The ‘Silent’ synopsis

We are saturated with media - books, movies, and TV series - exploring how money and power shape the human mind, and this production firmly inserts itself into that category.

And the intriguing part? You get to experience what power actually feels like. You will inevitably question your own moral compass because, if you are lucky, you will witness a side of the power dynamic that others won’t. So, choose your actions carefully: are you going to let the performers lure you in, or not?

Vs what it was about

If you associate power primarily with money, influence, corruption, abuse, and illegality, listen to this: “Power comes slowly. First, it enters through the pores, the posture, the chest, the corner of the mouth, until it takes over the whole body.”

The words are part of the latest performance by Iva Sveshtarova and Vili Prager, which leads us to think about power through the body – a body in whose memory it pulsates, not as an idea, but as a muscle, a habit, a breath. From an instrument of violence, the two choreographers transform the body into a territory of vulnerability, and power into new, seemingly harmless forms. It becomes theater – grandiose, merciless, absurd. In Bodies of Power, bodies are props, the choir is the people, and the stage is life.

Watching the performance, you will inevitably ask yourself: haven’t I seen this before? Yes, you have probably seen it – in archive photos, interviews, and reports from institutions, in courtrooms and court decisions, bills, and regulations.

The performance is not funny, despite the amusing moments in it. It remains unclear what it is making fun of—the body or power, politics or society. The only clear thing is that it all begins with an execution.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

The few props chosen to elevate the piece worked perfectly. They suggested that luxury is minimal and subtle; in this exploration of power, the set designer stripped the stage of unnecessary objects, leaving only the essential.

I particularly admired the usage of metal pieces used both as a ‘decor’ and as spinning platforms (similar to the turnboards ballerinas use to learn how to make pirouettes).

However, I had some issues tracking the writing shown - an exchange of messages. As I am only beginning to learn the Cyrillic alphabet, I am not yet advanced on my Bulgarian journey. But even with the language skills, it would have been hard to keep turning my head from one side to the other without knowing when to shift focus. It would have been nicer to use light cues or, even better, simply project the screens in the center instead of on the sides.

Lighting Design 8/10

The illumination was effective, but my only issue was, as previously noted, the way projections lacked visual emphasis.

Costume Design 8/10

As this is a movement-heavy performance, costumes were simple and functional, allowing the performers to move without concern for wardrobe malfunctions.
Still, these simple outfits made it perfectly clear whether they were agents, a swan, or Greek statues.

Choreography 10/10

I was impressed by the choreography; my own abs were hurting just by looking at them. They definitely possess incredible core strength to sustain such physicality. If they made any errors, only they know, because the execution appeared flawless to me.

Bonus

Interactions

To me, apart from the whole vibe and aesthetic of the performance, the highlight was the interaction between the performers and the audience. I chose to let them guide me, and I was not disappointed in my choice because I had a blast. Change perspective? Why not? Stand on the stage? Why not? I allowed myself to become an active participant and had an exhilarating time by saying ‘yes’ instead of letting my shy side get the better of me.
Also, it was hard to say no to such convincing people - the performers are masters at luring you in. I say, let them!

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

The meaning of the play became clear to me once the interactions began, but up until then, I wasn’t sure what I was seeing. I worried I wouldn’t be able to follow the narrative, as there was a lot of reading involved, and as a foreigner, I couldn’t grasp the exchange of messages. So, even if the core of the piece is understandable by the end, I believe it is not completely accessible to foreigners and the d/Deaf community.

Final thought for the ‘outsider.’

Definitely a play to give a chance to. Even if you won’t be able to comprehend every word, the choreography and directing choices make it captivating. Plus, whatever your choices are going to be, I am sure you will have a thrilling experience - I did.

P.S.

If you enjoy champagne, make sure to change perspective if they ask you to.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Наситени сме с медии – книги, филми и телевизионни сериали – които изследват как парите и властта оформят човешкия ум, а тази постановка уверено се вписва в тази категория.
И най-интересното? Получавате възможност да усетите какво всъщност означава властта. Неизбежно ще поставите под въпрос собствения си морален компас, защото, ако имате късмет, ще видите страна на динамиката на властта, която други няма да зърнат. Затова избирайте действията си внимателно: ще позволите ли на изпълнителите да ви въвлекат, или не?

За какво всъщност беше

Ако свързвате властта предимно с пари, влияние, корупция, злоупотреба и незаконност, чуйте това:
„Властта идва бавно. Първо прониква през порите, стойката, гърдите, ъгълчето на устата, докато не завладее цялото тяло.“

Тези думи са част от най-новото представление на Ива Свещарова и Вили Прагер, което ни подтиква да мислим за властта през тялото – тяло, в чиято памет тя пулсира не като идея, а като мускул, навик, дъх. От инструмент на насилие, двамата хореографи превръщат тялото в територия на уязвимост, а властта – в нови, на пръв поглед безобидни форми. Тя се превръща в театър – грандиозен, безмилостен, абсурден. В „Bodies of Power“ телата са реквизит, хорът е народът, а сцената е животът.

Докато гледате представлението, неизбежно ще се запитате: не съм ли виждал това преди? Да – вероятно сте го виждали в архивни снимки, интервюта и репортажи от институции, в съдебни зали и решения, в закони и регулации.

Представлението не е смешно, въпреки забавните моменти в него. Остава неясно на какво точно се подиграва – на тялото или на властта, на политиката или на обществото. Единственото сигурно е, че всичко започва с екзекуция.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Малкото на брой реквизити, подбрани да издигнат спектакъла, работеха отлично. Те подсказваха, че луксът е минималистичен и фин; в това изследване на властта сценографът е лишил сцената от излишни обекти, оставяйки само същественото.

Особено ми хареса използването на метални елементи както като „декор“, така и като въртящи се платформи (подобни на тези, които балерините използват, за да упражняват пируети).

Все пак имах трудности да проследя текста – размяна на съобщения. Тъй като едва започвам да уча кирилицата, все още не съм напреднала в изучаването на български. Но дори и с езикови умения би било трудно непрекъснато да местиш погледа си от едната страна към другата, без да знаеш кога да го направиш. Би било по-добре да се използват светлинни акценти или още по-добре – екраните да се проектират централно, вместо отстрани.

Осветление — 8/10

Осветлението беше ефективно, но както вече отбелязах, проблемът беше липсата на визуален акцент при прожекциите.

Костюми — 8/10

Тъй като това е представление с интензивно движение, костюмите бяха семпли и функционални, позволявайки на изпълнителите да се движат свободно.

Въпреки това тези изчистени облекла ясно показваха дали персонажите са агенти, лебед или древногръцки статуи.

Хореография — 10/10

Бях силно впечатлена от хореографията – коремните ми мускули се напрягаха само докато ги гледах.
Изпълнителите притежават невероятна сила в центъра на тялото, за да поддържат такава физическа интензивност. Ако са допуснали грешки, само те знаят, защото изпълнението изглеждаше безупречно.

Бонус

Взаимодействия

За мен, освен цялостната атмосфера и естетика, акцентът беше взаимодействието между изпълнителите и публиката. Избрах да им се доверя и не съжалявам – преживяването беше изключително. Смяна на перспектива? Защо не. Да се кача на сцената? Защо не. Позволих си да стана активен участник и изживях нещо вълнуващо, като казвах „да“, вместо да се поддам на притеснението си.

Освен това е трудно да откажеш на толкова убедителни хора – изпълнителите са майстори в това да те въвлекат. Аз казвам: позволете им!

Общата оценка

🟡 Жълто: силни визуални елементи, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.
🔴 Червено: силно зависимо от текст и словесна игра.

Смисълът на представлението ми стана ясен едва когато започнаха взаимодействията, но дотогава не бях сигурна какво точно гледам. Притеснявах се, че няма да мога да проследя наратива, тъй като имаше много четене, а като чужденка не успявах да разбера обмена на съобщения. Затова, макар основната идея да става ясна накрая, смятам, че спектакълът не е напълно достъпен за чужденци и за глухата/слабочуващата общност.

Финална мисъл за „външния човек“

Определено си струва да му дадете шанс. Дори да не разберете всяка дума, хореографията и режисьорските решения го правят завладяващ. А каквито и избори да направите, съм сигурна, че преживяването ще бъде вълнуващо – за мен беше.

П.П.
Ако обичате шампанско, не забравяйте да смените перспективата, ако ви помолят.

As this is a one-man show, I decided to change the format of the review, as I felt that the format I usually use does not fit the nature of this performance. So, for once, I am not going to use a ‘visual scoreboard.’ Instead, you are going to read a ‘monologue’ review.

The ‘Silent’ synopsis

The play launches you into the life and thoughts of a white, cis, straight man: upstage, frustrated and critical. It deals with self-consciousness, relationships and also power dynamics.

Vs what it was about

“Screams from the Underground” is a performance based on Dostoevsky’s text “Notes from the Underground”.

Nietzsche wrote that in the notes the truth is not presented as a philosophical reasoning, but screams in pain, because only in this way can the truth manifest itself. That is why we make a performance out of the text - so that it happens, so that it can be experienced, and not just read.

The “underground man” puts his finger in his own wound, comes to complete self-exposure, admits his ultimate disagreement with the established world and its laws, not sparing his personal guilt and powerlessness. There is no salvation, unless frank confession is salvation.

In the preface to “Thus Spoke Zarathustra”, Nietzsche speaks of “the last man”. He seeks comfort, not meaning, he avoids suffering and risk, for him there is no God, no truth, no goal, except for cynical comfort, he lives a long but shallow life. As if Nietzsche were describing modern man.

We offer a meeting of this modern man with the underground and we believe that the effect will be at least exciting.

Stoyan Radev

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

I must admit I did not expect the play to be a one-man show, so I was surprised to see only one actor on stage. I also knew it would be a challenging job for me to understand the plot due to the minimalist stage design—the only props were a chair and an unplugged dynamic microphone. Another thing that was challenging, yet helpful at first sight, was the costume design; he wore a simple white tank top and black trousers without shoes. He represented the quintessential ‘regular’ man.

There is a lot of movement behind the monologue. Gesturing helps share feelings and emotions (I know it works because I am Italian), and a monologue needs to be backed up by movement or it might become boring. I say “might” because some people are so good at talking that they need nothing but their voice and composure to command the room.

Based on his look and behavior, my mind immediately compared him to a few people: first Freddie Mercury, then Caesar Flickerman, and then Hitler (spoiler: the play ends with him saying ‘Heil...’, so I was on the right track with that comparison).

However, as a non-native Bulgarian speaker, it was hard for me to grasp the nuanced meaning behind this piece. For once, I felt the need for subtitles because I knew I was missing out on the humor and text-based moments. It ended up not being my cup of tea for that reason alone; it could have been one of my favorite shows if I could have understood what was being said.

Final thought for the ‘outsider’

This play is heavily text-based, so I wouldn’t recommend seeing it if you get overwhelmed by not understanding the dialogue. Also, he holds the microphone close to his mouth for most of the time, making it hard to read his lips (I’m saying this for those in the d/Deaf community who rely on lip-reading).

P.S.

Even though I did not understand a single thing he said, I saw the audience having a lot of fun, so if you understand Bulgarian, go see it! I’ll wait for it to have subtitles, or for myself to learn Bulgarian, before seeing it again.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Тъй като това е моноспектакъл, реших да променя формата на ревюто, защото почувствах, че обичайният формат, който използвам, не подхожда на естеството на това представление. Затова този път няма да използвам „визуална оценъчна скала“. Вместо това ще прочетете едно „монологично“ ревю.

Безмълвният синопсис

Пиесата ви потапя в живота и мислите на бял, цис, хетеросексуален мъж: в дъното на сцената, фрустриран и критичен. Тя разглежда самосъзнанието, взаимоотношенията, както и динамиката на властта.

За какво всъщност беше

Викове от подземието е спектакъл, базиран на текста на Достоевски - Записки от подземието.

Ницше пише, че в „Записките“ истината не е представена като философско разсъждение, а крещи от болка, защото само по този начин може да се прояви. Именно затова правим спектакъл по този текст – за да се случи, за да бъде преживян, а не просто прочетен.

„Подземният човек“ бърка в собствената си рана, достига до пълно саморазобличение, признава пълното си несъгласие с установения свят и неговите закони, без да щади собствената си вина и безсилие. Няма спасение, освен ако искреното признание не е спасение.

В предговора към „Тъй рече Заратустра“ Ницше говори за „последния човек“. Той търси удобство, а не смисъл, избягва страданието и риска; за него няма Бог, няма истина, няма цел, освен циничния комфорт. Живее дълъг, но повърхностен живот. Сякаш Ницше описва съвременния човек.

