индивида? Това е дълбоко предизвикателство. Re: Born наистина цели да освети това пространство. Напомня ни за ролята на художника – да освети онова, което остава невидимо.

С.С. Много от артистите в изложбата изследват властта — кой работи, кой наблюдава, и кой контролира. Като куратор, виждаш ли себе си като улесняващ тази критика или като пазител, който решава кои форми на труд заслужават внимание и кои остават изключени?

А.В.Пространството на властта въплътени в архитектурата — като банките, празните офиси, сградите на държавната администрация — които трябва да бъдат поддържани и където се изразява властта, е вторична тема в изложбата.

Тя е ясно видима в работата на Саня Ивекович от 2016 г. и нейното изследване на ERSTE Bank във Виена, както и в продължаващата серия от инсценирани фотографии на Ясмина Цибич в сгради на национални събрания и правителствени институции.

Серията се нарича Power Residues. Като приема ролята на поддържащ персонал — като чистачка, мияч на прозорци, консерватор, градинар и други — художничката изпълнява хореография на поддръжката. Страхотно инсценирани нови фотографии, възможни чрез кратък, почти нелегален достъп. Обикновено такива места не са лесно достъпни. Тя е договорила достъп до сгради на национални събрания, за да направи тези снимки — кратки интервенции в местата на властта.

Тези произведения говорят за ролята на властта. Те също така се занимават със символи и знаци, включително инсталацията на Войн де Войн, която осветява историята на боркинята за свобода Райна Княгиня и Априлското въстание от 1876 г.

Специално за тази изложба, Войн де Войн предложи въплъщение на фигурата на Райна, като ушие на знаме надписа СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. (Svoboda ili Smart). Това е история за въплъщаване и буквално реализиране на интензивния труд по изписването на тази фраза върху знаме. Това ще бъде неговото действие по време на откриването. Ще има двама охранители от двете му страни. Трябва да изглежда, че тя е защитена. Имам усещане към това, което Войн иска да каже тук. Твърде често виждаме присвояване на националистически символи и артефакти за съживяване на реакционни и антидемократични настроения. Ако тези революционни фигури можеха да видят какво се говори днес от тяхно име — сигурно биха се обърнали в гроба си. Това усещане за дискомфорт е това, което Войн адресира в тази работа. Ще бъде впечатляващо!

Като куратор, който идва извън контекста на София и който никога не е работил тук преди, важно е да има такива проекти и произведения, които възникват от директен опит тук. Да използват символи и знаци, които могат да говорят на местната публика. Историята на Райна Княгиня е изключителна. Проектът на Войн прави точно това, както и някои от представленията, предложени за 1 май (ако има финансиране!).

С.С. Артистите изследват издръжливостта, повторението и оцеляването — било то в рамките на политически системи, икономическа несигурност или джендър очаквания. Но какво се случва след края на изложбата? Каква отговорност носят институцията, кураторът и публиката отвъд простото „свидетелстване“ на тази работа?

А.В. Артистите наистина изследват тези теми. Мястото на изложбата има отговорността да плаща и подкрепя артистите, ако иска да представя тяхното съдържание и работа. Никога няма достатъчно ресурси, за да се компенсират артистите адекватно. Това все още е реалността. Голяма част от процеса остава скрит.

С.С. В събирането на техните произведения, какви връзки изникнаха относно начина, по който различните видове труд — творчески, домашен, емоционален — се пресичат и оформят ежедневието ни?

А.В. Харесва ми възможността да разсъждавам върху някои междупоколенчески наблюдения. За мен е важно да събера заедно наистина опитни, емблематични фигури като Харун Фароки и феминистката икона Саня Ивекович – тя е на 76 години тази година! Дълги артистични кариери и богат опит. Това дава възможност съвременните теми — като използването на Chat GPT или пространствата, изследвани от Пилви Такала в Стажантката, обезпокоителен филм за офисите на Deloitte — да се видят в перспектива. Филмът разглежда културата на работното място и микроагресиите. Това води към изследване на токсична или контролираща работна среда, технологии и мениджърски въпроси.

Workers Leaving the Factory е създаден през 1994/95 г. и за първи път излъчен по германската телевизия през 1995 г. Изследвах фабричните порти и праговете като емблематични места на труда и структуриране на обществото в миналото — както е показано във филма на Фароки. Като мисля за изкуствения интелект и какво ще направи с платената работа на хората, както и за съвременния труд в условията на дългово робство и несигурна заетост, си мисля: ако Фароки беше жив днес (той почина през 2014 г.), към какво би насочил камерата си? Какви работни места и какви съвременни тревоги би анализирал? Сигурна съм, че съвременното работно място, след пандемията от Covid-19, и работата като цяло — например кол центровете — биха му били интересни.

КОЙ БАЧКА СЕГА!

Копродукцияна Топлоцентрала за 2025

Продуцент: Рада Дечев

Куратор: Алесандро Винчентели

Автор/иВойн Де Войн, Дорейда Джогу, Саня Ивекович, Рада Матева, Антонио Риело, Пилви Такала, Ясмина Сибиц, Харун Фароки

С подкрепата на Фондация "Зингер-Захариев", Австрийски културен форум

Работно време на галерията: Вторник - Петък: 14:00 - 20:00 / Събота - Неделя: 12:00 - 21:00 / Почивен ден: понеделник

Share

Мачизмът никога не умира е критическа платформа, предложена от художника Отьорг А. К., която коментира крайните проявления на мъжествеността. Настоящето е видяно в историческа перспектива през образите на завоевателя и вожда, агресията, покоряването на територии, войната, стремежа към доминация и власт.

Участието на Мартин Пенев в изложбата създава антропологична перспектива и дълбочина. В контраст с безплътните образи и сенки в изложбата присъства тотем - тяло, фалос – вагина. Скулптурата Вселенското дърво, израсло от главата на първия предтеча въплъщава синкретизма на древните ритуали на посвещаването в мъжество. Работата показва дуалността и запазването на баланса между мъжкото и женското като енергийни принципи и взаимосвързани начала. За да стане истински мъж, момчето трябва да се свърже с другото, с опита на женския свят и телесност, преодолявайки страха от кръвта и утробата.

Могат ли термините мачизъм и мъжественост да се използват взаимозаменяемо в контекста на вашето изкуствоведско изследване? Каква дълбочина може да добави или отнеме лингвистиката от такъв проект?

Отьорг А.К. Мъжествеността и мачизмът са два несравними термина. Мачизмът се отнася до сексизма, т.е. убеждението, че мъжете са по-добри от жените. Мъжествеността е термин с широк обхват. Тя може просто да бъде концепция за различие. Във фройдистки термини смятам, че всеки човек има мъжки и женски части

Кога според вас мъжествеността става токсична?

Отьорг А.К. Има два много различни момента на токсичност. Първо, когато мъжете се събират заедно и развиват хорово съзнание, в което мъжествеността трябва да бъде доказана. В повечето случаи мъжествеността се изразява тук като безмилостност към себе си и другите. Това обикновено става наистина опасно, когато мъжете имат ниско самочувствие. Вторият момент също е свързан с безмилостност, но тук най-вече към себе си. Гордее се със своето достойнство и чест, но нарцисизмът и болестта/травмата могат да станат корсет, който смачква индивида. Тук бих препоръчал пиесата на германския класик Ефраим Лесинг: "Минна фон Барнхелм". Пруският майор фон Телхайм е напълно хванат в своята гордост. Той е освободен от този корсет чрез трик, изигран от Минна.

Това ли е първото ви сътрудничество с артиста Мартин Пенев? Работите ли по проектите специално в сътрудничество за тази изложба? Какво според вас прави отношенията между вашите произведения толкова успешни?

Отьорг А.К. Да, това е първото сътрудничество. Това, което направихме добре, е, че веднага щом влезеш в стаята, ти си в изложбата. Няма място в стаята, което да не е част от експозицията. Когато преминаваш през стаята, не само променяш перспективата си, но и влияеш на светлините и сенките. Това не е предварително определено взаимодействие. То се случва само по себе си. Сътрудничеството между нас също се случи случайно. Формите, материалността, цветовете и светлините са различни, но все пак те си говорят помежду си. На големите произведения от коприна, останки от дърво от основите на Берлинския градски дворец – т.е. стълбовете, на които е стоял дворецът на германския император, са оставени. Ставката на Мартин предполага дървено дърво, което не е такова. Това са кожени якета, които също имат своя история, и лежат върху дървени хълмове, които от своя страна напомнят на традиционни азиатски женски обувки. Така че всичко това много добре се вписва в контекста на разликата и близостта.

Как според вас реагира българската публика на изложбата? Каква беше най-интересната реакция, която срещнахте?

Отьорг А.К. Получих чудесен подарък от Пенка Ангелова. Тя ми изпрати нейно есе относно диспута на Елиас Канети за въпроса как се предава историята. Наистина интересно есе.

Ако трябваше да замените термина "мачизъм" днес, с какво бихте го заменили? Какво бихте искали да виждате по-често в изразяването на мъжете?

Отьорг А.К. Не бих заменил термина. Теодор В. Адорно казва: “Не се страхувам от завръщането на фашистите в маската на фашистите, а от завръщането на фашистите в маската на демократите.” Аз мисля същото и за мачовете.

Как според вас се възприема понятието мачизъм през 21-ви век? Кои настоящи тенденции се свързват с него? Как виждате вашето изследване и изкуствени изследвания да се свързват с този социален дискурс?

Отьорг А.К. Моят баща беше човек на мисълта и думите. Директорът на гимназията ми ми каза, че е бил харизматична личност, когато по-късно посетих училището си заради откритие на едно от произведенията ми в учителската стая. Аз не знаех какво да правя с това. Осиротял на 8 години и изпратен на война като войник на 17, той за мен беше по-скоро травматизиран. Обичаше изображенията и пространствата, но се страхуваше от тяхната емоционална сила и се опитваше да ги обяснява рационално. В много култури духът и думите са свързани с мъжкото, божественото, небесното. Интересно ми е, че съществува култура в култа към мъжествеността. Има тези, които се прекланят пред мускулестото мъжко тяло и тези, които ценят интелекта, като повечето от всяка група гледат надолу на другата. Аз исках повече от изображенията и така на 15 години беше ясно, че искам да уча изящни изкуства, не някъде, а в Берлин или Париж. Стана Берлин, по-късно Виена и Санкт Петербург.

Професорът ми във Виена, Алфред Хрдличка, каменен скулптор и графичен художник, който беше известен на обществото със своята много изразена представа за мъжественост. Имах възможността да го опозная по-добре и зад този публичен образ да опозная много чувствителен човек, който беше австрийски шампион по шах. Темата му беше много лична: “Как да се справя, аз, който израснах с преувеличено разбиране за мъжествеността в моята националсоциалистическа младеж, с това? Разпадът на националсоциализма не означаваше края на преувеличената мъжественост. Художникът Ив Клейн използваше женските тела като “четки”, Холивудската фабрика за мечти произвеждаше предимно сексистки филми. Малко се промениха йерархичните структури в политиката и бизнеса след Втората световна война.

В края на милениума забелязах реклама за компютърна игра: “Никога не спирай да бягаш, никога не спирай да стреляш, никога не започвай да мислиш.” В третото десетилетие на 21-ви век мачизмът отново е на преден план със своите изображения на войни, оръжия, герои, герои с мъжки атрибути, които ни залива. Мъже и жени с прекомерен нарцисизъм или дори синдром на Аспергер като Илон Мъск, които са известни с липсата си на емпатия към другите хора, се превръщат в супергерои.

Интересно ми е, че всичко това се случва в момент, когато силата на мъжкото тяло все повече се заменя с роботи, големите бойни машини се унищожават от малки дронове и роботи, а изкуственият интелект сега също се конкурира с ума. Гледайки назад, човекът в момента претендира за точно това, което ще бъде неотменимо изгубено от него. Сега, след като прочетох есето на Пенка Ангелова: “Така ще се връща винаги, когато е най-безсмислено” по отношение на възгледите на Елиас Канети за историята, вярвам, че тезата на изложбата “Мачизмът никога не умира” е правилна, но че моят подход с Александър Велики е непълен. Не може да бъде въпрос на промяна на наратива за Александър Велики, ние трябва напълно да се освободим от него като герой. Нуждаем се от съвсем различни митове и трябва да се освободим от гръцкия и абрахамския древен наратив.*

Share

С размаха на човек, обучил се да изгражда различни сценографски светове, Юлиян Табаков предизвиква дълбока критика на настоящето и доминиращите модни представи за света – на ежедневния материализъм, вкопчването в младостта, буквалността на перфекционизма и ограниченията на представите за красота, на вероломството на индивида, властващ и подчиняващ света.

Проектът Виждам те, който през 2024 г. беше показан с изложби в Художествената галерия в Русе, Галерия +359 Водна кула, Галерия Средец и Градската градина в София, продължава тази посока на разговор за живота и човека.

В неговия център обаче не стоят хората, а животните и връзката с тях, която минава не през окото, а през сърцето. Виждам те е проект за способността ни да се свързваме със света и със смирението ни да бъдем част от цялото негово богатство. Без излишни разкази, без големи тези или анализи, със серията рисунки на животни Юлиян Табаков ни показва една пътечка, водеща отвъд антропоцентризма и йерархията, която започва от нас самите, от детето в нас, и отваря очите ни за чистотата и непосредствеността на множеството други видове.

Небесното войнство е изложба, която завършва проекта и в нея авторът се връща към големия разказ, който представя на зрителите. Взаимоотношенията между духа и материята, силите на падението и въздигането като вертикала на съществуването и като открити възможности. Авторът създава обекти, които предизвикват ограниченията на представите ни за живо и мъртво. Подобно на големи, разстлани пергаменти в пространството, релефни и одухотворени от пера на птици, произведенията са сякаш крехки колони между земното и небесното.

В настоящето на ширещ се материализъм, на пластичната изкуственост на формата, тежест на масата, консумирането, експлоатацията и ужаса на войната, Юлиян Табаков е достатъчно смел, за да говори за духа като необходимост, захранваща вените на света. Това не е завръщане към библейския свят, а неговото преоткриване в съвременността, отвъд йерархиите и техните институции, в чудното богатство на множествата и мрежите на взаимна свързаност, равнопоставеност и почит.

Автор: Владия Михайлова

Небесното войнство | Юлиан Табаков в Галерия КУБ Топлоцентрала

ВИЖДАМ ТЕ | серия рисунки – 2024

НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО | серия обекти – 2024

Серия НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО прави художествен коментар върху опитите ни да опредметим дори най-съкровеното и сакралното и проследява консеквентната загуба на емоционална връзка с битието след превръщането на духа в инертна маса, а наред с нея загубата на самия гъдел да живееш, да дишаш, отразява емоционалния ни заряд и виталната нужда да се свържем със света около нас не само интелектуално и естетически но и емоционално.

Тогава когато духът постепенно изгубва одушевеността си и се превръща в инертна маса, а божествата се превърнат в приятни за гледане анонимни фигури, завързани в бездънния чувал на празнотата, клеясващи по душевните ни и битовите ни полички. Някъде най-отдолу, затрупани от безбройните проявления на формата. 

А клеят слепва сетивата ни, отделя ни от света около нас.

ВОДНА КУЛА | пространствена инсталация – 2024

* * *

Как се зароди идеята за тази изложба? Свързана ли е с други твои проекти и по какъв начин?

Ю.Т. Идеята за изложбата, именно серия Небесното войнство, представена в самостоятелна изложба, се роди отдавна, но не бях започнал да работя по въпроса и да си призная, след поканата, отправена от теб, буквално с един разговор всичко се сглоби за една нощ в главата ми.

Самата идея да представя серията самостоятелно е част от творческото течение и поток на мисли.

Небесното войнство е не само част от проект ВИЖДАМ ТЕ, но е носителят на философското послание на цялото заглавие. Заради това самостоятелното представяне на серията е изключително важно за мен като художник, за да мога да затворя проекта и да извървя един напълно завършен и осъзнат творчески процес.

ВИЖДАМ ТЕ се състои от серия ВИЖДАМ ТЕ, серия НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО и пространствена инсталация ВОДНА КУЛА.

Сърцевината на проекта, или казано с други думи – това, което ме вълнува като човек и се опитвам да изразя като художник, е границата между духовното и материалното, поглъщането на духа от материята и празнотата, която остава у нас, когато материята е лишена от дух, а духът превърнат в инертна маса. Намирам го за витално важна тема в момент, в който формата взема превес над съдържанието и същевременно се мултиплицира до безкрай, подлъгва сетивата, а оставя душата да тлее.

Предполагам, че интересът към мъртвото – и намирането на красотата в грозното, както и обратното, е нещо, което е даденост. Понякога един мъртъв обект носи много повече живот дори от живо същество. Трудно е да се обясни, но понякога го виждам ясно. Някак вибрира във въздуха. Един мъртъв предмет може да изпълни пространството напълно и тогава той се одухотворява и се превръща в същество. Много често това са тленни останки от живи същества или предмети, направени от човек, но и в двата случая имат силен енергиен заряд и присъствие.

Мисля, че на човечеството днес му липсва човекът, има множество хора и малцина човеци. Все повече липсват силно одухотворените погледи и тези, които ти дават сила да си стъпиш на краката, и още повече тези, които са до теб и те поддържат, докато се закрепиш на тях – на краката си. Може би духът е скрит зад много завеси и едвам се прокрадва зад тях, а неговото отсъствие има болезнено присъствие.

Share

Водата тече не само през реките, но и през нашите спомени и емоции.

Срещата с природата и особено с дивата, бе изключително предизвикателство за мен и моя творчески процес. Именно тогава, за първи път, по време на резиденцията в Банф (2017 г.) осъзнах моята лична силна връзка с нея и се захванах с анализ. Това желание у мен, да изследвам нещо толкова привидно очевдино, идва от положението, че съм израснала в соца, главно по улиците на София.

Именно природата, която първоначално решавам да използвам за наслада, изиграва в случая точно обратната ключова роля и ме потапя в състояния на страх, несигурност и неизвестност. От своя страна те ми напомнят за нещо доста познато, а именно за сериала Туин Пийкс и реалността в България, по-точно София - края на 80-те и началото на 90-те. Тези две реалности се пресичат и това déjà vu дава началото на целия проект.

Изкуството е като река – тече през всички измерения на съществуването.

За мен винаги е било много важно да не се ограничавам предварително с някакви конкретни медии. Имам си любимите - като тези, които изброяваш по-горе, но за мен винаги са били на първо място идеята и разказа, и чак след това идва ред на това, с коя медия и по какъв начин те да бъдат пресъздадени. В конкретния случай, нещата се случиха интуитивно без предварително проучване и конципиране на каквото и да е.