Ние предлагаме среща на този съвременен човек с подземието и вярваме, че ефектът ще бъде най-малкото вълнуващ.

Обща оценка

🔴 Червено: силно разчита на текст/игра на думи.

Трябва да призная, че не очаквах представлението да бъде моноспектакъл, така че се изненадах, когато видях само един актьор на сцената. Знаех също, че ще ми бъде трудно да разбера сюжета заради минималистичния сценичен дизайн – единствените реквизити бяха стол и изключен динамичен микрофон. Друго предизвикателство, макар и донякъде полезно на пръв поглед, беше костюмът – той носеше обикновен бял потник и черен панталон, без обувки. Представляваше типичния „обикновен“ човек.

Зад монолога има много движение. Жестовете помагат да се предадат чувства и емоции (знам, че работи, защото съм италианец), а един монолог трябва да бъде подкрепен от движение, иначе може да стане скучен. Казвам „може“, защото някои хора са толкова добри оратори, че им е достатъчен само гласът и присъствието, за да владеят сцената.

Съдейки по външния му вид и поведение, веднага го сравних с няколко личности: първо Фреди Меркюри, после Цезар Фликерман, а след това и Хитлер (спойлер: пиесата завършва с това, че той казва „Heil…“, така че сравнението ми не беше далеч от истината).

Въпреки това, като човек, за когото българският не е роден език, ми беше трудно да уловя нюансите на това произведение. За първи път почувствах нужда от субтитри, защото знаех, че пропускам хумора и текстовите моменти. В крайна сметка това не беше моят тип представление именно поради тази причина; можеше да бъде едно от любимите ми, ако разбирах казаното.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Това представление е силно базирано на текста, така че не бих го препоръчал, ако се затруднявате, когато не разбирате диалога. Освен това актьорът държи микрофона близо до устата си през по-голямата част от времето, което затруднява четенето по устни (казвам това за хората от d/Deaf общността, които разчитат на това).

П. П.
Въпреки че не разбрах нито дума от това, което каза, видях, че публиката се забавляваше много, така че ако разбирате български – отидете да го гледате! Аз ще изчакам да има субтитри или да науча български, преди да го гледам отново.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

After contemplating their past and inner selves, the cast of ‘Scenes at Dawn’ present their diary entries to us. Through these entries we learn about how their childhood and their experiences still affect them today, particularly when it comes to relationships.

Vs what it was about

Based on poetry, letters and drama texts by Tzveta Sofronieva and on fragments of personal narratives of the actors

Scenes at Dawn is an oratorio about human helplessness, about the fear of losing the person next to us, about longing, about illusions, about the power and the solace we find in awakening. Between the dream and the crisis of the coming day, there is the time of daybreak- time of the truth that emerges between the excessive fatigue and anxiety. How we endure, how we live, what happens to us when our feelings are turned inward and reverberate in the cavity of the body? The most important rehearsal is the one where we try to express our feelings, and more importantly, become able to share them. We put the audience in the role of the desired partner. We give it scenes of eroticism and death, scenes of personal shame and reverie. The stage becomes a psychodrama laboratory. We walk the audience through the spaces between loneliness that closes our hearts and the kind of loneliness that pushes us to a new encounter.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 9/10

I am a fan of the dark, intimate vibes Emergency Theatre brings to each of their plays. They don’t overuse the space; rather they shape it into a room adorned by unsettling memories. The beauty of their stage designs comes from their industrial, minimalistic approach.

In this play, only chairs and a table were used, but it was indeed enough to convey the performance.

Lighting Design 10/10

One thing I particularly enjoy about their performances is how sound and lighting are mostly controlled by the actors themselves. I was thrilled to see them manually turn light bulbs on and off when they needed to focus on a character.

Costume Design 8/10

The costumes were simple, which fitted the mood; it would look out of place to have extravagant dresses while the actors strip away their emotional shields.

However, they were similar to those used in the previous show I saw; it would have been nice to see a more distinct fashion choice for this play.

Choreography 10/10

The performance required strong control of body and mind. You could see the effort put into every movement and every silence. Even without words, they connect with the audience through well-thought-out management of space and time.

Bonus

Food

As a “foodaholic”, a play immediately becomes much more captivating to me when something is cooked or served.

While you won’t see brownies being baked, like in Happy Together | Unhappy Together, we see a lighter choice: cabbage and carrots being cut. The scent was delicious. I could smell the freshness even from afar.

Whether the act of cutting food represented a stay-at-home mother or a “perfect wife,” I was left wanting to jump on stage and share the meal. Thankfully, I can reassure you that the food did not go to waste.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Contrary to ‘The Room of Pleasure is Empty’, Scenes at Dawn—despite its strong visuals —is difficult to decipher without understanding the dialogues.

I sadly cannot recommend it to an audience of non-native speakers, like me, or the d/Deaf community, as it relies so heavily on the spoken word.

However, it is a “must-see” for aspiring set designers or theatre directors, as Emergency Theatre always brings something unique to the stage.

Final thought for the ‘outsider’

Emergency Theatre once again captures the audience with strong visuals and directing choices that leave you wanting more from them, but Scenes at Dawn is not the right play to see if you don’t know Bulgarian or if you are part of the d/Deaf community.

P.S.

The play is not suitable for teenagers under the age of 16.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

След като се вглеждат в миналото си и във вътрешния си свят, актьорите от „Scenes at Dawn“ споделят с нас своите дневникови записки. Чрез тях разбираме как детството им и преживяното продължават да им влияят и днес – особено когато става дума за връзките им с другите.

За какво всъщност беше

По текстове – поезия, писма и драматургични откъси от Цвета Софрониева, както и фрагменти от лични истории на самите актьори.

„Scenes at Dawn“ е своеобразен ораториум за човешката безпомощност – за страха да не изгубим човека до себе си, за копнежа, за илюзиите, за силата и утехата, които откриваме в пробуждането. Между съня и кризата на настъпващия ден стои мигът на зазоряването – време, в което истината изплува някъде между изтощението и тревожността. Как издържаме, как живеем, какво се случва с нас, когато чувствата ни се обърнат навътре и започнат да отекват в телата ни? Най-важната „репетиция“ е онази, в която се опитваме да изразим чувствата си – и още по-важно, да ги споделим. Публиката е поставена в ролята на търсения партньор. Пред нея се разгръщат сцени на еротика и смърт, на личен срам и съзерцание. Сцената се превръща в лаборатория за психодрама. Водят ни през онези пространства между самотата, която затваря сърцето, и онази, която ни тласка към нова среща.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Харесвам тъмната, интимна атмосфера, която Emergency Theatre създават във всяко свое представление. Те не „препълват“ пространството, а го оформят като стая, наситена с неспокойни спомени. Красотата на сценичните им решения идва от индустриалния минимализъм.

Тук има само столове и маса – но това напълно стига, за да се изгради цялото преживяване.

Светлинен дизайн 10/10

Особено ми допада, че звукът и светлината често се управляват от самите актьори. Беше впечатляващо да ги видя как сами включват и изключват лампите, когато искат да насочат вниманието към определен персонаж.

Костюмен дизайн 10/10

Семпли и на място – пищни костюми биха стояли неуместно, когато актьорите буквално „свалят“ емоционалните си защити.

Все пак напомняха на тези от предишното им представление; щеше да е интересно да се види по-отличим визуален избор тук.

Хореография 10/10

Изисква се изключителен контрол над тялото и съзнанието. Във всяко движение и всяка пауза личи вложеното усилие. Дори без думи, връзката с публиката е силна – чрез прецизно използване на пространство и време.

Бонус

Храна

Като човек, който обожава храната, винаги се въвличам повече, когато на сцената се готви или сервира нещо.

Тук няма да видите печене на брауни като в „Happy Together | Unhappy Together“, но има нещо по-леко: рязане на зеле и моркови. Ароматът беше изненадващо апетитен – свежестта се усещаше дори от разстояние.

Дали този акт символизираше домакиня или „перфектна съпруга“, така и не стана ясно, но определено ми се прииска да се кача на сцената и да се присъединя към тях. За щастие – храната не отиде на вятъра.

Обща оценка

🔴 Червено: силно зависимо от текст и слово.

За разлика от „The Room of Pleasure is Empty“, „Scenes at Dawn“, въпреки силното си визуално присъствие, е трудно за разбиране без да следиш диалозите.

За съжаление не бих го препоръчал на хора, които не владеят езика (като мен), нито на d/Deaf общността, тъй като разчита изключително много на говоримия текст.

В същото време е задължително за гледане за бъдещи сценографи и театрални режисьори – Emergency Theatre винаги носят нещо различно на сцената.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Emergency Theatre отново впечатляват с визуална сила и режисьорски решения, които те карат да искаш още. Но „Сцени на разсъмване” не е най-подходящият избор, ако не разбираш български или ако си част от d/Deaf общността.

П. П.

Спектакълът не е подходящ за тийнейджъри под 16 години.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

How does it feel to let your body be controlled by someone else? What is it like to give yourself to someone in order to survive? With this play, the worries and hopes of sex workers are presented to the public with raw, unvarnished honesty.

Vs what it was about

“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.

The performance explores the tension between personal choice, morality and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria – between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.

Created with the verbatim technique of VOX POPULI, the performance uses authentic interviews, recreated verbatim by the actresses. The documentary story unfolds in a dynamic stage experience with original choreography, music and active audience participation.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

The play began even before the official start time. In the foyer, the audience was welcomed by two actors who were already in character. This was a clever touch to immerse the public from the very beginning. However, since I was unaware of the play’s subject matter, I was initially perplexed by this sight before I could piece everything together. The viewers took their places at the side of the stage and, through recurring interactions, they felt integrated into the show.

Overall, there were set design and directing choices that I believe worked exceptionally well and were highly original. I felt as if I were watching a documentary which, as it turns out, I was.

Lighting Design 7.5/10

The lighting was technically proficient, but I sometimes found it difficult to decipher the intent behind certain choices, likely because I couldn’t understand the dialogue.

Costume Design 9.5/10

Tight, leather, sparkling, and ostentatious dresses—this play checked all the boxes for an avant-garde costume design. However, I cannot give full marks because I think some outfits could have been more precisely tailored; sex workers may not have vast resources, it is paramount to appear desirable.

Choreography 10/10

Significant effort went into ensuring all elements harmonized. There was choreography in the literal sense, including a dance scene I found hypnotic and haunting. I know it would have carried even more weight if I had understood the context of the preceding dialogues.

Bonus

Getting to hear “invisible” voices

First and foremost, the play is designed to evoke empathy and help the audience understand the hardships inherent in this lifestyle. Women are always judged and stigmatized, without anyone actually taking the time to sympathize with them and their stories. To be fair, they wouldn’t have to face the same fate if the system was designed to allow everyone to live with dignity. Additionally, the men who utilize these services should be held accountable.

That said, the play also left me contemplating on those who are even more invisible: the cleaners.

To enter a room where sex has been consumed is not an easy task, nor is having to sanitize the space the act has affected.

I would be viscerally repulsed by the mere thought of knowing what occurred inside the room, let alone having to witness the aftermath and touch contaminated surfaces. My heart goes out to everyone working in this industry, with the hope that one day it no longer needs to exist, allowing everyone to live meaningful lives without becoming commodities of desire.

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

As the performance uses a verbatim technique, it is critically reliant on text. For that reason, to fully appreciate the play and really get to know what those interviewed shared, I would say attending without understanding the language (or without being able to hear it), is far from ideal.

However, the ingenious set design and overall scenography make it a fascinating piece that I am glad I experienced.

No spoilers, but there is a striking element involving a functioning, tangible, every-day life object that I had never seen used before.

Final thought for the ‘outsider’

Not understanding the language is undeniably a hurdle when it comes to ‘Night Butterflies’ because, even though you can grasp the thematic core, the nuance of the interviews is vital.

Nevertheless, the play features inventive directing choices that remain engaging even without full linguistic comprehension.

P.S.

If you are a man, be prepared to be drawn into the show! But don’t worry—it is handled tastefully.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Какво е усещането тялото ти да бъде управлявано от някой друг? Какво означава да се отдаваш на друг, за да оцелееш? Този спектакъл разкрива тревогите и надеждите на секс работничките с директна, необработена честност.

За какво всъщност беше

„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и поставя в центъра историите на жени, които предлагат сексуални услуги.

Представлението изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. То поставя въпроси за мястото на секс работниците в България – между законови промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.