Средата, в която се намирах, беше изпълнена със символи и сигнали, които аз само трябваше да разпозная и приема и така започна естественият процес на тяхното събиране, архивиране и документиране. Било то проблясващ сребърен камък в тревата, две ролки плюшени червени завеси в коридора, табелка the black lodge, блондинка в гръб зад вратата, медальон best friends в магазинчето в селото, диктофона на Агент Купър в склада, и т.н. Разбира се горите, планините, 10те върха на Скалистите планини, които между другото се явяват като единия от фоновете във видеото (Wahkohtowin).

Така по един много естествен начин множество обекти или моменти, които ми се изпречваха на пътя биваха прибирани от течението и заемаха своята позиция в проекта. Така протичаше процесът по колекциониране и документиране, който пък от своя страна послужи едновременно и за разархивиране на спомени, ситуации, случки, реални или фиктивни.

Миналото е филтър, през който виждаме настоящето.

Много хубаво и точно си го казала. Аз вярвам, че за да продължаваме напред без да се губим, е важно да сме наясно с това, което е зад нас и сме произвели - то е обособило пътя ни. В днешно време една от най-опасните тенденции е именно скъсването на връзката със себе си, с това кои сме и защо сме и несъзнаваното на връзката с цялото. Ние забравяме, че всичко е свързано и ние сме просто една капка от океана. Няма как да избягаме от миналото си, от историята си, от консеквенциите на действията си и е много важно да сме самоотговорни и осъзнати. Във водите ни плуват и доста скъпоценности, от които можем да се учим. Водата между другото е най-старият архиватор и пази най-старите истини, в този ред на мисли за мен остава най-важното… търсенето на истината, чрез грижа за взаимовръзките.

Subscribe now

Share

Асоциативна карта на спомените

Международната изложба WE SEE UKRAINE - ЕДНА ИЗЛОЖБА ЗА ГОРИВОТО ДА ПРОДЪЛЖИШ (БЪЛГАРИЯ | ХЪРВАТИЯ | УКРАЙНА) отвори прегръдката си за посетители на 20-ти февруари от 19.00 часа в Регионален център за съвременни изкуства Топлоцентрала (Лоби 2) с творбите на Олга Филончук «Невидимата градина», Ирина Ворона «Език на свободата» и Игор Грубич «Как да…».  Изявата на цялата инициатива на WE SEE UKRAINE ще продължи между 20-ти февруари и 07-ми март в галерия КООП и контейнер Vox Populi.

Комбинацията от творбите на тримата художници в Лоби 2 на Топлоцентрала в изложбата WE SEE UKRAINE, успява да изгради пространство на латентна задружност и деликатно елиминира носталгията, като я претопява в надежда за бъдещето. Изложбата е проектирана около измеренията, които заема човешкият дух по време на война, когато тялото е откъснато от собствената си земя, душата насилствено се превръща в радикален мечтател. Топлината на килима не е даденост, мирът не е даденост, какво означава да си щастлив? Трите творби протягат ръце една към друга и оформят красива карта на спомените.

Олга Филончук е визуален артист, сценограф, художник костюм и кукли. Нейното творение «Невидимата градина»  проследява отглеждането на метафизична градина, в която растат невидимите връзки между хората от различни точки на земята. Олга създава асоциативен чертеж на крехките нишки и възли крепящи миналото и бъдещето от преплетената и объркваща позиция на настоящото. Визуално изградена от наслояване на фотографии, текст и нежни, но здрави текстури, «Невидимата градина»  процъфтява, като жив организъм създал незрим ризом. Усеща се скритото пулсиране на съществото, което няма начало и няма край, а само изпраща импулси в различни пунктове на неговата разпрострятост. Този проект е ниво от реалността на вътрешния свят на спомените, които съжителстват и пътуват през времето и пространството и често ни надживяват.

Игор Грубич е мултимедиен художник преживял отблизо войната в Хърватия през 90-те. Трудът му описва кръгове около изследването на революцията, която по негови думи: „…изисква внимателно самонаблюдение, осъзнатост и отговорност към себе си и другите (както и към природата и моите приятели животните).“ В работата си, той обича да създава зони, в които да провокира виреене на толерантност и съпричастност.

Как да... (плакати/знамена) е цикъл от работи в процес на изпълнение. Той придвижва общественото внимание към прилагане на критично мислене, като изготвя списъци с фрази – противоречиви и дори смешни, които поставени под формата на въпроси - насочват наблюдателя към формиране на мнение, че всичко е процес на изследване и размисъл, в който нищо не е финално. Интересното в работата на Грубич, е неговото публично присъствие. Плакати/знамена са символ на вътрешен бунт, който единствено може да бъде отразен, чрез публична зараза.

Ирина Ворона е визуален изследовател и художник, нейният Език на свободата е погълнал и съхранил топлината от прегръдките на хиляди разделени ръце. Тя прави изключителното усилие, визуално да предаде физическия допир, като спомен от миналото и мечта на бъдещето. Създава се взаимовръзка между Брайловия код и визуалната интерпретация на докосването.

Blind manifesto е част от изложбените артефакти, в който прекрасно се разисква проблематичен процес в психиката на човека. Повторяемостта създава емоционална несвършеност – приемане на нещо за даденост. Привикване към идея, която смятаме, че притежаваме като рождено право, всъщност е илюзорна структура.

Съчетанието провокира вътрешно разместване чрез наслагването на думи и тяхната прозрачна нечетливост, която ни оставят безпомощни пред непознатото знанието, което те самите съдържат. Отваря се диалог за разликата между зрение и знание. Какво е да си свободен, имаш ли спомен за свободата?

Гласове на кураж: ДЕН ПЪРВИ

В друго изложбено пространство – КУБ, Топлоцентрала на следващия ден (21/02/24) бе открита и втората изложба - Помагащият човек | The Helping Ones. Документално-визуална инсталация на Емилиян Гацов-Елби (звукова инсталация) и Анна Симеонова (визуална среда). Нейн фокус са документални разкази на помагащите в първите дни на войната в Украйна. Проектът е признание към работата на хилядите доброволци, а участниците са работили към инициативата BG4UA - България за Украйна, подкрепила 16 000 украински бежанци.

Помагащият човек

Емилиян Гацов - Елби записва разказите на 12 от първите мъже и жени, подали ръка на пристигналите в България бежанци, малко след започването на войната в Украйна. Независимо от държавата и преди тя да се задейства активно, през следващите седмици ръцете стават хиляди и се свързват с мрежа, която започва сама се организира чрез вече създадената платформа BG4UA. 

Инсталацията създава интуитивен маршрут, който води тялото по пътеката на съзерцанието, очите срещат опростения постамент на човешкото съществуване в слово. Водиш се по познати думи, несигурен в значението им, другоземец за употребата им, а всъщност толкова прости думи. Изградената визуална среда от Анна Симеонова е семпла и директна, тя създава непосредствени препратки и не се извинява за минималистичното си позиране. Пространството прилича на празен бял окоп, в който единствен инструмент за преживяване е телефонът. В ситуацията, той се припознава като естествена екстензия на тялото и ума. Спасяващият човек, е този който вдига телефона.

Доброволците невидими звучат от стените и казват очаквани думи, но по непреднамерен начин. Изваждат наблюденията си в равен тон, който малко убожда с предупредителното си спокойствие. Войната е един и същ обикновен човешки гняв и дрънкане на оръжия. Мисълта, че свободата не е даденост притеснява и притиска в ъгъла. Гласовете приканват, че апела за помощ не е просия и че човешкия капацитет за надежда е презареждащо се органично устройство. От какво не можеш да спиш? От това, че има моменти, в които трябва да намериш силата да кажеш… съжалявам, но не мога да ви помогна. Героите на тази война, на всяка война… са обикновени хора, с необикновена воля. Когато света се срива и мислите не могат да репликират бъдеще, единственото спасение са другите. Живеем в надежда.

Изложбата, Помагащият човек можете да разгледате до 02/03/2024 в галерия КУБ, Топлоцентрала.

Share

/ Q n A /

води: Стефанѝ Стоева

Смятате ли, че хората не/съзнателно определят пола на материалите?

Л.Р. Да, смятам, че хората все още обвързват материалите с пол и им го приписват качествено, като казват, че един материал се използва предимно от мъже, а друг от жени. Големите и тежките материали се обвързват с мъжете, за мен това са пълни глупости.

Лично на мен не ми пука! Използвам това, което обичам да използвам и дори не се замислям за това. Предпочитам материали, които са амбивалентни и имат различни характеристики, които могат да бъдат много или нищо, които показват как нещата реагират или се държат едно спрямо друго. Работата ми има голяма обвързаност със съпричастността и създават чувство на гостоприемство, когато сте в пространство с моите творби, те са много позитивни и приятелски настроени.

Бихте ли описали работата си като антропоморфна?

Л.Р. Може би по начин, по който творбите олицетворяват човешки чувства и поведение, но по безпристрастен начин и още, като желание или мечта как да живеем и с кого да се заобиколим. 

Вярвате ли, че предметите имат чувства?

Л.Р. Не, но мисля, че установяват у нас чувствата или ни карат да изпитаме въобще нещо. Те притежават способността, или да я наречем – силата, да предизвикват чувства у нас чрез въображение, спомени, миризма или хаптика.

Определяте ли латекса, с който работите като небинарен материал? Нещо, което е меко, но здраво, което не може да бъде точно определено и няма причина да бъде?

Л.Р. Латексът е много специален материал, той е крехък и здрав в същото време, трудно се контролира. Това ми харесва. Може да има много форми, подкопава заповедите. Претърпява постоянна трансформация и промяна, никога не е статичен.