Създадено по вербатим техниката на VOX POPULI, представлението използва реални интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща в динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Спектакълът започна още преди официалното начало. Във фоайето публиката беше посрещната от двама актьори, вече в образ. Това беше умен ход, който потапя зрителя още от първия момент. Признавам, че първоначално се почувствах леко объркан, тъй като не знаех темата на представлението, но постепенно всичко си дойде на мястото.

Зрителите бяха разположени отстрани на сцената и чрез повтарящи се взаимодействия постепенно станаха част от действието.

Като цяло сценографските и режисьорските решения бяха изключително силни и оригинални. Чувствах се сякаш гледам документален филм – което, както се оказа, всъщност беше точно така.

Светлинен дизайн 10/10

Осветлението беше технически добре изпълнено, но на моменти ми беше трудно да разбера логиката зад някои решения – вероятно и защото не разбирах диалога.

Костюмен дизайн 10/10

Вталени, кожени, бляскави и провокативни – костюмите покриваха всички изисквания за авангардна визия. Не давам пълна оценка, защото според мен някои от тях можеха да бъдат по-прецизно изработени; дори при ограничени ресурси, визията трябва да внушава желаност.

Хореография 10/10

Личеше си, че е вложено сериозно усилие всички елементи да бъдат в синхрон. Имаше буквална хореография, включително танцова сцена, която ми се стори хипнотична и леко смразяваща. Сигурен съм, че въздействието ѝ щеше да е още по-силно, ако разбирах контекста от предходните диалози.

Бонус

Гласовете, които обикновено “не се чуват”

На първо място, спектакълът цели да предизвика емпатия и да помогне на публиката да осмисли трудностите на този начин на живот. Жените често са съдени и заклеймявани, без някой наистина да се опита да разбере историите им. Истината е, че ако системата позволяваше на всеки да живее достойно, много от тях нямаше да стигнат дотук. И не на последно място – отговорност носят и мъжете, които ползват тези услуги.

Но представлението ме накара да се замисля и за още по-незабележимите хора – чистачите.

Да влезеш в стая, в която току-що е имало секс, не е лесно. Още по-малко – да почистиш следите от това.

Самата мисъл за случилото се би ме отблъснала, камо ли да трябва да виждам последствията и да докосвам замърсените повърхности. Съчувствам на всички, които работят в тази сфера, с надеждата, че някой ден тя няма да бъде необходима и хората ще могат да живеят смислено, без да се превръщат в обект на желание.

Обща оценка

🟡 Жълто: силно визуално въздействие, но част от нюансите се губят без думи.

🔴 Червено: силно зависимо от текста и словото.

Тъй като спектакълът използва вербатим техника, той разчита изключително много на текста. Затова, ако не разбирате езика (или не можете да го чуете), преживяването неизбежно губи част от дълбочината си.

Въпреки това, изобретателната сценография и цялостната визия го правят впечатляващо преживяване, за което се радвам, че имах възможност да видя.

Без да издавам твърде много – има един особено въздействащ елемент с напълно обикновен предмет от ежедневието, използван по начин, който не бях срещал досега.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Липсата на разбиране на езика е сериозна пречка при „Нощни пеперуди“, защото, макар да можете да уловите основните теми, именно нюансите в интервютата са ключови.

Въпреки това, режисьорските решения са достатъчно изобретателни, за да задържат вниманието дори без пълно езиково разбиране.

П. П.

Ако сте мъж, пригответе се да бъдете въвлечени в действието! Но спокойно – направено е с вкус.

Subscribe now

Share

“THE ROOM OF PLEASURE IS EMPTY’

They say the body doesn’t lie, and at ‘The Room of Pleasure is Empty,’ the pain was so visible that it didn’t matter what language the actors were speaking—so much so that I left the hall crying and forever changed. As I look back at the shows I’ve seen this month for the Off Script project, this production stands out as the most visually and emotionally fascinating. The play left me with many questions, not just about the technical mastery, but about the grueling process of bringing such “dark sides of the soul” to life.

I was lucky enough to ask some of the questions that were obsessively popping in my mind to Elena Dimitrova, who plays “the empty bed”.

Before we dive into our conversation, here is the official description of the play to briefly remind us of the ‘rooms’ we are entering:

The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny. The capital of the unconscious becomes the object of dramatic exploration, reinterpretation, and enactment. We invite the darkest side of the soul onto the stage. We manifest those encapsulated and rejected desires that seek their way to appear in reality through distorted, manipulative, fetishized actions. There, body abuse, guilt, and self-abasement lead to the unattainable end of the human unconscious projected into the space of the Empty Room. We perform painful fragments of our own life experience in an attempt to reenact the emotional legacy of our ancestors. Dramaturgically, we open four rooms – the Room of Pleasure, the Room of the Child, the Room of the Mother, and the Room of the Father, where we explore archetypal images from family constellations. Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation. Through catharsis, we seek to re-bond ourselves and feel whole again. Will we be able to open our own rooms and return to ourselves, and to return our senses to the desired? Will we learn pleasure again? The alleviation at the end comes from acknowledging that we are imperfect and the feeling that we are still here – alive!

Now, let’s see what Elena has shared with me about the reality behind the performance.

INTERVIEW

In such an intimate and vulnerable performance, how do you decide when to reveal and when to hide? Does lighting become a way of protecting the performers, or exposing them further?

Elena: We never think about hiding anything when we’re experimenting with any process. On the contrary, we want to see as much as possible of what will come to light, what will be revealed.

Very often it’s hard to bear; it takes time to process... The artistic aspect comes later—set designer Ralitsa Toneva has her own autonomous domain and is an essential part of

the focus of the entire process. The interplay of light and darkness is part of the stage’s dramaturgy, but it comes later and is dictated by the process itself.

The play communicates so much through music and physicality that language sometimes feels secondary. Do you think words fail when it comes to expressing trauma?

Elena: Perhaps the hardest things are the hardest to say, but in this collective, we strive precisely

for that—the difficult words of truth, which often give birth to poetry, not in the sense of verses, but in the sense of a unique insight into something you wouldn’t reach any other way. Words are very important to us, even if they are difficult, unexpected, and very often brutal... We strive to uncover the true text within the process itself; we don’t imagine it, we let it emerge in the rehearsals. In these processes, we are far from metaphors; if I may say so, behind the imagery, there is always concreteness, a raw truth, which, after the so-called “polishing” and fusing of the elements, reaches a specific poetics.

Do you think audiences come to shows like this to process pain, or to prove to themselves they can endure witnessing it?

Elena: That’s a very interesting question. I’m not sure people come expecting to experience some kind of painful territory, although those familiar with the team’s previous work

probably do have expectations along those lines. It’s often a matter of boundaries—what gets perceived as a difficult performance to experience. Some of the most powerful performances in world theater have been quite brutal. We don’t think about the painful aspects in advance; we don’t aim for them on purpose. We strive to capture the truth and the essence that the process itself seeks, and whether it’s a difficult challenge depends largely on the people observing it. Life is difficult— so how can it be easy on stage? Our theatrical experiments are a path to discovering what actually happens in life, not some allegory.

There’s a line in English that echoes phrases widely circulated online, especially in meme culture. Was this inclusion meant to create a bridge between deeply traumatic themes and a younger, digitally-shaped audience? Or does it intentionally blur the line between irony and pain?

Elena: It’s more the latter—based on the principle of the grotesque, the irony directed at someone else’s drama, which is a possible and real perspective: the exploitation of drama, reducing it to an industry. When I speak in English, I imagine a TV character walking into a family’s living room and beginning, ironically and without a shred of empathy, to present real problems. And that may sound very cruel—but we humans are often cruel toward the pain of others.

Were there moments in the creation process where a technical decision completely changed the meaning of a scene?

Elena: There is nothing that has completely transformed a given scene; rather, the technical elements— music, lighting, and effects—complement the atmosphere established beforehand.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Казват, че тялото не лъже. А в „Стаята на удоволствието е празна“ болката беше толкова оголена и явна, че езикът, на който говореха актьорите, се оказваше без значение — толкова, че напуснах залата разплакана и безвъзвратно променена. Когато се връщам назад към спектаклите, които гледах този месец в рамките на проекта Off Script, именно тази постановка изпъква като най-зрелищно въздействаща и емоционално разтърсваща. Тя остави в мен въпроси — не само за техническото майсторство, но и за изтощителния път към въплъщаването на тези „тъмни страни на душата“.

Имах щастието да задам част от въпросите, които неспирно се въртяха в съзнанието ми, на Елена Димитрова — актрисата, която играе „празното легло“.

Преди да се потопим в разговора ни, нека си припомним накратко официалното описание на спектакъла — като карта към „стаите“, в които предстои да влезем:

„Стаята на удоволствието е празна“ е изградена върху документирани житейски преживявания на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната сцена на човека в досег с Непознатото. Столицата на несъзнаваното се превръща в поле за драматургично търсене, преосмисляне и пресъздаване. Каним най-мрачните пластове на душата да застанат на сцената. Даваме форма на онези затворени и отхвърлени желания, които търсят път към реалността чрез изкривени, манипулативни, фетишизирани действия. Там насилието над тялото, вината и самоунижението водят към недостижимия предел на човешкото несъзнавано — проектиран в пространството на Празната стая. Изиграваме болезнени фрагменти от собствения си живот в опит да пресъздадем емоционалното наследство на предците си. Драматургично отваряме четири стаи — Стаята на удоволствието, Стаята на детето, Стаята на майката и Стаята на бащата — където изследваме архетипни образи от семейните констелации. Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към лична интерпретация. Чрез катарзис се стремим да се свържем отново със себе си и да се почувстваме цели. Ще успеем ли да отворим собствените си стаи и да се завърнем към себе си, да върнем сетивата си към желанието? Ще се научим ли отново да изпитваме удоволствие? Облекчението в края идва с признанието, че сме несъвършени — и с усещането, че все още сме тук. Живи.

А сега — към това, което Елена сподели за реалността зад сцената.

ИНТЕРВЮ

В толкова интимно и уязвимо представление как решавате кога да разкривате и кога да прикривате? Светлината защитава ли актьорите или ги оголва още повече?

Елена: Когато преминаваме през процеса на изследване, никога не мислим за скриване. Напротив — стремим се да видим колкото може повече от онова, което ще се появи, от онова, което ще се разкрие.

Често това е трудно за понасяне; нужно е време, за да бъде преживяно и осмислено... Художественият слой идва по-късно — сценографът Ралица Тонева има своя самостоятелна територия и е съществена част от фокуса на целия процес. Играта между светлина и тъмнина е част от драматургията на сцената, но тя се ражда впоследствие и е продиктувана от самия процес.

Спектакълът говори толкова силно чрез музика и тяло, че думите понякога изглеждат второстепенни. Провалят ли се думите, когато трябва да изразят травмата?

Елена: Може би най-трудното е именно най-трудно за изричане. Но в нашия колектив ние търсим точно това — трудните думи на истината, които често раждат поезия. Не поезия като стихове, а като уникално прозрение към нещо, до което иначе не бихме достигнали. Думите са изключително важни за нас — дори когато са тежки, неочаквани, дори жестоки... Стремим се да открием истинския текст вътре в самия процес; не го измисляме, а му позволяваме да се роди в репетициите. В тези търсения сме далеч от метафората — ако мога така да кажа, зад образите винаги стои конкретност, сурова истина, която след едно „изглаждане“ и сливане на елементите достига до своята собствена поетика.

Според теб публиката идва на подобни спектакли, за да преработи болката, или за да си докаже, че може да я понесе?

Елена: Това е много интересен въпрос. Не съм сигурна, че хората идват с очакването да навлязат в болезнена територия, макар че тези, които познават предишните ни работи, вероятно имат подобни нагласи. Често става дума за граници — за това какво се възприема като трудно за гледане. Някои от най-силните спектакли в световния театър са били изключително брутални. Ние не мислим предварително за болката, не я преследваме съзнателно. Търсим истината и същността, към които самият процес ни води — а дали това е трудно преживяване, зависи най-вече от тези, които го наблюдават. Животът е труден — защо тогава сцената да бъде лесна? Нашите театрални експерименти са път към откриването на това, което действително се случва в живота, а не алегория.

В спектакъла има реплика на английски, която напомня фрази от интернет и мем културата. Търсите ли мост към по-младата, дигитална публика или съзнателно размивате границата между ирония и болка?

Елена: По-скоро второто — в духа на гротеската. Това е ирония, насочена към чуждата драма — една напълно възможна и реална перспектива: експлоатацията на драмата, превръщането ѝ в индустрия. Когато говоря на английски, си представям телевизионен персонаж, който влиза в нечий хол и започва — иронично и без капка съпричастност — да представя реални проблеми. Може да звучи жестоко, но хората често сме жестоки към болката на другите.

Имаше ли момент в процеса на създаване, когато техническо решение напълно промени смисъла на дадена сцена?

Елена: Няма нещо, което изцяло да е преобърнало дадена сцена. По-скоро техническите елементи — музика, светлина, ефекти — допълват атмосферата, която вече е изградена.

Share

Total count of shows watched for the project: 6

BEST OF OFF SCRIPT

With this post, I want to highlight which productions have been the most accessible for the different audiences the project Off Script targets.
Please keep in mind that this is my personal perspective; while your experience may differ, I hope these tips make your decision a little easier.

BEST FOR TRAVELERS: BREAKING THE LANGUAGE BARRIER

If you don’t speak Bulgarian, these productions are your best bet due to their incredible stage design, costumes, lighting, and music:

‘The Room of Pleasure is Empty’: this is the most accessible play for tourists. It is visually and emotionally fascinating. The emotion was so raw that the language barrier disappeared; I left the hall, moved to tears

Performance & Punishment: a visually striking choice that communicates through its atmosphere.

Happy Together | Unhappy Together: another great option where the visual storytelling shines.

MOST ACCESSIBLE PLAYS FOR DEAF PEOPLE

Since many performances rely heavily on sound, no play in this selection is 100% accessible. However, I highly recommend:

Performance & Punishment: its unique scenography and choreography make it well worth seeing, even without the audio components.

PLAYS WITH SUBTITLES

With this project, you might have thought that there are no shows with subtitles, but there are! These are the ones I saw:

37 Matches: a play about social inequalities in Western societies, which are increasingly exacerbating the tensions between people.

Highlight: a special human-sized puppet made by Antje Töpfer, a German artist in the field of object, visual and puppet theatre. I was particularly interested in analyzing how the actress moved in order to control it.

The Saint: as Eglė Jackaitė said “It is a play about a woman. It is about me and about the women I love – my mother, my friends. About every woman who is hurt, sad, who feels pain, who feels betrayed, who suffers violence. I think there are so many women in the world who have experienced suffering and violence”.

Highlight: the actress’ stage presence was so magnetic that I truly didn’t want the performance to end.

HIDDEN GEMS & EXTRA RECOMMENDATIONS

I also had the chance to step outside the main project to see these gems:

OKO (Contemporary Dance): this performance transports the audience to a space where reality and fantasy blur. I spent 90 minutes completely captivated by the movement and even the “sound of silence”.

Prima Facie: although this production did not have subtitles, the message was delivered loud and clear through the acting. If you are already a fan of this story, as I am, this version is a must-see.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

0бщо гледани спектакли в рамките на проекта: 6

НАЙ-ДОБРОТО ОТ OFF SCRIPT

С този текст искам да откроя постановките, които според мен са най-достъпни за различните публики, към които е насочен проектът Off Script.
Имайте предвид, че това е личната ми гледна точка — вашето преживяване може да бъде различно, но се надявам тези насоки да направят избора ви поне малко по-лесен.

НАЙ-ПОДХОДЯЩО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕЗИКОВАТА БАРИЕРА

Ако не говорите български, тези спектакли са най-добрият ви избор — благодарение на впечатляващата сценография, костюми, осветление и музика:

„Празна е стаята на удоволствието“ — най-достъпният спектакъл за туристи. Визуално и емоционално завладяващ. Емоцията беше толкова сурова и истинска, че езиковата бариера просто изчезна; напуснах залата разплакана.

„Представление и наказание“ — силно въздействащ визуално избор, който говори чрез атмосферата си.

„Happy Together | Unhappy Together“ — още една отлична опция, в която визуалният разказ блести с пълна сила.

НАЙ-ДОСТЪПНИ СПЕКТАКЛИ ЗА ПУБЛИКА с НАРУШЕН СЛУХ

Тъй като много от представленията разчитат силно на звук, нито едно не е напълно достъпно. Въпреки това горещо препоръчвам:

„Performance & Punishment“ — благодарение на своята уникална сценография и хореография, спектакълът си заслужава дори без звуковия пласт.

СПЕКТАКЛИ СЪС СУБТИТРИ

Може би сте останали с впечатлението, че в рамките на този проект няма представления със субтитри — но има!

Ето тези, които имах възможност да гледам:

„37 Клечки кибрит — спектакъл за социалните неравенства в западните общества, които все по-силно изострят напрежението между хората.

Акцент: специална кукла в човешки размер, създадена от Антье Тьопфер — германски артист в областта на обектния, визуалния и кукления театър. Особено ми беше интересно да наблюдавам как актрисата движеше тялото си, за да я оживи.

„The Saint“ — както казва Егле Йакайтe: „Това е спектакъл за една жена. За мен и за жените, които обичам — моята майка, моите приятелки. За всяка жена, която е наранена, тъжна, която изпитва болка, предателство, насилие. Мисля, че в света има толкова много жени, преживели страдание и насилие.“

Акцент: присъствието на актрисата на сцената беше толкова магнетично, че истински не исках представлението да свършва.

СКРИТИ БИСЕРИ И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЕПОРЪКИ

Имах възможност да изляза извън рамките на основната програма и да открия още няколко истински находки:

„OKO“ (съвременен танц) — спектакъл, който пренася публиката в пространство, където реалността и фантазията се размиват. Прекарах 90 минути напълно омагьосана от движението — и дори от „звука на тишината“.

„Prima Facie“ — въпреки че нямаше субтитри, посланието прозвуча ясно и силно чрез актьорската игра. Ако вече сте почитатели на тази история, както съм аз — тази версия е задължителна.

The ‘Silent’ synopsis

A journey through the aftermath of a crime and how the ‘normal’ human mind cannot escape guilt. Between different situations, the man commits to having done this violent act and eventually strips himself of everything to cleanse his corrupted soul. But he’s not alone; there are other sinners seeking to redeem themselves.

Vs what it was about

Called a theater magician, a scandalous avant-garde, declared a pioneer in theatrical language and work with the actor... Ivan Stanev defined himself as a “late modernist”. Throughout his creative path, he was placed in the position between “Hosanna” and “crucify him”, presenting to the audience and critics his latest stage or visual provocation. Ivan’s first return to Bulgaria after his emigration to Germany in 1988 was a tour with his author’s text “PERFORMANCE AND PUNISHMENT” - a performance created in 1990 as a co-production of the Hebel Theater - Berlin, the “Theater der Welt” festival - Essen, and “Eurokaz” - Zagreb. The performance was greeted with thunderous ovations by the European and Sofia theater community.

“PERFORMANCE AND PUNISHMENT” is transgressive to the point of brutality – a “replica” of Dostoevsky’s novel.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

Five sets of eyes piercing right through my soul, a ladder, and junk. That is what I could see as I entered the hall. To find the actors already on stage was the first directing choice I enjoyed. And they were really one with what was around them.

From my point of view, it looked as if we – the audience – were gazing at a family of criminals chatting having some together in their garage.

And from that alone, I could shed some light on what I was about to see, so as not to go into it in complete darkness, but rather step by step.

Lighting Design 10/10

The next step, the one that added more meaning to the overall situation and also made the play fascinating, was the use of light, which dictated the rhythm. Obviously, the technical team was behind it as well, but they were not the only ones controlling it. In fact, the actors played with it by switching it on and off themselves, or by using little lights to create a sinister vibe.

Costume Design 10/10

The outfits used were, in their simplicity and also filth, very on point. A criminal or a hunting creature is not imagined and represented as someone beautiful and rich, even though evil resides in everyone, but rather as ugly, dirty beings, ready to lure you and attack you.

If the women’s dresses had more of a witchy vibe, with colors such as black and purple and with textures such as tulle, the men were wearing something that ‘Mr. Gold’s from Once Upon a Time would wear: long coats and rugged, armored-looking tops.

Choreography 10/10

All the previous elements were marvellously combined to create harmony amidst the chaos.

One scene I particularly love, which I think mostly mixed every sense, was one performed at the beginning: some of the actors, sitting in a line, one beside the other, with very basic props and by playing with lights themselves, created the illusion of riding a wagon.
And for a moment, I completely forgot I was looking at a theatre play instead of a movie, and I completely blurred out all the other props and people that were in the room.

Bonus

The chaos

When you go inside the room of a teenager, you would set your eyes on nothing but absolute chaos. And the teenager is going to hit you with “it’s not a mess, things are all where they should be” - I say this because I still am exactly like that, even if I am trying to get better. Still, it is true, if things look out of order, it doesn’t necessarily mean they are.

Just like a teenager’s room, in this play, a lot of things happen, and there are also many props on stage. So, it might look like an absolute mess at first glance, but it’s more of a curated chaos. Chaos is an essential part of this piece; it wouldn’t feel the same without it.

So I’d say one of the hardest things to do is managing to make sense of it all: scratch beneath the surface of the ‘teenager’s room’ and find the reasoning behind it.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Unfortunately, I do believe it is essential to understand what they are saying to truly appreciate this play.

I only grasped a fragment of the narrative through a scene played in Italian, but I’d say it was not enough to figure out everything else.

With that said, I still enjoyed seeing it because the ‘chaos’ made it mesmerizing and captivating from the very beginning, when, upon entering the hall, I could see the actors looking at the audience with bitter eyes. I felt seen and judged, some feelings that I usually don’t like, but that made me intrigued this time.

Final thought for the ‘outsider.’

A very particular show. I highly recommend seeing it if you are drawn to the uncanny or eerie. It is very psychological and hypnotizing in its uncanny. From it, I felt the same sensations as when watching the interview scene in the movie Joker (2019) or the entirety of Suspiria (2018). And to some extent, though you will only truly get this once you see the play, I also felt as if I was watching Nuremberg (2000).

P.S.

Some scenes may be disturbing to some viewers, and the play is not appropriate for people under the age of 18.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пътешествие през последствията от едно престъпление и начинът, по който „нормалният“ човешки ум не може да избяга от вината. Преминавайки през различни ситуации, мъжът признава извършеното насилие и постепенно се лишава от всичко, за да пречисти покварената си душа. Но той не е сам – има и други грешници, които търсят изкупление.

За какво всъщност беше

Наричан театрален магьосник, скандален авангардист и признат за новатор в театралния език и работата с актьора, Иван Станев сам определя себе си като „късен модернист“. През творческия си път той често се е оказвал между „осанна“ и „разпни го“, представяйки пред публика и критика своите поредни сценични и визуални провокации.

Първото му завръщане в България след емиграцията му в Германия през 1988 г. е с турне на авторския му текст „ПЪРФОРМАНС И НАКАЗАНИЕ“ – спектакъл, създаден през 1990 г. като копродукция между Hebel Theater – Берлин, фестивала „Theater der Welt“ – Есен и „Eurokaz“ – Загреб. Постановката е посрещната с бурни овации от европейската и софийската театрална общност.

„ПЪРФОРМАНС И НАКАЗАНИЕ“ е трансгресивен до степен на бруталност – своеобразен „отзвук“ от романа на Достоевски.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Пет чифта очи, вперени право в душата ми, една стълба и разхвърляни предмети – това видях, когато влязох в залата. Актьорите вече бяха на сцената – режисьорско решение, което веднага ми допадна. Те сякаш бяха едно цяло със средата.

От моя гледна точка изглеждаше така, сякаш ние – публиката – наблюдаваме семейство престъпници, събрани в гаража си. Това ми даде първа насока за това, което предстои – не в пълна тъмнина, а стъпка по стъпка.

Светлинен дизайн 10/10

Следващият ключов елемент, който придаде допълнителен смисъл и направи спектакъла още по-завладяващ, беше светлината – тя диктуваше ритъма.

Разбира се, техническият екип имаше своята роля, но не беше единственият „властелин“ на осветлението. Актьорите също го контролираха – включваха и изключваха светлини или използваха малки източници, за да създадат зловеща атмосфера.

Костюмен дизайн 10/10

Костюмите, със своята простота и съзнателна „мръсота“, бяха напълно на място. Престъпникът или хищникът не се възприема като красив и богат – макар злото да живее у всеки – а по-скоро като нещо грубо, износено, готово да примами и нападне.

Жените носеха рокли с вещерско излъчване – в черно и лилаво, с ефирни материи като тюл. Мъжете напомняха на персонаж като Mr. Gold от Once Upon a Time – дълги палта и груби, почти бронеподобни дрехи.

Хореография – 10/10

Всички елементи бяха съчетани блестящо, създавайки хармония в хаоса.

Особено силна беше една сцена в началото: актьори, седнали в редица, с минимални средства и игра със светлина, създадоха илюзията, че се движат с каруца.