Как е приложимо равенството на материалите във вашата работа извън изложбеното пространство?

Л.Р. Прекарвам много време в студиото с материалите,

Работя с материали, които харесвам и се опитвам да ги използвам с уважение. Латексът например изисква много грижи. Харесва ми това негово качество, защото обичам да се грижа за творбите си. Харесва ми, че прекарвам много продуктивно време в студиото.

Харесва ми да видя каква взаимовръзка изграждат материалите помежду си или какъв потенциал имат да отворят диалог с хората, които по -късно се намират заедно с тях в изложбеното пространство. 

Обектите, които създавате, се трансформират от пространството, през което преминават. Дали тази трансформация идва от пространственото им позициониране или се дължи на влиянието на хората, обитаващи временно пространството?

Л.Р. Наричам ги по-скоро преходни обекти. Те правят преход в пространството, канят хората да бъдат част от прехода, да се успокоят и да намерят интимна атмосфера, за да се почувстват някак концентрирани, за да наблюдават изложбата. И да си тръгнат, може би, различни. Това би било страхотно!  

Вашите скулптури накланят към предприемане на действия! Как поканата на хор Алабреа стана част от инсталацията и каква е тяхната цел в пространството?

Л.Р. Харесва ми да съм домакин и да каня хората да участват в пространството под покрива на творбите ми. Хубаво е да има място за споделяне и събиране на хора. Хубаво е, че може да се създаде общност, която обикновено, може би, не би се събрала там, но чрез създаването ѝ, има място за много различни групи, които ще се смесят вмоята изложба. Интересувам се от много различни неща и обичам хорове!

Също са много свързано с процеса на отварянето. Пеенето е много лично и интимно, но да го отвориш за другите и да го трансформираш в колективна ситуация е нещо сакрално.  

Можете ли да разкажете повече за това, което възприемате като антропология на пространството?

Л.Р. Моята цел е да създавам изложби, които да дават усещането за позитивен, мек момент, момент на равенство. Искам посетителите да се чувстват свободни от социалния натиск и конвенции, да се срещнем там, където телата могат да бъдат независими и пространство отворено за всички. Моите обекти могат да бъдат използвани за модели за подражание за този процес или както казах преди, те са преходни обекти, които да ви подкрепят докато се движите в пространството.

В това си произведение вие твърдите, че няма място за претенции към вечност, но равенството не е ли вечно?

Л.Р. нищо не е вечно.

ENGLISH VERSION

Do you think people are gendering materials un/consciously?  

L.R. Yes, I think people still gender materials, especially in that way that they say this is a material which is used mostly from men, this one from women. For some big and heavy is still a male thing which I think is completely bullshit. I don’t care. I use whatever I love to use, and I don’t even think about it. I prefer materials that are ambivalent and have different characteristics, which can be a lot or nothing, which show how things react or behave to each other. It is a lot about empathy and feeling welcomed when you are in a space with my works. They’re very positive and friendly.

Would you describe your work as anthropomorphic?

L.R. Maybe in that way, the works are sometimes also like representatives for human feelings or behaviors, but in an unbiased way and more like a wish or a dream how we should live, or with whom we should surround us. 

Do you believe that objects have feelings?  

L.R. No, but I think that they establish feelings in us, or make us feel at least something.  They have agency or call it power, and they evoke feelings in us, through imagination, memories, smell, or haptic.

Is the latex a nonbinary material, something that is soft but strong, that can't be exactly defined, and there is no reason for it to be? 

L.R. Latex is a very special material; it is fragile and strong at the same time, it is hard to control. That’s what I like. It can have a lot of shapes, and it undermines orders. It is in transformation and change, and it is never static.

How is the equality of the materials in your work practical outside the exhibition space? 

L.R. I spend a lot of time in the studio with the materials. I work with materials I like. I use them very respectfully. Latex for example needs a lot of care. I like that; I like to take care of my work, and I like that there is a lot of positive production time in my studio. I am not interested in a destructive production process. I like to add things, to build up things. I like to see what sort of relationship the materials built with each other, or what potential they have to open up a dialogue with people who are in the space with them, later in the exhibitions.

The objects you create are being transformed from the space they pass through. Is this transformation coming from the area they are placed in or due to the influence of people inhabiting the spaces temporarily? 

L.R. I would call them more transitional objects. They do the transition in the space. They invite people to be part of a transition, to calm down, and to find an intimate atmosphere to feel concentrated to look at the exhibition and to leave maybe differently. This would be great.

Your sculptures are inclining actions! How did inviting the Albrea choir become part of the installation, and what is their purpose in the space? 

L.R. I like being a host, and I like to invite people to participate in the space under a roof, around my works. It is nice to have a space to share and to gather people. It is nice to create a community that usually maybe wouldn’t have met there, but through opening it up, it has space for a lot of different groups, which will be mixed up in my exhibition.

Plus, I am interested in a lot of different things, and I love choirs. It’s also a lot about the opening. Singing is very private and intimate but to open it up for others is also like having a very individual, intimate moment and transforming it into a collective situation.

Can you elaborate more on what you perceive as the anthropology of space?

L.R. My goal is to create exhibitions that give you the feeling of a positive, soft, and equal moment, feeling free of social pressures and conventions.  Where bodies can be independent, and which is open to everybody. My objects could be role models for it or like I said before, transitional objects to support you in the space.

In this artwork, you claim there is no room for pretense of foreverness, but isn't equality eternal?

L.R. Nothing is eternal. 

ЗАСЛОН/SHED

17 октомври - 26 ноември 2023, Галерия Топлоцентрала - Куб

Работно време на галерията:

вторник - петък: 14:00 - 21:00 /

събота - неделя: 12:00 - 21:00 /

Почивен ден: понеделник

Изложба на Лийзъл Раф

18.10 – 26.11.2023

Откриване: 17 Октомври / 18:00 ч.

Със специалното участие на хор „Алабреа“

Галерия Топлоцентрала – Куб / Зала 3

Художничката работи преди всичко с латекс. Какво прави този материал особен, какво комуникира към публиката и какво да очаквате при посещението си на изложбата. Вижте разговора с Лийзъл Раф и кураторката Владия Михайлова за изложбата “Заслон” и създаването на мащабни скулптурни инсталации, специално за галерия “Куб” на Топлоцентрала, в предаването

Култура БГ по БНТ:

/ Q n A /

води: Стефанѝ Стоева

Как бихте описали своя архитектурен подход?

Т.Б. Моят творчески живот премина през няколко обществени и професионални ситуации, въпреки това, аз запазвам избрани важни вектора. На първо място, това е да разбереш и вникнеш в проблемите на твоя възложител, независимо дали това е човек, семейство или институция. Винаги се опитвам да вляза в ролята на хората които ще използват моята творба. От друга страна, аз винаги се стремя да осмислям моята отговорност, не само пред конкретния възложител, но пред обществото. Когато проектирам една сграда, за клиента е най-важно как тя функционира с нейните пространства, помещения и пр. В същото време, тази сграда участва в структурата и образа на града, част е от голямата жизнена среда, т.е. тя има и роля, която надраства преките и задачи. В професионалния жаргон, ние говорим за голямата роля на градоустройствения подход, на тази връзка със средата, със селищния организъм.

Какъв е основният ви работен и творчески принцип?

Т.Б. За мен, точно тази страна на архитектурното творчество е много важна. Това определи и творческия ми профил – освен върху сгради, аз съм работил върху много градоустройствени планове, градски ансамбли и пространства.

Грижата за това въздействие и търсенето на позитивното му насочване определи и научните ми занимания с естетика, антропология, семиотика на архитектурата. Наред с творческата роля на интуицията и ирационалното, винаги съм търсил и логически, даже научни аргументи в това което съм проектирал и създавал.    

Кое ви е затруднявало винаги в процеса на работа?

Т.Б. Трудностите пред архитекта са два вида. Едните са свързани със самата специфика на творческия процес, т.е. от необходимостта да синтезираш и балансираш в проекта голям брой фактори, които в немалка степен си и противоречат. Например, едновременно да запазиш характера на една стара сграда, но в същото време да я приспособиш към съвременния живот. Друга група трудности, условно можем да наречем външни - това са ограниченията! Пример за тях е, когато се изправихме пред панелната технология в жилищното строителство на 70-те и 80-те години. Най-честият проблем през последните години обаче се оказа ниската култура на част от нашите възложители. Новобогаташите, но и неподготвени хора във властови позиции. Аз обаче застъпвам известната теза, че това, което не те убива те прави по-силен. Винаги съм се стремял външните негативни фактори да се трансформират в стимули в творческия процес. Това е сложен процес, който за да бъде успешен е много важен, не само личният авторитет, но и обществено извоювания статут на архитекта. Тук, за съжаление, сме далече от желаното и необходимото.

От какво се нуждаят хората сега? Какви сгради трбява да бъдат проектирани?

Т.Б. Във всяко архитектурно отношение (битово, строително, естетическо) сградите трябва да бъдат преди всичко - качествени. През последните десетилетия, голямо внимание се обръща на екологическте качества на строителството – енергийна ефективност, използване на рециклирани материали. Много важно е отчитане влиянието на сградите върху природната среда и тяхната цялостна „природосъобразност”. В архитектурата се отразяват ярко и социалните диспропорции и неравенства и обратното - чрез архитектурата тези диспропорции могат, макар и частично, да се преодоляват. Освен архитектите, политиците трябва да поемат отговорността за изграждане на качествена, отговорна и социално ефективна архитектурна среда.