За миг напълно забравих, че гледам театър – сякаш беше филм. Всичко останало в залата изчезна.

Бонус

Хаосът

Ако влезете в стаята на тийнейджър, първото, което ще видите, е абсолютен хаос. А той ще ви каже: „Не е разхвърляно, всичко си е на мястото.“ Казвам го, защото и аз съм такъв, макар да се опитвам да се поправя.

Истината е, че привидният безпорядък не означава липса на логика.

Точно така е и в този спектакъл – на сцената се случват много неща, има множество предмети и действия. В началото изглежда като хаос, но всъщност е внимателно изграден.

Предизвикателството е да надникнеш под повърхността и да откриеш смисъла зад този „тийнейджърски“ безпорядък.

Общата оценка

🔴 Червено: силно зависим от текста и думите.

За съжаление, разбирането на езика е ключово, за да се оцени напълно спектакълът.

Аз успях да уловя само фрагменти от сюжета – основно от сцена на италиански – но това не беше достатъчно, за да сглобя цялата картина.

Въпреки това преживяването беше завладяващо. Още от самото начало, когато актьорите гледаха публиката с горчиви, осъждащи погледи, се почувствах наблюдаван и съден – усещане, което обикновено отбягвам, но тук ме заинтригува.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Изключително специфичен спектакъл. Препоръчвам го, ако сте привлечени от странното и тревожното. Той е силно психологически и хипнотизиращ.

Лично аз изпитах усещания, подобни на сцената с интервюто в Joker (2019) или на цялостната атмосфера в Suspiria (2018). В известен смисъл ми напомни и на Nuremberg (2000) – макар това да се разбира истински едва след като го видите.

П. П.

Някои сцени могат да бъдат смущаващи. Спектакълът не е подходящ за лица под 18 години.

Share

Subscribe now

The ‘Silent’ synopsis

A piece of documentary theatre that shines a light on the events that led to the assassination of the renowned Russian journalist, Anna Politkovskaya.

Vs what it was about

Dedicated to 18 years since the murder of Anna Politkovskaya.

This story could have started a thousand ways. For example, with one name. Vladislav Surkov. This gentleman works in the presidential administration. The Kremlin has full confidence in him. They listen to him.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

I was taken aback by the sight of a huge face sculpture when I first entered the hall; I did not expect to find such a prop at all!

And I kept on being stunned by it scene after scene.

A prop of that size (roughly 2x2x2,5m) must be hard to deal with, but they made great use of it: it became, what I suppose was, a bus stop, and the holes in it were used as windows.

No wonder it was nominated at the 2024 IKAR Awards for best stage design.

Lighting Design 9/10

While the lighting was generally superb, the significance of certain choices, such as the silhouette work, felt inextricably linked to the text. As a non-speaker, I found it difficult to fully bridge the gap between the visual metaphors and the narrative.

Costume Design 8/10

There was a noticeable disparity in the costume design: Anna’s outfit was effective and well-suited to the role, yet the male performer’s wardrobe felt less cohesive, bordering on a caricatured look that distracted from the play’s documentary realism.

Choreography 10/10

Between moving the statue, clinging to it, making a short circus scene, and going around the audience, the play had great choreography, which made it more compelling and less static. This made it less boring and more captivating.

Bonus

Nevena Kaludova’s performance

The nomination at the 2024 IKAR Awards was deserved.

I had the pleasure to see her performance in ‘37 Matches’ (a play with subtitles, so anyone can go see it if they want to) as well, and I couldn’t take my eyes off of her both times.

I believe she has a natural charm in her acting. She doesn’t over-act, and neither does she lose herself in the scenes. She is constantly present and grounded, making her stage presence shine through.

I also believe she was a great casting choice for the role, since she has some features of Anna. And the grey wig definitely added more resemblance.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Unfortunately, I do believe it is essential to understand what they are saying to truly appreciate this play.

There are some parts where the actors speak English, so tourists could understand a bit of the situation, and also deaf people can grasp the essence of what is going on through some specific scenes. However, since it is a piece of documentary theatre, seeing it without understanding what they are saying makes the play lose the emotional burden it brings within itself.

Final thought for the ‘outsider.’

Definitely worth seeing if you are a set designer or would love to become one. But best leave it on the watchlist for when subtitles will be available.

P. S.

Don’t expect any cruel scenes, as I did. To think it really happened, and is still happening, is already cruel enough.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Документален театрален спектакъл, който хвърля светлина върху събитията, довели до убийството на известната руска журналистка Анна Политковская.

За какво всъщност беше

Посветена на 18 години от убийството на Анна Политковская.

Тази история можеше да започне по хиляди начини. Например с едно име – Владислав Сурков. Този господин работи в президентската администрация. Кремъл има пълно доверие в него. Те го слушат.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Останах изненадан от гледката на огромна скулптура на лице още с влизането си в залата – изобщо не очаквах подобен реквизит!
И продължих да се впечатлявам от нея сцена след сцена.

Реквизит с такива размери (приблизително 2 × 2 × 2,5 м) със сигурност е труден за използване, но те се справиха отлично: той се превърна, както предполагам, в автобусна спирка, а отворите в него бяха използвани като прозорци.

Не е чудно, че е номиниран за наградите „ИКАР“ 2024 за най-добра сценография.

Светлинен дизайн 10/10

Макар осветлението като цяло да беше отлично, значението на някои решения – като работата със силуети – беше неразривно свързано с текста. Като човек, който не разбира езика, ми беше трудно напълно да свържа визуалните метафори с повествованието.

Костюмен дизайн 10/10

Имаше осезаемо несъответствие в костюмите: облеклото на Анна беше ефективно и добре подбрано за ролята, докато гардеробът на мъжкия изпълнител изглеждаше по-малко цялостен, дори леко карикатурен, което разсейваше от документалния реализъм на постановката.

Хореография – 10/10

От преместването на статуята, през катеренето по нея, до кратката циркова сцена и движението сред публиката – спектакълът имаше отлична хореография. Това го направи по-динамичен, по-малко статичен и много по-завладяващ.

Бонус

Изпълнението на Невена Калудова.

Номинацията за наградите „ИКАР“ 2024 е напълно заслужена.

Имах удоволствието да гледам нейното участие и в „37 Matches“ (спектакъл със субтитри, така че всеки може да го гледа) и и в двата случая не можех да откъсна поглед от нея.
Смятам, че тя притежава естествен чар в актьорската си игра. Не преиграва, но и не се губи в сцените. Постоянно присъства и е стабилна, което прави сценичното ѝ присъствие силно и въздействащо.

Също така мисля, че е отличен избор за ролята, тъй като има известна физическа прилика с Анна. Сивата перука допълнително подсили това сходство.

Общата оценка

🔴 Червено: силно зависим от текста и словесната игра.

За съжаление, смятам, че е от съществено значение да разбираш какво се говори, за да оцениш напълно този спектакъл.

Има моменти, в които актьорите говорят на английски, така че туристите могат да разберат част от ситуацията, а също така и хората с увреден слух могат да уловят същността чрез определени сцени. Въпреки това, тъй като е документален театър, ако не разбираш езика, постановката губи голяма част от емоционалната си тежест.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Определено си заслужава да се види, ако сте сценограф или искате да станете такъв. Но е по-добре да го оставите в списъка си за гледане, докато не бъдат налични субтитри.

П.П.
Не очаквайте жестоки сцени, както аз очаквах. Самият факт, че това наистина се е случило – и продължава да се случва – е достатъчно жесток.

The ‘Silent’ synopsis

The play talks about the life of a prodigy music student, Erika, who eventually loses her career focus when she starts a relationship with a professor, Mike. However, he only sees her as a mere instrument of his desires, instead of the brilliant woman she is. And, eventually, he ends up abusing her.

Erika is represented both in her current state, as a mentally unstable elderly woman, and her younger self, who is represented as a voice inside Erika’s head.

Vs what it was about

“PIANISSIMO” (pianissimo: very quiet): a dramaturgical collage of the novel “The Pianist” by Elfriede Jelinek, a project of the Association “Theatre Studio Persona” “Project BG-RRP-11.020-0185, directed by VAZKRESIYA VIHAROVA, funded by the EU Next Generation through the Recovery and Resilience Plan.

“Pianissimo” - a merciless irony of the painfully familiar figures of Power (family, gender, social role) and its sublimation into aggressive erotic representations and sexual violence, turned into an obsessive experience and panorama of the entire society, the performance tries to remove the masks from the face of society, exposing it.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

Before we dive into detail with technicalities, am I getting old if I wish I had the vacuum with lights that they have used on the show? It’s so cute.

To go back to more serious matters, I found that the use of champagne perfectly fit the visual representation of an orgasm.

And to experience the play through a record that everyone was listening to through headphones connected to an MP3 player was a nice touch. It created a dual experience: it permitted entry into two simultaneous dimensions, the physical act on stage and the internal world in our ears.

If I have to point out some issues, they would be:

1. At first, I was thrilled that the audience was also seated at the sides of the stage, but I later found it unnecessary, as they didn’t interact with the public a lot, as I had seen in other productions.

2. Some videos were shown, and whilst they added something to the narration, they lacked quality, and I believe some were AI-generated.

Lighting Design 7.5/10

What caught my attention the most was how they used an LED light, again to symbolize what the act of sex does to the body: a feeling of lightness, pleasure, and overall looseness of the body.

Costume Design 9/10

The play featured a lot of clothes, even if not necessarily worn by the performers.

And not only was there a great variety of costumes, but there were also a lot of shoes.

The dresses were red and black, with some sparkling gems in them, for the elder female character, whereas the younger counterpart was only wearing skin-colored underwear, and rather than wearing the dresses she took from the clothing rack, she played with them. She also played with the shoes, which unfortunately didn’t fit her, but for a pair, which was the most sophisticated one out of all of them.

What I got from it is that if at the beginning Erika is vulnerable and young (playing with clothes and shoes even if they are not fit for her), she later finds a way to flaunt herself without dressing out of her age-range.

However, if we take into consideration what the play is actually about (a retelling of ‘The Piano Teacher’), it’s clear that they have reproduced the fact that the mother didn’t want Erika to spend money on clothes she didn’t find appropriate for her daughter.

Choreography 8/10

Both actresses interacted well with the objects and with each other, letting the audience sense the intentions of the characters.

Even so, I sometimes felt as if everything was happening really fast, without letting the actresses breathe, and the physical exhaustion was palpable, occasionally translating into unpolished movements during the more demanding sequences. Doing a good fight scene is not easy, but I believe they could have made it happen if they weren’t so tired out from the rest of the show.

I did enjoy the different dance techniques used; it made me even a little melancholic, as I used to take artistic gymnastics and hip-hop lessons. In this play, Yanitsa Atanasova showcased her skills in contemporary dance and heels.

Bonus

Different technical elements

Whether they worked or not, I found that using different stylistic choices gave the play a different tone from other productions. I also believe that this is probably the way theatre will be in the future (and actually already is).

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

There is a lot of movement in this play and a lot of visual support, but I wouldn’t recommend it for deaf or hard-of-hearing audiences, as I believe it would lose its spark without getting to hear what is being said on the headphones.

I believe it could still work for a public of tourists, as with hearing intonations, you get to understand at least how the characters are feeling.

Final thought for the ‘outsider.’

I haven’t read the book this play is based on yet, but I watched the movie, and I can say that they are, visually, two different things. The movie is weird but slow-paced, whereas the play keeps the craziness but increases the pacing.

P.S.

I recently watched the TV series ‘Vladimir’ and for some reason —perhaps due to the power dynamics— the play reminded me of it, so, if you liked it, you might like ‘Pianissimo’ as well.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пиесата разказва за живота на надарена студентка по музика – Ерика, която постепенно губи посоката в кариерата си, след като започва връзка с преподавател – Майк. Той обаче я възприема единствено като средство за задоволяване на собствените си желания, а не като брилянтната жена, която тя е. В крайна сметка той започва да я насилва.

Ерика е представена едновременно в настоящето – като психически нестабилна възрастна жена – и в по-младата си версия, която съществува като глас в съзнанието ѝ.

За какво всъщност беше

„PIANISSIMO“ (пианисимо: много тихо): драматургичен колаж по романа „Пианистката“ от Елфриде Йелинек; проект на Сдружение „Театрално студио Персона“ по „Проект BG-RRP-11.020-0185“, режисиран от Възкресия Вихърова, финансиран от ЕС чрез Плана за възстановяване и устойчивост.

„Pianissimo“ – безпощадна ирония към болезнено познатите образи на властта (семейство, пол, социална роля) и тяхната сублимация в агресивни еротични репрезентации и сексуално насилие, превърнати в обсесивно преживяване и панорама на цялото общество. Спектакълът се опитва да свали маските от лицето на обществото, разкривайки го.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Преди да навлезем в детайлите и техническите аспекти, дали остарявам, щом ми се иска да имам прахосмукачката със светлини, която използваха в спектакъла? Толкова е сладка.

Да се върнем към по-сериозните неща – според мен използването на шампанско идеално пасваше като визуално представяне на оргазъм.

Също така, преживяването на пиесата чрез запис, който всички слушаха със слушалки, свързани към MP3 плейър, беше много добър похват. Това създаде двойно изживяване: позволи навлизане в две едновременни измерения – физическото действие на сцената и вътрешния свят в нашите уши.

Ако трябва да посоча някои проблеми, те биха били:

1. В началото бях впечатлен(а), че публиката е настанена и от двете страни на сцената, но впоследствие ми се стори излишно, тъй като нямаше особено взаимодействие със зрителите, както съм виждал(а) в други продукции.

Бяха показани някои видеа и макар да допринасяха за разказа, им липсваше качество, а според мен част от тях бяха генерирани с изкуствен интелект.

Светлинен дизайн 10/10

В пиесата имаше много дрехи, дори и не всички да бяха непременно носени от изпълнителите.

Не само че имаше голямо разнообразие от костюми, но имаше и много обувки.

Роклите бяха в червено и черно, с блестящи камъни по тях – за по-възрастния женски образ, докато по-младото ѝ превъплъщение беше облечено единствено в телесно бельо. Вместо да носи роклите, които взимаше от закачалката, тя си играеше с тях. Същото правеше и с обувките, които, за съжаление, не ѝ ставаха – с изключение на един чифт, който беше най-изискан от всички.

Това, което аз извлякох, е, че ако в началото Ерика е уязвима и млада (играе си с дрехи и обувки, дори и да не са ѝ по мярка), по-късно тя намира начин да изразява себе си, без да излиза извън рамките на възрастта си.

Ако обаче вземем предвид за какво всъщност е пиесата (преразказ на „Пианистката“), става ясно, че е пресъздаден и моментът, в който майката не позволява на Ерика да харчи пари за дрехи, които не намира за подходящи за дъщеря си.

Костюмен дизайн 10/10

И двете актриси взаимодействаха добре както с предметите, така и помежду си, позволявайки на публиката да усети намеренията на героите.

Въпреки това понякога имах усещането, че всичко се случва твърде бързо, без да се дава възможност на актрисите да „дишат“, а физическото изтощение беше осезаемо, като на моменти се отразяваше в по-неизпипани движения по време на по-натоварените сцени. Добрата бойна сцена не е лесна за изпълнение, но смятам, че биха могли да я постигнат, ако не бяха толкова изтощени от останалата част на спектакъла.

Хареса ми разнообразието от танцови техники – дори ме обзе лека носталгия, тъй като преди съм тренирал(а) художествена гимнастика и хип-хоп. В тази пиеса Яница Атанасова демонстрира уменията си в съвременен танц и танци на токчета.

Бонус

Различни технически елементи

Независимо дали работеха напълно или не, според мен използването на различни стилистични похвати придаде на пиесата по-различен тон в сравнение с други продукции. Също така вярвам, че това вероятно е посоката, в която театърът се развива (а всъщност вече се е развил).

Обща оценка

🟡 Жълто: визуално силно, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.

🔴 Червено: силно разчита на текст/словесна игра.

В тази пиеса има много движение и сериозна визуална подкрепа, но не бих я препоръчал(а) за глуха или слабочуваща публика, тъй като според мен ще изгуби част от въздействието си без възможността да се чуе какво се казва в слушалките.

Въпреки това мисля, че би могла да се възприеме и от туристическа публика, тъй като чрез интонацията на гласа може поне частично да се разбере как се чувстват героите.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Все още не съм чел(а) книгата, по която е създадена пиесата, но съм гледал(а) филма и мога да кажа, че визуално те са две различни неща. Филмът е странен, но с бавно темпо, докато пиесата запазва тази странност, но ускорява ритъма.

П.П.

Наскоро гледах сериала „Vladimir“ и по някаква причина – може би заради динамиката на властта – пиесата ми го напомни. Така че, ако той ви е харесал, вероятно ще ви допадне и „Pianissimo“.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

This is a docu-play based on depositions from victims of prostitution, sexual abuse, and domestic abuse. The play highlights the male gaze and women’s worst fears.

Vs what it was about

The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny.

[...]

Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

There were few props, but those present were used brilliantly:

a violin and two electric guitars, which were played live and not merely used as props;

a rotating platform;

glasses full of champagne (I was quite sad I wasn’t the person from the audience chosen to drink one of them);

a backdrop used for painting.

Lighting Design 10/10

An excellent job was done by the lighting team. Without their brilliance, the final act could have been a total mess.

Costume Design 10/10

The actors were wearing cowboy outfits - hats and all - symbolizing the strength, self-reliance and determination demanded by the patriarchy.

The actresses were all wearing “girly” outfits:

Elena Dimitrova was wearing a matching white top and skirt, representing purity and a wife.

Elitsa Alexieva was wearing a green skirt with a white see-through top - not the usual outfit worn by violinists, but it fit the overall ambiance.

Yana Moroz was wearing a glittery dress, almost the same as the one worn by the Fairy Godmother in Shrek, only in gold with pink shadows rather than red.

Juliana Saiska was wearing a black skirt with a black top, but the latter came off pretty early on.

Choreography 10/10

Choreography was a key part of the performance. The actors were always moving and under pressure - both physically and mentally -, which means they probably had a good night’s sleep afterwards (I hope they did).

Some scenes also involved slaps, which were not fake, so it must have taken quite a while to master harming the person receiving them as little as possible.

Bonus

Anti-dramaturgy

This play featured many avant-garde elements, starting off strong with the linear usage of live music and then taking an even bigger twist by having one of the actresses naked on stage. I applaud her bravery so much because it is true that being an actor means putting everything you have on stage, but we still need privacy; being naked in front of strangers - or anyone, really - is not only about showing skin but about becoming vulnerable and overcoming fear of judgment.

Color was also used, either to write or to paint one of the actresses, who later, luckily, got to shower (yes, this was also happening live).

Then there was the innovative use of documentary fragments: two projectors hit the water, and after marking the right spots, the B&W (black and white) pictures appear bright and clear.

The universal verdict

🟢 Green (for tourists/expats): fully understandable through visuals alone. Perfect for tourists/expats.

🟡 Yellow (for deaf people): visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

I believe that playing with music and having pieces in other languages - such as English and Italian - has made the play much more understandable even for tourists and expats. However, since it relies heavily on music and sound, it might be a little more complicated for deaf people to understand certain parts or even - ironically enough - laugh. That said, not hearing the music does not affect the visual impact of the show.

Final thought for the ‘outsider.’

It will be a hard watch - emotionally - but it is worth it.

P.S.

The play is not suitable for people under the age of 18, and I highly recommend taking these trigger warnings into account: adult language, nudity, sexual themes, sexual violence, domestic abuse, and physical violence.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Това е документална пиеса, базирана на свидетелски показания на жертви на проституция, сексуално насилие и домашно насилие. Пиесата подчертава мъжкия поглед и най-дълбоките страхове на жените.

За какво всъщност беше

„The Room of Pleasure is Empty“ е базирана на документиран житейски опит на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната човешка сцена във връзка с Непознатото.
[...]
Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим и изследваме същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към собствена интерпретация.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Имаше малко реквизит, но наличният беше използван блестящо:
цигулка и две електрически китари, на които се свиреше на живо, а не бяха просто реквизит;

въртяща се платформа;

чаши, пълни с шампанско (беше ми малко тъжно, че не аз бях човекът от публиката, избран да изпие една от тях);

фон, използван за рисуване.

Светлинен дизайн 10/10

Светлинният екип свърши отлична работа. Без тяхното майсторство финалният акт можеше да се превърне в пълен хаос.

Костюмен дизайн 10/10

Актьорите бяха облечени в каубойски костюми – с шапки и всичко останало – символизиращи силата, самостоятелността и решителността, изисквани от патриархата.

Актрисите бяха облечени в „момичешки“ тоалети:

Елена Димитрова беше облечена в съчетаващи се бял топ и пола, символизиращи чистота и образа на съпругата;

Елица Алексиева беше с зелена пола и бял прозрачен топ – не типичен тоалет за цигуларка, но пасваше на цялостната атмосфера;

Яна Мороз беше облечена в блестяща рокля, почти същата като тази на Кръстницата фея в „Шрек“, но в златисто с розови нюанси вместо червено;

Юлиана Саиска беше с черна пола и черен топ, като вторият беше свален доста рано.

Хореография 10/10

Хореографията беше ключова част от представлението. Актьорите бяха в постоянно движение и под напрежение – както физическо, така и психическо –, което означава, че вероятно са спали много добре след това (надявам се).

Някои сцени включваха и шамари, които не бяха престорени, така че вероятно е отнело доста време да се овладее умението да се нанася възможно най-малко вреда на човека, който ги получава.

Бонус

Антидраматургия

Тази пиеса включваше множество авангардни елементи, започвайки силно с линейното използване на жива музика и след това правейки още по-голям обрат, като една от актрисите се появи гола на сцената. Аплодирам смелостта ѝ, защото е вярно, че да бъдеш актьор означава да даваш всичко от себе си на сцената, но въпреки това имаме нужда от лично пространство; да бъдеш гол пред непознати – или пред когото и да било – не е само въпрос на показване на тяло, а на уязвимост и преодоляване на страха от осъждане.

Цветът също беше използван – както за писане, така и за рисуване върху една от актрисите, която по-късно, за щастие, успя да се изкъпе (да, това също се случваше на живо).

След това дойде и иновативното използване на документални фрагменти: два прожектора бяха насочени към вода и след отбелязване на точните места черно-белите изображения се появяваха ярки и ясни.

Обща оценка
🟢 Зелено (за туристи/експати): напълно разбираемо само чрез визуалните елементи. Перфектно за туристи/експати.

🟡 Жълто (за хора със слухови увреждания): визуалните елементи са силни, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.

Смятам, че използването на музика и включването на части на други езици – като английски и италиански – прави пиесата много по-разбираема дори за туристи и експати. Въпреки това, тъй като тя разчита силно на музика и звук, за хора със слухови увреждания може да бъде малко по-трудно да разберат определени моменти или дори – колкото и парадоксално да звучи – да се засмеят. Въпреки това липсата на възприятие на музиката не намалява визуалното въздействие на спектакъла.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Ще бъде емоционално трудно за гледане, но си заслужава.

П.П.
Пиесата не е подходяща за лица под 18 години и силно препоръчвам да се вземат предвид следните предупреждения за съдържание:
нецензурен език, голота, сексуални теми, сексуално насилие, домашно насилие, физическо насилие.

Share

The ‘Silent’ synopsis

The play features three women representing different generations: a grandmother, a mother, and a daughter.

Womanhood makes them love each other, whilst the mother/daughter relationships are not always all roses. We see them through the lens of a male narrator as they go through their daily lives and bake brownies - live on stage!

Vs what it was about

What happens when a kitchen transforms into a stage? What happens when the rhythm of cutting, the perfume of spices, and body movements merge into a dance?

As the performers bake real delicacies, they explore the connections between daily life, feminine energy, and the power of body expression. The ending is unexpected: the result of the ‘recipe’ comes to life, not only through dance but also as a real tasting, shared with the public.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 9.5/10

The first thing I saw when entering the hall was an oven. And that alone gets 100 points. It was the first time - but hopefully not the last - that I saw a working oven on stage. The scenography was completed by a kitchen table island on castors, swivel chairs, and kitchen utensils (e.g.: baking trays, mixing bowls, wooden spoons) and accessories (e.g.: vase of flowers, tablecloth) - and having had the opportunity to see it up close made me love it even more. There was an elegant, medievalish style to it, and I could see it was designed in meticulous detail.

Lighting Design 9/10

We can divide the light into ‘warm’ and ‘cold’ tones. For those who don’t know, this effect is measured in Kelvins (K): the lower the Kelvin value, the warmer the light, while higher Kelvin values indicate colder light. Warm light is suitable for relaxation and was used in the scenes where the characters were baking. In contrast, cold light is ideal for focus and energy, which is why it was used during the extravagant ‘dance’ scenes or to represent the blue-toned light coming from a television screen.