Архитектурата основна форма на човешката организация ли е?

Т.Б. Поне за мен, това е така. Архитектурното мислене и формообразуване имат много широко значение. Говорим не само за сградите, като архитектура, но и за архитектура на града, градските пространства, инженерните съоръжения, парковете и градините и ландшафта. Разбира се, всичко това води и до редица нови професии, особено през последните векове и този процес на роене на архитектурната професия ще продължи.

Какви са компонентите на красотата в архитектурата?

Т.Б. Няма къс отговор, но ще отбележа две важни характеристики. Първо, красотата в архитектурата е неразривно свързана с целесъобразността, с полезността във възможно най-широк смисъл на думата.

Този подход свързва и по един специфичен начин изследването на красотата в архитектурата със семиотиката, науката за знаковите системи, която намира място в Естетиката още в първите десетилетия на XX в.

Ако кажем, че архитектурата действа като език в социума, какво казва семиотиката за българската архитектура днес?

Т.Б. Семиотичният подход към архитектурната естетика, който развивам в посочената книга - Естетика на архитектурата, 2022 г. (по-цялостно в друго мое, многотомно издание Изкуството архитектура, 2014-2017г.) е средство за по-задълбочено изследване на образа на отделната сграда, но и на тенденции и явления в архитектурно-художествените процеси. Това е много широка тема! Най-общо, в наши дни можем да наблюдаваме известно унифициране в международен план, интернационализиране на архитектурния език в част от неговите изяви, в това число и България. На това противостои тенденцията за развитие на регионални и локално изявени езици, интерпретиращи местни (в това число съвременни, не само исторически) културни особености. В архитектурния пейзаж у нас виждаме някои уникални професионални решения с изискан изказ, но също и широка изява на по-нисък  вкус, което е отчасти неизбежно, но и не може да ни радва.

Вие сте главен архитект на район Люлин от ’87-ма до ’92-ра. Как се чувствате по въпроса с подигравателното отношение към този район и неговия изглед?

Т.Б. Всъщност аз работих в условията на една вече на 70-80% изградена панелна среда. Усилията ми бяха насочени към нейното по-качествено доизграждане и социално обогатяване, към създаване на пълноценна градска среда привличане на жителите и на разрастване на местния бизнес. За съжаление, тези цели не бяха разбрани от ръководството на града и района след промените и аз напуснах. Днес считам, че в структурата и архитектурното изграждане на Люлин, както и Младост и други панелни комплекси, има много потенциал. Там има многобройни открити, озеленени пространства, които хората все по-активно обживяват и с право защитават. За съжаление механизмите на приватизацията, реституцията, а и на демократизацията на обществото не бяха насочени по правилния начин не само в Люлин, а в цялата страна.

Какъв е общият архитектурен изглед на София и от какво е смесица тя? Какви са естетическите проблеми на нашите градове ?

Т.Б. Аз съм силно емоционално свързан със София, където протича целият ми съзнателен живот и я помня като по-уютен, по-живописен и по-богато озеленен град. София силно се разрасна териториално, а ние все още под София разбираме главно историческото ядро. Това ще да е градският център с неговите емблеми – храм-паметник Св. Александър Невски, Народен театър Иван Вазов, Националният дворец на културата и  бул. Витоша. Тук историческото богатство изразено в пространства, зеленина, сгради, археология, благоустройство (например - емблематичните жълти павета) на стария град е определящо. София има нужда от повече и по-периферно разположени изразителни архитектурни ансамбли, които да обогатят архитектурно новите (60-годишни) застроявания. Много важен за образа на града е силуетът на Витоша, чиято видимост от самия град, за съжаление, постепенно се губи. Трябва да избягваме случайното и повсеместно настаняване на сгради с по 25-30 и повече етажи в пейзажа на София. Виждаме колко чужди на стария център са високите сгради на пл. Македония. Всъщност тези принципи – на грижа за старините, за зачитане на местните природни дадености, на запазване и пестеливо обогатяване на  характерното пространствено изграждане са валидни и в Пловдив, Варна и Плевен, а също и в по-малките ни градове като Самоков и Сандански.

В края на лятото интердисциплинарната българо-германска артистка Биляна Вучкова ви кани в галерията на Топлоцентрала, за да се срещнете със света на свободния звук и „музиката в реално време“ (Echtzeitmusik). Така наречената „музика в реално време“ възниква преди две десетилетия в Берлин. Корените ѝ се проследяват до субкултурните контексти от 90-те години, когато са първите ѝ прояви в появилите се веднага след падането на Берлинската стена скуотове и ъндърграунд клубове. През годините Берлинската музикална общност свързана с въпросната сцена развива голямо разнообразие от експериментални и неконвенционални музикални форми. Оригиналния стил на изразяване на многобройните изпълнители представя музика изпълнявана на инструменти създадени от тях, нестандартно използване и развитие на познати инструменти, електро-акустична музика, траш-поп, пърформанс, саундарт и т.н.

Биляна и колегите ѝ от Берлин, Сеул и София ще представят разнообразна програма, включваща аудиовизуални инсталации, вечерни концерти, отворени разговори и импровизирани следобедни сесии с поканени български гости. Пространството на галерията ще бъде подредено по начин, който да създаде специфична артистична атмосфера. Ще има инсталации и обекти, намерени от участниците в природата, и пространството ще се допълва всекидневно с това, което се ражда в него.

Артистите участващи в тридневия фестивал ще се представят в различни конфигурации във всеки един от различните дни. А най-вълнуващото е, че всички те се събират на сцената за първи път!

УЧАСТНИЦИ

Сабине Фогел - флейти, електроакустични уреди
Лена Черниявска - рисуване на живо, изговорени думи, инсталации
Емилио Гордоа - вибрафон, перкусии, натурални предмети, инсталации
Миако Клайн - блокфлейти, петцолд
сОо-Джан Кей - клавишни инструменти
Ноа Кей Чои - рисуване на живо
Биляна Вучкова - цигулка, глас, електроакустични уреди, инсталации
Георги Дончев - контрабас, перкусии, хармониум, натурални предмети
Росен Захариев - тромпет, перкусии
 ПРОГРАМА

» 05.09., вторник

16:00 - 18:00 ч., Официално откриване (вход свободен)

Отворен разговор за берлинската Echtzeitmusik сцена и музикални соло интервенции в симбиоза с изложените инсталации на закрито и открито около галерията.

19:00 ч., Бавен концерт с инструменти, гласове и материали (билети)
Фогел, Гордоа, Вучкова, Дончев, Захариев

Бавни продължителни тонови съчетания, разширяващи се жестове, позволяващи неочакваното възникване на изненадващи хармонии и трансформации. 

» 06.09., сряда

16:00 - 18:00 ч.,  Мултидисциплинарен следобед (вход свободен)

Сешъни с музика, танц и рисуване на живо, разговори с участниците и гостите Катина Дишков, Ина Гергинова-Евтимова, Саша Кръстарска и Александра Спасова.

19:00 ч., Концерт (билети)
Кей, Кей Чои, Фогел, Вучкова, Дончев

» 07.09., четвъртък

16:00 - 18:00 ч.,  Електро-акустично пространство (вход свободен)

Сешъни и разговори с участниците и поканения гост Тодор Карастоянов.

19:00 ч., Концерт и закриване (билети)
Клайн, Черниявска, Кей, Кей Чои, Вучкова, Дончев

Събитието се осъществява с подкрепата на Гьоте Институт - София и Полски институт в София

БИЛЕТИ:

За събитията с вход: 15 лв.
Намаление за студенти и възрастни хора: 10 лв.

За три дни: 30 лв.
Намаление за студенти и възрастни хора: 25 лв.

Можете да закупите от касата на РЦСИ Топлоцентрала и/или да заявите предварително на тел. + 359 877 223 172; e-mail: info@toplocentrala.bg

ПОВЕЧЕ ЗА АРТИСТИТЕ:

Биляна Вучкова е интердисциплинарна артистка, цигуларка, композитор-изпълнителка, импровизаторка и кураторка с изключително индивидуален, неконвенционален артистичен език. През призмата на слушането, ранното си обучение по класическа музика и дългите години на развитие като цялостен съвременен артист-изпълнител, тя изследва състояния на спонтанност и интуитивен резонанс, въплътени в многостранните ѝ дейности. Работата ѝ обхваща възможно най-широкия спектър от звук, визия, движение, и включва концертни изпълнения на импровизации, съвременни композиции и оригинални site specific произведения, изложби, дълготрайни/мултидисциплинарни пърформанси, аудиовизуални произведения и инсталационни формати фокусираане върху взаимовръзката между вътрешния свят и звуковото пространство.

http://www.bilianavoutchkova.net/

Сабине Фогел

Като флейтистка Сабине Фогел се фокусира върху звука и импровизацията, използвайки разширени техники, както акустични, така и електронни, създавайки силно индивидуален съвременен речник. Тя често работи с биоарт формати, създава site specific творби сред природата, както и концертни инсталации и пърформанси, свързани с работата ѝ на открито. Тези проекти често са ангажирани със звука, мястото, времето, момента и спомена. Тя е активна участничка в Берлинската Echtzeitmusik сцена, където пребивава от самото начало на нейното възникване. Във връзка със своите проекти и концерти Сабине пътува из цялия свят. Има издадени голям брой албуми в различни формати.