Costume Design 9.5/10

Hey, all had different aesthetics, based on their age and their ‘role’ in society: The elderly woman was wearing a nice V-neck shirt paired with straight corduroy pants. Her character dresses comfortably because she is ‘free’, but she keeps her sophisticated elegance; the middle-aged woman was dressed in a flower-patterned mid-length dress, but it was paired with a long-sleeved bolero jacket and a headband, which makes the character look like a housewife, which she is; the younger woman, probably in her late 20s or early 30s, was wearing a maxi dress, giving the public a sense of youth and illusory freedom that her character has.

Choreography 9.5/10

The play - choreographed by the director, Teodora Popova - was, visually, all about choreography, and I believe it was executed perfectly. In one particular scene, the actresses (Mila Iskrenova, Teodora Popova, Yasmina Rade) went around the stage seated on backless swivel chairs, and I could not help but hold my breath whenever I thought they would crush or hurt their feet bumping into one of the wheels (but they didn’t!). The well-executed and staged choreography made it possible for them to go home without any injury. The movements are not over the top or overly complicated but they work in their simplicity because all 3 of them can follow along.

Bonus

The baking

As they kept on baking, I asked myself: “How do they manage to remember what they are supposed to do and say, and also remember how to bake brownies in order for them to be edible?”. Sure, practice makes perfection, but they most definitely have a ‘baking thumb’ because, trust me, I wouldn’t be able to bake something to perfection without looking at the recipe and tasting it even if I really wanted to. However, I do manage to cook savory plates without having a previous clue of what I’m supposed to do. Wouldn’t you love to eat some crispy salmon nuggets after having seen a show? I for sure loved eating brownies after having seen Happy Together | Unhappy Together.

The universal verdict

🟢 Green: fully understandable through visuals alone. Perfect for tourists/expats.
🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

Since it is a very choreographic play, the essence of it is fully understandable without comprehending the words of the narrator. It’s almost as if you’re watching a dance show instead of a theatre play. In fact, the actresses are classical and contemporary dance stars.

Final thought for the ‘outsider’

It is a feast for the eyes and the palate, where the rhythm of the kitchen becomes a dance everyone can understand.

P.S.

To say that I left Toplocentrala feeling happy and fulfilled is an understatement. I believe that this play has healed something in me, the most feminine side of my existence. So I’d definitely suggest going to see it if you’re a woman - either a young woman in her 20s just like me, or even a middle-aged woman. I think we can all see ourselves in the three main characters.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пиесата представя три жени от различни поколения: баба, майка и дъщеря.

Женствеността ги свързва и ги кара да се обичат, но отношенията между майка и дъщеря невинаги са безоблачни. Виждаме ги през погледа на мъжки разказвач, докато преминават през ежедневието си и пекат брауни – на живо на сцената!

За какво всъщност беше

Какво се случва, когато кухнята се превърне в сцена? Какво се ражда, когато ритъмът на рязането, ароматът на подправките и движенията на тялото се слеят в танц?

Докато изпълнителките приготвят истински сладки изкушения, те изследват връзката между всекидневието, женската енергия и силата на телесното изразяване. Финалът е неочакван: „рецептата“ оживява не само чрез танца, но и чрез реална дегустация, споделена с публиката.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 9.5/10

Първото нещо, което видях, когато влязох в залата, беше фурна. И само това заслужава 100 точки. За първи път – но се надявам не и за последен – виждам работеща фурна на сцена. Сценографията се допълваше от кухненски остров на колела, въртящи се столове, кухненски съдове (като тави, купи за смесване, дървени лъжици) и аксесоари (ваза с цветя, покривка). А фактът, че имах възможност да я видя отблизо, ме накара да я харесам още повече. Имаше елегантно, леко средновековно излъчване и си личеше, че всеки детайл е обмислен прецизно.

Осветление – 9/10

Светлината може да се раздели на „топла“ и „студена“. За тези, които не знаят, този ефект се измерва в келвини (K): колкото по-ниска е стойността, толкова по-топла е светлината, а по-високите стойности означават по-студена светлина. Топлата светлина създава усещане за уют и беше използвана в сцените с готвенето. Студената, от друга страна, е по-подходяща за концентрация и динамика, затова се появяваше в по-експресивните „танцови“ моменти или за да наподоби синкавото сияние на телевизионен екран.

Костюми – 9.5/10

Всяка героиня имаше различна визия, съобразена с възрастта и ролята ѝ в обществото. Възрастната жена беше облечена в елегантна блуза с V-образно деколте и прави кадифени панталони – удобно, но запазващо достойнство и стил. Жената на средна възраст носеше рокля с флорален десен, комбинирана с дълъг болеро жакет и диадема – типичен образ на домакиня, каквато е и героинята ѝ. Най-младата, вероятно в края на 20-те или началото на 30-те си години, беше с дълга рокля, която внушава младост и една донякъде илюзорна свобода.

Хореография – 9.5/10

Спектакълът – хореографиран от режисьорката Теодора Попова – е изцяло изграден върху движение и това е изпълнено блестящо. В една сцена актрисите (Мила Искренова, Теодора Попова, Ясмина Раде) се движеха из сцената, седнали на въртящи се столове без облегалки, и аз буквално затаих дъх, страхувайки се да не се ударят или наранят (но не се случи!). Прецизната хореография им позволи да изпълнят всичко безупречно. Движенията не са прекалено сложни или претрупани, но именно в тази простота се крие силата им – всички три могат да ги следват и да бъдат в синхрон.

Бонус

Печенето

Докато продължаваха да пекат, постоянно си задавах въпроса: „Как успяват да помнят репликите и действията си и едновременно с това да следват рецептата, така че накрая браунитата да са вкусни?“. Да, практиката води до съвършенство, но те определено имат и усет – защото аз лично не бих могла да направя нещо перфектно без рецепта и без да опитвам постоянно. За сметка на това понякога успявам да приготвя солени ястия на усет. Не бихте ли искали да хапнете хрупкави хапки със сьомга след спектакъл? Аз със сигурност се насладих на браунитата след Happy Together | Unhappy Together.

Общата оценка

🟢 Зелено: напълно разбираемо чрез визуалните елементи. Перфектно за туристи и чужденци.
🟡 Жълто: силно визуално, но част от нюансите може да се изгубят без езиково разбиране.

Тъй като спектакълът е силно хореографски, същността му се възприема напълно дори без да се разбира текстът на разказвача. Почти сякаш гледаш танцов спектакъл, а не театрална постановка. Всъщност актрисите са утвърдени изпълнителки в класическия и съвременния танц.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Това е пиршество за сетивата – както за очите, така и за вкуса – където ритъмът на кухнята се превръща в танц, разбираем за всеки.

P.S.

Да кажа, че си тръгнах от Топлоцентрала щастлива и удовлетворена, би било подценяване. Имам чувството, че този спектакъл излекува нещо в мен – най-женствената част от същността ми. Горещо бих го препоръчала на всяка жена – независимо дали е млада, в 20-те си години като мен, или по-зряла. Вярвам, че всяка от нас може да открие себе си в трите героини.

Share

The ‘Silent’ synopsis

An improv group decides what they are going to show to the public by having one person from it decide between 3 different movie trailers and who should take over the role of the protagonist(s).

Vs

What it was about

“Magnifico” is an improvisational theater experiment in which actors create an entire performance inspired by a trailer for a film that has not yet been released, randomly selected by the audience.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

Only chairs could be seen on stage as ‘props’, however, chairs can basically become everything, from a fortress, to a car, to a shield. It all comes to how the actors decide to play with them.

Lighting Design 8/10

Improvising a play is not a simple task, and neither is it to match the lighting quickly with the vibe of the scene. In this case, the lightning tech did a phenomenal job by mostly using colors that resembled the mood of the scene.

The lights were used following a scheme:
white light > normal conversations/monologues. Used to light the scene; red light > scary and fight scenes (e.g., a zombie attack), blue light > sad scenes (e.g., the - almost - death of a character).

From this point of view, everything was on point as white is the color of cleanliness, blue is the color of sadness, and red is the color of danger.

What I believe could be improved is the rhythm differences. The light was always directly hitting the characters, but they could have made them flicker from time to time, especially in fight scenes, to give a deeper feeling of brutality.

Costume Design 6/10

They did not have any costumes, apart from their very colorful t-shirt with the name of their group on it.

Choreography 9/10

Yes, improv theatre relies a lot on what lines are being said and how they are said. But it wouldn’t work without action, and this show had A LOT of action.

The actors were not afraid to use their bodies in any sort of way, even by throwing themselves on the floor when needed.
And this alone gives the audience something to laugh at. The kids were especially entertained by the physicality of it all.

Bonus

The soundscape

What truly stood out and fascinated me was the ability of the musician to quickly come up with the right music for the setting. The scenes really came to life once the music started to play, and I could sense that even the actors were more connected to the scene’s depth because of it - even if sometimes it was hard for them to keep composure when the jokes were too funny.

So, kudos to the musician!

The universal verdict

🟡 Yellow: Visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.
🔴 Red: Heavily reliant on text/wordplay

I decided to go with both yellow and red because I think it really depends on the person viewing it; some might enjoy it despite not being able to understand the jokes being said, and others might feel really frustrated by it.

I was delightfully pleased by their playfulness. It was as if I was watching 5 brothers (Ivaylo Rogozinov, Vasil Bovianski, Toni Karabashev, Svetlozar Nachev) performing for their parents and relatives, which made me feel at home because I used to do that with my brother as well, before developing stage fright.

On the other hand, I would have loved to understand some jokes they were making, since everyone else seemed to enjoy them. Some people really burst out laughing, and that alone made me happy: to me, there is nothing more healing than to hear people laugh and see people enjoy their life - it gives me a rush of dopamine and makes me want to reach a better version of myself.

Final thought for the ‘outsider’

I say to think of it as if you were going to see a mimic play: words don’t count, only movements and what you see in them.

P.S.

For my Italian fellows, they are very similar to Aldo, Giovanni, and Giacomo: fun, over the top, and authentic.
They know how to laugh at their own jokes and also how to land them to the audience, not just through words but through the ‘simple’ act of body language.

So if you like the Italian trio, you’ll definitely enjoy the team of HaHaHa ImPro Theatre.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

от Анджелика Скаранте

Безмълвният синопсис

Импровизационна трупа решава какво представление да покаже на публиката, като един от участниците избира между три различни филмови трейлъра и определя кой ще влезе в ролята на главния герой (или герои).

За какво всъщност беше

„Magnifico“ е импровизационен театрален експеримент, в който актьорите създават цяло представление, вдъхновено от трейлър на филм, който още не е излязъл — избран на случаен принцип от публиката.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 8/10
На сцената имаше само столове като реквизит, но точно в това беше магията — столовете могат да се превърнат във всичко: крепост, кола, щит. Всичко зависи от въображението и играта на актьорите.

Осветление 8/10

Импровизацията сама по себе си е трудна, а да се напасва осветлението в реално време към настроението на сцената — още повече. Тук обаче осветителят се справи отлично, използвайки цветове, които ясно отразяваха емоцията на момента.

Светлината следваше ясна логика:
бяла светлина → нормални разговори и монолози;
червена светлина → напрегнати, страшни или бойни сцени (напр. атака от зомбита);
синя светлина → тъжни моменти (напр. почти смъртта на герой).

Всичко това работеше много добре — бялото като неутралност, синьото като тъга, червеното като опасност.

Единственото, което според мен липсваше, беше повече ритмично разнообразие. Светлината почти винаги стоеше статична върху актьорите. Леко премигване или динамика, особено в екшън сцените, би добавило още напрежение и усещане за суровост.

Костюми 6/10

Реално нямаше костюми — само цветни тениски с името на групата.

Хореография 9/10

Импровизационният театър разчита не само на репликите, но и на действието — и тук действие не липсваше.

Актьорите използваха телата си без притеснение — хвърляха се на пода, движеха се активно, реагираха физически на всяка ситуация.

Тази физикалност сама по себе си носеше много хумор. Децата в публиката бяха особено запленени именно от това.

Бонус

Звукова среда

Най-силно ме впечатли музикантът. Способността му да създава на момента точната музика за всяка сцена беше наистина забележителна.

Музиката буквално „вдигаше“ сцените — придаваше им живот и дълбочина. Усещаше се как и самите актьори влизат по-дълбоко в ситуацията благодарение на нея.

Понякога дори им беше трудно да запазят сериозност, когато сцените ставаха прекалено смешни — което само добавяше чар.

Наистина — адмирации за музиканта!

Обща оценка

🟡 Жълто: Визуално силно представление, но част от нюансите в сюжета може да се изгубят без разбиране на думите.

🔴 Червено: Силно разчита на текст и игра на думи.

Избрах и двете, защото преживяването зависи много от зрителя — някои ще се забавляват дори без да разбират всичко, а други може да останат по-скоро дистанцирани.

Бях искрено очарован от тяхната игривост. Усещането беше сякаш гледам петима братя (Ivaylo Rogozinov, Vasil Bovianski, Toni Karabashev, Svetlozar Nachev), които се забавляват, докато играят пред близките си. Това ми подейства много лично и топло — напомни ми как и аз правех подобни неща с брат ми, преди да развия сценична треска.

От друга страна, ми се искаше да разбирам повече от шегите им, защото хората около мен очевидно им се наслаждаваха истински. Имаше моменти, в които публиката избухваше в смях — и само това беше достатъчно да ме направи щастлив.

За мен няма нищо по-заразително от смеха — той носи усещане за лекота, радост и дори мотивация да станеш по-добра версия на себе си.

Финална мисъл за „външния зрител“

Подходете към него като към мим театър — думите не са най-важното. Важни са движенията и това, което успявате да разчетете в тях.

P.S.
За италианците — много напомнят на Aldo, Giovanni e Giacomo: експресивни, малко „over the top“, но напълно искрени.

Те не само се смеят на собствените си шеги, но и умеят да ги предават на публиката — не само чрез думи, а чрез езика на тялото.

Ако харесвате италианското трио, почти сигурно ще ви допадне и екипът на HaHaHa ImPro Theatre.

Share

Студентка по Изкуство и Култура и бъдещ режисьор. Съчетавайки дълбока любов към киното с практически опит в театъра и писането, се фокусирам върху изследването на това как различните наративни форми се пренасят на сцената и екрана. В момента стажувам по програма Еразъм в Топлоцентрала в София и създадох „OFF SCRIPT“, като лично предизвикателство – езиковата бариера – в нов начин на виждане. Като рецензирам представленията чрез чиста визуална драматургия (движение, осветление и сценография), а не чрез диалог, се стремя да преодолея разликата за международната публика и общността на хора с увреден слух. Този проект е моята лична лаборатория, в която да докажа, че най-силните истории са тези, които могат да бъдат усетени, дори когато не са чути.

EN / BG VERSIONS

When you enter a performance space, what part of you arrives first?

А. S. When entering a performance, even if I am not the one going on stage, I feel a rush of adrenaline and a fear of the unknown. I always get excited by the thought of
seeing people acting live, since you never know what could happen. The best part of
live theatre is the fact that, even by rewatching the play, you cannot get bored with it
because things change, even if subtly.

What are you instinctively drawn to in a performance, even before you can explain why?

А. S. I love parties and, most of all, I love throwing parties - even if so far I have only had the pleasure of throwing one surprise birthday party - so I am naturally drawn to set designs and costumes. Actually, when I was in middle school, I really loved to use SketchUp to come up with an interior design for my dream house. Maybe if I had followed that hobby, I could have become a set designer!

When language becomes incomprehensible, what does it turn into for you as a viewer? What does it become instead of meaning?

А. S. The play naturally becomes a dance. I see how actors interact with each other and with the scenography, as well as how the light and sound are integrated within the act.

How do you deal with moments in a performance that refuse explanation or resist narration altogether?

А. S. It’s impossible to understand everything that goes on, but sometimes it is easier to understand what they’re saying - even without actually understanding it - rather than the anti-dramaturgy choices. But since I am not seeing a play to understand every single second of it, I don’t give it too much thought when I don’t grasp the narrative being presented to me. I’ll figure it out in the end, hopefully.

How do you write with clarity while remaining honest about your uncertainty?

А. S. In my reviews, the first part is how the play spoke to me. Then, I write down the actual description of the play, and in that moment, I get to know if I was right or not. I’d never lie about my understanding of the show, since theatre is art and art is subjective, but I have done pretty well so far. If it ever happens that I get something wrong, it will only mean that the play is not understandable through eyesight and hearing only, not that it is bad or that I am not sharp.

What strategies do you rely on when you’re asked to write about something you don’t fully understand?

А. S. I take into account my love for observing, which is also my way of protecting myself from unseen danger. I always go around observing my surroundings, to get a sense of where I am and if there is a weird vibe, but I also search for beautiful and funny things: a blooming flower where it isn’t supposed to be, a nice graffiti, a dog chasing a squirrel… This helps me to understand body movements and facial expressions quite well. And a few lessons I had at my school also helped me understand the complexity behind them by analyzing even the parts of the brain that control them. I also rely on my attention to detail and my misophonia: I can catch a light flickering (not on purpose) in the blink of an eye, just as I can hear the sound changing immediately - especially if someone missed a cue.

Preserve confusion instead of resolving it?

А. S. With this project comes confusion. And even if I would love what’s being said sometimes, I sit with that confusion and try to understand where it comes from. What about that scene do I want to know? Is it possible for me to understand it in some other way rather than words? Most of the time, I get to understand earlier scenes at the end of the show or through a specific scene that comes later on. This also happens in life, when you understand what someone has said to you only after a few days, at a random time.

What kind of “truth” can emerge from not fully understanding something?

А. S. I think it’s easier to spot mistakes or unplanned moments happening on stage. Since I am looking at the actor’s body language, it’s quick to scan emotions in their actions rather than their voices, since they practice keeping them stable.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Когато влизаш в пространство за представление, коя част от теб пристига първа?

А. С. Когато влизам в представление, дори да не съм този, който излиза на сцената, усещам прилив на адреналин и страх от неизвестното. Винаги се вълнувам от мисълта да наблюдавам хора, които играят на живо, защото никога не знаеш какво може да се случи. Най-хубавата част на театъра на живо е, че дори да гледаш пиесата отново, не можеш да се отегчиш, защото нещата се променят.

Към какво се привличаш инстинктивно в едно представление, дори преди да можеш да обясниш защо?

А. С. Обичам партита и, най-вече, обичам да организирам партита – макар че досега съм имал удоволствието да организирам само едно изненадващо рожден ден парти – затова естествено се привличам към сценографията и костюмите. Всъщност, когато бях в гимназията, много обичах да използвам SketchUp, за да измисля интериорен дизайн за мечтаната ми къща. Може би, ако бях последвал това хоби, щях да стана сценограф!

Когато езикът става неразбираем, какво се превръща той за теб като зрител?

А. С. Пиесата естествено се превръща в танц. Виждам как актьорите взаимодействат помежду си и със сценографията, както и как светлината и звукът се интегрират в акта.

Как се справяш с моменти в представление, които отказват обяснение или изцяло се съпротивляват на разказването?

А. С. Невъзможно е да разбереш всичко, което се случва, но понякога е по-лесно да разбереш какво казват – дори без действително да го разбираш – отколкото антидраматургичните избори. Но тъй като не гледам пиеса, за да разбера всяка секунда от нея, не се замислям твърде много, когато не схвана разказа, който ми се представя. Надявам се да го разбера в крайна сметка.

Как пишеш с яснота, оставайки честна относно несигурността си?

А. С. В рецензиите си първо описвам как пиесата ми е говорила. След това пиша действителното описание на пиесата и в този момент разбирам дали съм била права или не. Никога не бих лъгала относно разбирането си за представлението, тъй като театърът е изкуство, а изкуството е субективно. Ако някога се окаже, че съм сгрешила, това ще означава само, че пиесата не може да бъде разбрана само чрез зрение и слух, а не че е лоша или че аз не съм внимателена.

На какви стратегии разчиташ, когато не можеш да се облегнеш на езика като структура за разбиране?

А. С. Вземам предвид любовта си към наблюдението, което също е моят начин да се защитя от непозната опасност. Винаги обикалям, наблюдавайки заобикалящата ме среда, за да усетя къде съм и дали има странна атмосфера, но също търся красиви и забавни неща: цъфтящо цвете там, където не трябва да бъде, красиво графити, куче, гонещо катерица… Това ми помага да разбирам движенията на тялото и израженията на лицето доста добре. А няколко урока в училище също ми помогнаха да разбера сложността зад тях, като анализирах дори частите от мозъка, които ги контролират. Освен това разчитам на вниманието си към детайлите и мисофонията си: мога да уловя мигане на светлина (неволно) за миг, точно както мога веднага да чуя промяна в звука – особено ако някой е пропуснал сигнал.

Запазване на объркването вместо неговото разрешаване?

А. С. С този проект идва объркване. И дори понякога да харесвам това, което се казва, оставам с това объркване и се опитвам да разбера откъде идва. Какво от тази сцена искам да разбера? Възможно ли е да я разбера по друг начин, освен чрез думи? Повечето време успявам да разбера по-ранните сцени в края на представлението или чрез специфична сцена, която идва по-късно. Това се случва и в живота, когато разбирам какво някой ми е казал едва след няколко дни, в случайно време.

The Idea

As an Italian girl doing her internship in Bulgaria, without knowing much more than здравейте and благодаря (okay, maybe a little more than that, but still not enough for a proper conversation), I feel a bit like Emily in Paris: Angy in Sofia.

Do I feel overwhelmed by the language barrier? Not really. I would love to learn the language to communicate with people who are not familiar with English, but overall, I feel quite comfortable.

One thing people often notice about me is that I enjoy observing. Interpreting facial expressions and body language is one of my favorite things to do, as well as simply watching people live their lives—talking, walking, hugging. And through this, you can understand so much about what is happening.

When I first went to Paris in 2023, I had the pleasure of seeing the Moulin Rouge show. I did not understand French, but I was mesmerized by the costumes, the production, the performances, and the overall beauty of the place and the performers. Still, I tried to grasp the story—and when I later read the plot, I realized I had understood it correctly, just by observing.

My idea is to recreate this experience at Toplocentrala. However, I would add something more by reviewing the performances—not focusing on the text, but on scenography, choreography, costumes, music, and lighting, and how understandable they are without knowing the language.

I usually write amateur reviews of films and music, so this could be an opportunity for me to begin reviewing theatre as well, with more intention and effort, stepping beyond the “amateur zone.”

The core purpose of this project is to prove that theatre is a sensory experience, not just a linguistic one. By removing reliance on dialogue, the project aims to highlight the craftsmanship of scenographers, lighting designers, and performers. It seeks to transform the “language barrier” from a wall into a window, inviting those who cannot hear or understand the spoken word to experience the emotional depth of Bulgarian contemporary art.

See you soon,
Angelica

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Често се казва, че не можеш да разбереш театъра, ако не знаеш езика, на който говорят актьорите. Според мен тази идея е само частично вярна. Театърът е много повече от думи — той е движение, сценография, темпо, музика, светлини и костюми. Защо тогава да не му се наслаждаваме, дори без да разбираме нито една дума?

Идеята

Като италианка, която прави стаж в България и знае малко повече от „здравейте“ и „благодаря“ (добре, може би малко повече от две думи, но все още недостатъчно за истински разговор), се чувствам малко като Emily in Paris: Анджи в София.

Чувствам ли се объркана от езиковата бариера? Не бих казала. Бих искала да науча езика, за да мога да общувам с хората, които не говорят английски, но иначе се чувствам напълно добре.

Едно нещо, което хората често забелязват у мен, е че обичам да наблюдавам. Да разчитам мимиките и езика на тялото е едно от любимите ми занимания, както и просто да гледам как хората живеят — говорят, вървят, прегръщат се. И само чрез това може да се разбере толкова много.

Когато за първи път отидох в Париж през 2023 г., имах удоволствието да гледам спектакъла на Moulin Rouge. Не разбирах френски, но бях запленена от костюмите, продукцията, изпълненията и цялостната красота на мястото и артистите. Въпреки това се опитах да разбера историята — и когато по-късно прочетох сюжета, осъзнах, че съм го разбрала правилно, само чрез наблюдение.

Моята идея е да пресъздам това преживяване в Топлоцентрала. Но бих добавила нещо повече, като правя рецензии на спектаклите — не върху текста, а върху сценографията, хореографията, костюмите, музиката и осветлението, и доколко те са разбираеми без познаване на езика.

Обикновено пиша любителски рецензии за филми и музика, така че това може да бъде възможност да започна да рецензирам и театър, с повече усилие и отдаденост, излизайки извън „любителската зона“.

Основната цел на този проект е да докаже, че театърът е сетивно преживяване, а не само езиково. Като премахва зависимостта от диалога, проектът цели да подчертае майсторството на сценографите, дизайнерите на осветление и изпълнителите. Той се стреми да превърне „езиковата бариера“ от стена в прозорец, канейки хората, които не могат да чуят или разберат говоримото слово, да усетят емоционалната дълбочина на съвременното българско изкуство.

Ще се видим скоро,
Анджелика

Share