https://sabvog.de/

Емилио Гордоа

Емилио Гордоа е Мексикански композитор, звуков артист, перкусионист и вибрафонист живеещ в Берлин, участващ в многобройни проекти като солист, както и в колаборации с театър, танц, пърформанс и други интердисциплинарни изкуства. Емилио е изключително фокусиран върху експерименталната музика, звуковото изкуство, музиката на шума, свободния джаз, импровизацията и съвременната музика. Той предефинира вибрафона като източник и го използва с различни подготвителни/разширени техники. Емилио е също така много активен композитор. През 2019 г. е гост-импровизатор в резиденцията на престижния фестивал в Моерс, а през 2021 г. получава почетно отличие от Prix Ars Electronica. Понастоящем е член на Splitter Orchester, Gordoa-Malfon-Edwards-Narvesen, Circuit Training, RadiationiX, Para.keets, Corso, Dörner-Thieke-Vorfeld-Gordoa и M0VE.

https://www.emiliogordoa.com/

Лена Черниявска

Лена е артистка, импровизаторка, изпълнителка и културна аниматорка която работи с глас, рисува и пише. Тя води експерименталната литературна програма по радио "Капитал" и си сътрудничи с артисти, свързани с Берлинската Echtzeitmusik сцена, както и със сцената на експерименталната/импровизирана музика по света. Опитва се повече да търси, отколкото да намира, защото "Този, който е намерил, е търсил погрешно" (Аглая Ветерани).

https://lenaczerniawska.weebly.com/

Миако Клайн

Миако Клайн е музикантка, базирана в Берлин. Тя е изпълнителка и импровизаторка, получила класическо образование по блокфлейта и цигулка, завършила обучението си с няколко различни магистърски степени. Има богат опит в изпълнението на съвременна музика, както и на ранна и импровизирана музика. Миако постоянно поставя под въпрос и предизвиква конвенционалните начини на изпълнение на музика, разширявайки границите между стиловете и жанровете чрез експерименти и интердисциплинарни колаборации. Тя свири като солист и камерен музикант и често си сътрудничи с композитори, които са написали произведения за нея. Миако е гостувала на Ensemble Modern, ICE contemporary Ensemble New York, Quartet New Generation, Il Pomo d'Oro. Сътрудничила си е с Cirque du Soleil и танцовата компания Constanza Macras | Dorky Park и редовно свири с JANE IN ETHER, дуото си WARBLE и тромпетиста Сава Стоянов. Тя завършва обучението си с няколко магистърски степени по музика.

https://www.miakoklein.com/

Георги Дончев

Георги Дончев се занимава с музика и пътува по света от 1979 г., а музиката го отвежда на четири континента. Основите му са в областта на класическата музика и джаза. Следва в престижния музикален колеж "Бъркли" в Бостън с пълна стипендия. В момента живее в България, и е изцяло ангажиран с експерименталната музикална сцена предимно в Европа.

https://georgedonchev.weebly.com/

Росен Захариев

Росен започва да свири на пиано на 7, а на тромпет на 10 годишна възраст. След като завършва Софийското музикално училище, става студент в Ротердамската консерватория при Боб Брукмайер, а от 1995 до 2000г. учи в музикалния колеж „Бъркли“ и работи в Бостън и Ню Йорк. Свири на "сцената за изгряващи артисти" в Уудсток ’99. Една от най-значителните му колаборации от този период е с барабаниста Боб Моузес, в албумите “Nishoma" и “Universal love song”, с участието на Аби Линкълн, Стив Кун, Крис Ууд, Скот Робинсън и Жак Шварцбарт. Основна движеща сила в джаз и авангард сцената в България, Захариев е и от пионерите на „музиката в реално време“. Носител е на Кристална лира за най-добър джаз музикант за 2018 г.

https://www.vanlaartrumpets.nl/en/artists/rossen-zahariev

сОо-Джан Кей

Музиката на сОо-Джан Кей е описана като "смесица от класическата музика на 20-ти век, свободна импровизация, пънк и джаз”. Тя е участвала е в различни проекти като солист, както и в различни състави с колеги от международната сцена за съвременна музика, на големи фестивали и концертни серии. Нейни композиции и записана музика са използвани в танцови, телевизионни и филмови продукции, включително номинирани на Международния филмов фестивал във Венеция. Понастоящем сОо живее в Корея, където е професор в Института Донг-Ах. сОо-Джан Кей продължава да експериментира и смело да търси нови начини за развитие на своето изкуство, като в този процес предоставя на слушателите изключително уникално преживяване.

https://ausland-berlin.de/soojung-kae

Ноа Кей Чои

Ноа Кей Чои е калиграф, писател на живо и дизайнер на лога, роден в Бостън. От 3-годишна възраст живее в Сеул, Южна Корея. Чрез елементи и стимули, открити в ежедневието, той деконструира и пресъздава сложни модели в своето изкуство. Чои печели наградата fist art brut през 2022 г. Показвал е произведенията си в галерия Nodeul Space 445, в Новозеландската аудио фондация и в арт центъра Nam June Paik. Той е писал на живо в HAN'S Haus в Мюнхен, Германия, Nam June Paik Art Center, Yeouido Hangang Park, Chlisung Shipyard, Mucontinent, Strange Fruit и други. Освен това, когато е на 9 години, той свири на барабани за групата Avant de Noise в Culture Seoul Station и Seochon Office.

https://ausland-berlin.de/noah-kae-choi

Share

Стефани Стоева

Множеството лица на съвременното общество страдат от болката на една и съща рана. Неопределеността.

Ставайки все по-неспособни да дефинираме собствените си емоции и да разграничаваме тяхната палитра, се поражда нуждата за нов емоционален код, който да помогне в транскрибирането на чувствата. Колкото по-отделени от вътрешния си свят ставаме, толкова повече инструменти са ни необходими, за да се саморазгадаем. Артистичното дуо - Искра Благоева и Валентина Шара, наострят ножовете си и започват да разкъсват тежките меки завивки на собствената си предпазливост. Опипвайки границите на телата си и тяхната възприемчивост, те предприемат търсене на разбирането. Разбирането като функция. Техният артистичен опит да намерят лекарство за несъстоянията на душата, резултират в преосмислянето на понятието „ритуал“ в съвременната епоха. Доближаването на ритуала до ежедневието днес, и опит за преоценка на тези стари знания, които бавно изчезват в безразличието на нашето общество.

Проект 77 ½.

След като поставят стартова червена точка, Искра и Валентина започват да чертаят карта на своята авантюра. Преследвани от желанието да намерят медикамента, необходим за лечение на обществената болест, решават да тръгнат от самото начало. Начало, което ги връща ретроспективно във времето на ритуалите и церемониите.

В процеса на изследване, артистите намират ритуала на „Еньовден“ и събирането на 77 ½ билки. Някои от тях за треска, други за кашлица и така до 77, но пак оставаме с тази половина. Половината, която служи за лечение на неопределена болест.  Неопределената болест на тъгата.

Това откритие обаче, далеч не е способно да задоволи любопитството. Артистите посвещават две години на проекта 77 ½ , като предприемат множество пътувания и срещи с жени, които не просто практикуват билкарство, а го живеят. „Вещиците“ в планините на родопските села. Жените, които пазят знанието в утробите си, готови да го предадат напред. Целта на проекта обаче не бива да бъде разбирана погрешно и клиширана с поредното прославяне на българските традиции, напротив. Той не се старае да върне стари ритуали и традиции, а да ги контекстуализира в полза на позицията, която заема съвременното общество. Това, което правят Валентина и Искра прилича на задача за няколко живота напред. Проектът им носи няколко нива на съзнание, които групово обземат линията на мисъл и я раздвижват в непознати за нас кътчета на телата ни.

Физическите носители са едната съзнателна линия в целостта на 77 ½ . Нашата физическа и духовна връзка със света навън. И двете авторки споделят, че са искали да излязат от комфортните си начини на работа и да експериментират с материала, с който са работили най-малко досега – телата си. Това провокира заснемането на част от проекта, да бъде плетеница от извършване на ритуал и ролята на тялото в него. Тялото на човек от друга епоха, физиката на същество от съвсем нов свят. Те захващат древния ритуал „Наричане“, който се изпълнява по нашите земи и никъде другаде. Поставят Азовете си във форма на преживяване и се свързват с корените в опит да разберат настоящето и да излекуват бъдещето.

С крака заровени в тревата, авторите слушат историите на митичните жени билкари и се опитват да намерят свързващия елемент, това което ще създаде социална близост, между времеви диапазони и поколения. Вперени в облаците те слушат. Чуват.

Друго ниво на съзнателност, което комплексният проект носи е звуковият. Тази енергия, която им е била предадена от първоизточника, да бъде събрана и насочена към наблюдателите. Елемент, чието направление да даде отзвук в костите, вибрационно да подаде информация за справяне и разбиране на вътрешния свят. Пречистване. Звуковата среда е създадена в колаборация с ъндърграунд групата PISTAMASHINA и представлява звукова инсталация, която да съпровожда зрителя по време на неговия престой в Кубът на Топлоцентрала.

Финалното ниво на съзнание е красиво дете на предходните две. Тази част от проекта съчетава в себе си звуково и визуално опиянение, което на неразбираеми езици предава разбираема за нас информация. Това е последният възел за разплитане, какво разбираме и как го разбираме, без да знаем и говорим езика на знанието?

Отговори, ще си дадете сами на 11/07 - 18:00,  когато е премиерата на изложбата в дома на съвременното изкуство Топлоцентрала.

Ще имате възможност да посетите изложбата до 28/08.

Линк към събитието: https://www.facebook.com/events/145699388535282?ref=newsfeed

Subscribe now

Международна изложбена платформа създадена от Зорница Стоянова

11.05. – 09.06.2023
Откриване: 11.05. / 18:00 ч.

Програма:

- 12 май 2023, 18:00 ч. - пърформанс “Altered States: a performance conversation” със Зорница Стоянова и Меган Бридж

- 9 юни 2023, 18:00 ч. - пърформанс и среща със Зорница Стоянова и Софи Верест

Работно време на галерията:
вторник - петък - 14:00 - 21:00
събота и неделя - 12:00 - 21:00
вход свободен

Зорница Стоянова е хореограф и куратор, често занимаваща се със звуков и видео дизайн. През 2006 г. завършва Bennington College, след което се премества да живее във Филаделфия, САЩ, където продуцира и представя спектакли и видео произведения под името BodyMeld/БодиМелд. От 2020 г. живее в София и продължава да ръководи проектите на БодиМелд в САЩ, като развива дейността на компанията на родна земя.

Настоящата изложба е нейният първи самостоятелен изложбен проект в България и е изградена около концепцията за възприятието на женското тяло. Тя представлява единна платформа, в която са показни фотографии, арт филми и инсталации. Голяма част от филмите на Стоянова са част от нейни сценични произведения от 18-годишната й практика на хореограф във САЩ. В случая като част от изложбата е показана и селекция от международни арт филми, курирана от Стоянова, която представя женското тяло в различните му аспекти. Избрани са филми от България, Германия, Бразилия, САЩ, Италия, Франция и Финландия, както и VR филм от Нова Зеландия.

Повреме на изложбата ще бъдат представени и различни пърформанси и събития, в които Стоянова си партнира с Меган Бридж (САЩ) и Софи Верест (Белгия).
Още от Вилендорфската Венера женското тяло се възприема като обект. С първия филм направен през 1878 г. (The Horse In Motion) човешките телата започват да придобиват по-реално измерение, но уви и до ден днешен представят семпъл образ на човешкото преживяване. През 21-ви век, вече всяко дете се нововъзприема като дигитален образ - мърдащи се картинки, танцуващи в TikTok, лица сполучливо гримирани като еднотипни красавици. Възприятията на женското тяло в дигиталната медия за съжаление са твърде еднотипни, плоски и ограничени. Чувствеността и сензитивността са винаги представени пред сексуалността на мъжкия поглед, а женското тяло е или хетеросексуално, или въобще не присъства. През 21-ви век женският дигитален образ е прелъстяване и сексапил, без голяма възможност да се отличиш измежду другите копия на един и същ урок по гримиране. Жената в дигиталната кутия на телефоните и мониторите ни е танцуваща, но никога мислеща, мулти-измерна или чувствена извън рамките на идеите за свръх хетеросексапил.

„В центъра на моята работа като хореограф и визуален артист стои политиката за женското тяло. В моето визуално изкуство използвам женското тяло като абстрактен обект, разкриващ идеи за сила в чувствеността и емоционалността. Като майка и завърнал се от Съединените щати емигрант, аз имам множество идентичности, които оформят съдържанието на всички мои артистични търсения.“

Изложбата е създадена от „БодиМелд“ в партньорство с Галерия Топлоцентрала – Куб.
*Всички събития с гост артистите от чужбина ще бъдат осъществени на английски език.

Изложбата „Славки приказки" ви кани на гости в нашия колективен дом - там, където винаги сме добре дошли и добре заварили. Ще ви въведем в едно универсално „вкъщи", в което по западен стандарт пристигате с официални дрехи, но ви преобличат с терлици и анцуг, за да ви е удобно и „свободно" по
балкански. В хола ви чакат мезета на тънко, бонбони (Сезони, Амфора или Черноморец според предпочитанията), домашно вино или ракия в шише от вода и затъжени за вас очи. Прекрачвайки прага на Блок No.1989 и Апартамент No.2007, ще ви посрещне едно преходно пространство, застинало между социалистическото минало и демократичното бъдеще, между старото и новото, между правилата и хаоса - там, където политическите понятия увисват и остават само хората с тяхната автентична следа върху времето.

Жилището неизбежно разкрива същността на своите собственици, а с това и цяла една битова култура, запечатана в познатите на всички детайли - кристалните сервизи в старите секции, бетонените мозайки, пълните със сарми сладоледени кутии, каренцата и барчето с почерпки (за гости). Дали под формата на ярък спомен или пренебрегвано настояще, тези културни елементи са част от живота на всеки българин, но някак остават скрити зад колисите и умишлено избутвани в периферията на социалното съзнание. За разлика от западната, картината на тази реалност застава под медийните прожектори рядко и единствено в негативна светлина - като леговището на източноевропейския злодей в американските екшъни или трагикомедия на нашата сцена. С неутралното
представяне на най-обикновеното постсъветско ежедневие в миниатюри, „Славки
приказки" поставя въпроса за българската идентичност и какво е достойно да застане под нейния чадър - има ли място за нещо друго освен за красивия фолклор, останал някъде в славното ни минало? Можем ли да го надградим с онова, което днес рисува България щрих по щрих - панелки, бидони, зелените пейки и техния ненатрапчив чар, който ежедневно се разкрива пред очите на всеки от нас, но не всеки може да види? Каним ви да разгледате тази красота по-отблизо в макетите, а след това може би да започнете да я забелязвате и навсякъде около вас.

Изложба

В рамките на изложбата:
18.04., 18:30 ч. – Среща-разговор с авторите на изложбата
29.04., 11:30 ч. – Отворено художествено ателие за деца
03.05., 18:30 ч. – Среща-разговор с авторите на изложбата

Изложбата се осъществява в партньорство с Advertising Artists и с финансовата подкрепа на Министерство на културата

ОБЕМ е изложба за живопистта като пространство, а не живописта като част от пространството. Тя е съвместен творчески продукт на авторите – Калия Калъчева и Гергана Табакова, които преосмислят концепциите на авангарда от началото на 20-ти век за връзката на архитектурата с геометричната абстракция.
Работата по създаването на инсталацията продължава 11 месеца, в които двете художнички са в непрестанен диалог, в който не нарушават личното си разбиране за подбора на материали, употребата им и композиционните решения. Стараят се да търсят разнопосочни подходи, които да пресекат в изграждането на общата творба.

Авторите споделят, че - „При подготовката и процеса по намиране на формите, с които да работим, разгледахме архитектурни примери, сред които селището Шибам в Йемен, архитектурния храмов комплекс в Баалбек (Ливан), храмът на Минакши в Мадурай (Индия), храмовият комплекс Ангкор Ват в Камбоджа, храмове в Ахмедабад, древният град Персеполис в Иран, както и съвременни градове като Токио и Чикаго.“

В търсенето на общото между всички тези пространства, двете художнички се фокусират върху колоната, която не само е основен архитектурен елемент, но представлява и символ, дълбоко вписан в колективната памет. Тя е връзка между земята и небето, представлява вертикала, свързана с организацията и ориентацията на света и е символ на дървото и силата на съзидание.
В инсталацията „Обем“ множество от колони изграждат ритмична структура в пространството, в която може да се разходиш, да преживееш усещането за пространство, което едновременно е едно цяло и се състои от прекъснати вътрешни фрагменти.
Повече информация за авторите:

Гергана Табакова е магистър по живопис от Националната художествена академия (2017). Работи в сферата на живописта. Интересно ѝ е преразглеждането на типични разбирания, ежедневни пространства и ситуации. Опитът за тяхното преосмисляне е основен акцент в работата ѝ. Advertising Artists представя първата нейна самостоятелна изложба “GARBAGE” (2020) , а през 2018 я включва в груповата експозиция “ALTEREGO”, представяща творчеството на 12 съвременни визуални артисти-жени.
Гергана Табакова има три самостоятелни изложби и участия в общи национални и международни изложби.
Гергана силно се интересува от взаимодействието между живопис и други визуални изкуства. Във връзка с този интерес, тя получава докторска степен от Национална художествена академия (2022).

https://www.instagram.com/geritabakova/

https://gerganatabakova.art/

Калия Калъчева е магистър по живопис от Националната художествена академия. Удостоена е с Наградата за млад живописец с обещаващо развитие на фондация „Едмон Демирджиян“. През 2014 г. печели място в резидентната програма на Cité des arts, Франция, а през 2016г. на Oberpfälzer Künstlerhaus, Германия. През 2017 получава специално признание в конкурса „Жените в изкуството“, Орландо, Флорида. 2020 година ѝ носи наградата на СБХ за млад автор на биеналето „Приятели на морето“, Бургас. През 2021 участниците в „Национален конкурс за живопис и скулптура“ я избират за победител в категория “живопис”. През 2018 е включена в груповата експозиция на Advertising Artists “ALTEREGO”. Картини на Калия Калъчева са част от колекциите на Центъра за изкуство „Уго Вутен“ в Белгия, Imago Mundi - колекция Лучано Бенетон, Италия, Национална Художествена Галерия в София, Софийска градска художествена галерия и други. Калия има над 20 самостоятелни изложби и участия в над 100 общи национални и международни изложби.

https://www.instagram.com/kaliyah_ka/

https://kaliya-ka.com/

Изложбата се осъществява в партньорство с Advertising Artists

Advertising Artists е организация, която промотира съвременни визуални артисти, работещи в сферата на изящното изкуство и дизайн. Организацията дава възможност на артистите свободно да задават своите въпроси и споделят своите търсения, провокирайки установени обществени нагласи.
www.advertisingartists.eu

Екип на изложбата:
Аделина Бонева: графичен дизайнер, създател на основната визия на проекта
Васил Василев (студио Welding King): конструктор /проектиране, изработка и монтаж на висяща конструкция/
арх. Христо Марев: консултант

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата

.

„Беше разрешена тая фриволност...“

Изложба в рамките на ПРОЕКТ : МЯСТО

Изложбата „Беше разрешена тая фриволност...“ представя мултидисциплинарно изследване върху историята на Клуба на културните дейци (КДК) във Велико Търново. Сградата на ул. „Велчо Джамджията“ 16 в емблематичния „стар квартал“ на В. Търново „Варуша - Юг“ е паметник на културата, съществува от (поне) 150 години, между 1967 до 1996 г. в нея се помещава КДК, а сега е център за съвременна култура и изкуства, обновена и обживяна от сдружение „ТАМ“.
Изследването обхвана стотици архивни документи, документира разказите на респонденти, свързани по един или друг начин с историята на пространството, проучи архитектурните му трансформации и влезе в симбиоза с работите на млади артисти, които интерпретираха КДК с различни изразни средства и концепции в рамките на резидентната програма на „ТАМ“ през 2022 г.
Заглавието е цитат от разговор с респондент и изразява двойствеността както на историята, така и на разказа за пространството за културни събития. КДК се появява под стриктни идеологически рамки, но с десетилетията се развива като самостоятелна артистична среда и своеобразна микро публична сфера „под радара“. Изложбата включва фотографии от историята на мястото, разширена инфограма с ключови теми и периоди от архивите, знакови предмети, откъси от интервюта и архивни документи, архитектурни планове, представяне на нови творби и събития.

Участват и: арх. Емил Ангелов и арх. Деница Инджова
Принос с образи и разкази от: Фабио Топацини, Тихомир Манев, Галина Цветкова, Христо Цацинов, Елена Димитрова, Катерина Милушева, Орфей Миндов, Христо Панев, Катя Митова-Ганева, Зорка Кацанска, Венцислав Илиев, Петър Атанасчев
Благодарности за съдействието на: Регионална библиотека „П.Р. Славейков“, Регионален държавен архив - Велико Търново
Специални благодарности на екипа на сдружение „ТАМ“: Галин Попов, Мирослава Попова, Деница Милушева, Веселин Денев

Автор/ид-р Зорница Драганова и арх. Веселин Алексиев

25 февруари от 14:00 ч. - тур в изложбата с Вера Млечевска и Станка Цонкова–Уша

18 март от 14:00 ч. - тур в изложбата със Станка Цонкова–Уша

Изложбата на Станка Цонкова – Уша е резултат от нейния престой в Япония през 2001 и 2003 г., по време на който прави стотици фотографии и видеозаписи, вдъхновена от живота и работата на ярки фигури, формирали японския следвоенен авангард като фотографа и кинематограф Ейко Хосое, основателите на буто – Тацуми Хиджиката и Оно Казуо, поета и драматург Юкио Мишима, които заедно създават неповторими произведения и отварят японската култура за света.

Творчеството на  Уша е отличено високо и тя е подкрепена с 6-месечна стипендия от Японската фондация в 2003 г., която я отвежда в магическия свят на буто.

Вследствие от дългогодишнотo ѝ сътрудничество с Ейко Хосое Уша развива проекта „Прегръдка – Каменни градини“, вдъхновен от едноименния албум на Ейко Хосое, каменните пластики на Исаму Ногучи и  японските каменни градини.

Непоказваните до днес произведения обхващат серия фотографски колажи, черно-бели и цветни фотографии и три видеопрожекции. За разлика от други етапи в творчеството на Уша, където експериментът с фотографските процеси и наслагването на слоеве са водещ елемент, в тази серия творби тя запечатва на лента с акуратна точност чистотата на формите като проявление на единен с природата спиритуален свят.

Силно впечатлена от светоусещането на японците за простота в хармонията, Уша наблюдава жадно живата и неживата природа в нейните наслоявания, разливи, срастъци, флуиди и вкаменелости. Понякога следите от тези процеси придобиват енигматичната кодираност на абстрактни картини. Композиции от по 4 или повече кадъра организират визуални хайку стихове. Фотографиите на Уша предизвикват сетивни усещания на съприкосновение със земята, с камъни, с кората на дърво и дори извикват еротизъм, проникващ природните форми. Тук именно прозира нагласата към сетивното, възприета от работата на Ейко Хосое Embrace Прегръдка.

В този период Уша пробва да работи и с видео, което ѝ дава шанса да заснеме много специално събитие – 96-ия рожден на Оно Казуо, който си отива на 104-годишна възраст през 2010 г. Запечатани са затрогващи мигове на почит и преклонение на приятели, почитатели и последователи от цял свят пред силата на неговия дух.

В други два видеофилма виждаме буто изпълнителката Кейко – предан ученик и последовател на Оно Казуо, на брега на океана, която се движи с ритуална посветеност и в състояние на дълбоко съзнаване се слива с божествената природа.

Вера Млечевска

Изложбата се осъществява в сътрудничество с Фондация Изкуство дела и документи и с подкрепата на Национален Фонд Култура.

Автор/иЛаурета Хайрулаху, Арбнор Каралити, Мимоза Сахити, Юл Джафери

КураторХана Халилай

ПродуцентМартина Стефанова, Арт фондация "Дома"

Изложба

Изложбата продължава в галерия "Доза" с произведения на Атдхе Бехули, Леарт Рама 

Най-доброто от съвременното изкуство на Косово идва у нас, като част от серията проекти „NEXT Balkan“ за сътрудничество и обмен между Балканите на арт фондация ДОМА. „Клубно настояване: афтър-парти“ е групова изложба с участието на косовските артисти Атдхе Бехлули, Лаурета Хайрулаху, Арбнор Каралити, Леарт Рама, Мимоза Сахити и Юл Джафери с куратор Хана Халилай, които идват в София специално за събитието. В изложбата са събрани творби в разнообразни медии и направления на тематика свързана с хепънингите и посещението на клубове като мимолетен катарзис, нужда и акт на трансгресия срещу по-мащабните политически и социално-икономически фактори, които тласкат към състояние на физическа и емоционална изолация.

В Топлоцентрала - Регионален център за съвременно изкуство, натуралистичните и висцерални картини на Мимоза Сахити улавят гнева на отделния човек и протеста срещу колективната динамика на пола, разиграваща се в онези среди, които непрекъснато застрашават уязвимостта и идентичността на личността. Нейните творби изследват сложните измерения на принадлежността, когато човек се колебае в един географски и действителен прeдел. Като черпи от реалистичните картини на Едуард Хопър, които изобразяват състоянието на самота, превърнало се в реалност за всички ни по време на пандемията през 2020 г., работата на Юл Джафери представя интуитивна реакция на противодействие на това състояние. Потънал в спомени за общуването - парадоксална мисъл през онзи период - той рисува ежедневна домашна обстановка, в която група приятели прекарват една привидно спокойна вечер, която обикновено се комерсиализира.

Серията фигурални картини на Арбнор Каралити представлява наблюдение на физическите качества и заобикалящата среда на неговите обекти, които са пропити със съзерцание, покой и търсене на себе си в общността. Каралити разглежда скритата самота и вътрешните борби, с които се сблъскват неговите съвременни герои в хаоса и потока на днешния метрополис. В съседната зала инсталацията на Лаурета Хайрулаху, току-що пусната в действие, излъчва в галерията, като създава въображаема парти обстановка за нечовешки видове, които събуждат неземно чувство на освобождение и признание. Нейната скулптурна и дигитално-медийна творба създава виртуална реалност, която игриво отправя жест към алтернативни форми на бъдещето, които предават сложна информация за личния живот, интимността и пола в дигиталния свят.
Културата на партита и афтър-партита в Прищина, характеризираща се с необходимостта от противопоставяне на настойчивия импулс за повторно изживяване на моментите, е антидот на политиката, която изкривява и ограничава индивидуалното и колективното съществуване.

Изложбата изследва сходството и особеностите в тези социални взаимодействия и създава обстановка, която е познаваема и приканва да бъде опозната.

Творбите говорят за отчуждението, еуфорията и унинието, които се проявяват в подобни споделени преживявания в публични и в частни пространства. В галерия "Доза", фотографиите на Атдхе Бехули са документирали интимни моменти от частни събирания, които служат като пространство - убежище за самоизследване и утвърждаване на куиър идентичността като действия, които са постоянно оспорвани и обругавани в публичната среда. Тези ограничаващи социални норми са описани като "бездната, която никога няма да ми позволи да погледна отвъд" във видеото на кинорежисьора и диджей Леарт Рама, озаглавено „Разбивам сърцето си“ (I AM BREAKING MY HEART). На фона на звукова творба, композирана от художника, видеото разказва за една дълбоко лична, но и колективна устойчивост да съществуваш с калейдоскопа на емоциите, които всеки от нас носи в себе си - от скръб до истерия, от въодушевление до безчувственост – това, което ни прави пълноценни.

Програмата на събитието включва и два разговора на 28 октомври, петък, 18:00 ч. в Топлоцентрала и на 29 октомври, събота, 14:00 ч. в галерия „Доза“ с участието на групата косовски артисти и куратора Хана Халилай заедно с българската сцена и водещи специалисти относно развитието, сътрудничеството и обмена между балканските страни.

Проектът се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура", Посолството на Косово в Република България, Държавният културен институт към Министерството на външните работи.