Bless the Sound that Saved a Witch like me / Benjamin Kahn
09 юни 2026/ Зала 1 / 19.30 час

*Представлението е подходящо за хора над 12 години.
Често приравняван до гняв и хаос, писъкът е критикуван, осъждан или цензуриран в езика и общественото пространство. Той може да се разглежда като най-моменталната и чуваема форма на лична спешност спрямо политическото и публичното пространство. Независимо дали е изпълнен с ярост, удоволствие, болка или мълчание, той е мощен и дълбоко интимен акт. Провокира моментално съчувствие, което също така извиква най-разпространените и инстинктивни наши чувства. Той е пукнатина във времето и пространството.

БИЛЕТИ

Функционира ли викът като прекъсване, преди езикът да се превърне в структуриран дискурс? Възприемаш ли вика като предезиков, следезиков или антиезиков?

Б. К. Не съм сигурен, че мога да дам окончателен отговор. Това, което ме вълнува, е напрежението между артикулирания език и вика. Между тях съществува очевидно триене.

Викът обитава гранична територия – предел, който непрекъснато се оспорва и преосмисля. В нашите общества езикът често надделява над по-първичните и непосредствени форми на изразяване. Когато някой започне да крещи на улицата, това обикновено се възприема като знак за лудост, загуба на контрол или социален безпорядък. Съществува реално потискане на подобни спонтанни прояви.

И все пак, ако се обърнем към онова, което ни свързва с животинската ни природа и с най-дълбоката ни човечност, ще видим, че новороденото започва да крещи много преди да проговори. Викът предшества езика. Любопитно е да се наблюдават местата, където това изразяване все още е позволено — например училищните дворове, където децата все още могат свободно да викат.

Освен това викът е далеч по-слабо изследван от други човешки прояви. Смехът например е бил предмет на значими философски размишления. Сещам се най-вече за есето на Анри Бергсон върху смеха. За вика, напротив, почти не познавам философи, които да са му отредили подобно място. Тази липса ми се струва показателна за едно културно противопоставяне между езика и вика.

Това, което най-много ме привлича във вика, е, че той може би е най-краткият път между усещането за спешност и неговото изразяване. Независимо дали става дума за лична или колективна тревога, викът ѝ придава почти мигновена форма. Преходът между интимното и общото се случва без посредник.

Викът спира времето. За миг прекъсва социалното пространство и сковава онези, които го чуват. Той има рядката способност незабавно да ни свърже едни с други.

Обичам да мисля за вика като за разлом, пукнатина, прекъсване в непрекъснатия поток на пространство и време. Говоря за това и в самия пърформанс. Но не по-малко ме интересува и онова, което идва след него: тишината след вика.

Викът е изключително труден за формулиране. И все пак той ни доближава до онова, което остава неизказуемо — до онези зони на преживяване, до онези емоционални и политически прагове, които все още не умеем напълно да назовем. Именно там живее викът.

Смяташ ли, че живеем в състояние на постоянна катастрофа?

Б. К. Отново - не съм сигурен. По-скоро мисля, че човешките преживявания са дълбоко различни. Не всички споделяме една и съща реалност, нито еднакви усещания за спешност.

Именно това прави толкова трудно изграждането на общо усещане за състоянието на света. Споделяме глобални събития, но ги преживяваме по съвсем различен начин.

И все пак усещам, че става все по-трудно да разберем времето, в което живеем, и да си представим обща посока. Начинът ни на живот, икономическите модели и колективните ни навици изглеждат все по-несъвместими с екосистемите, от които зависим.

Понякога използвам думата „дистопия“, за да опиша това състояние. Живеем в парадокс: свързани сме повече от всякога и непрекъснато сме заливани от информация, образи и събития от целия свят. Но това натрупване не води непременно до повече яснота.

Напротив — често става трудно да преценим кое е наистина важно. Как подреждаме кризите по значимост? Как различаваме неотложното от същественото? Как свързваме личните, колективните, поколенческите и планетарните тревоги?

Именно от това усещане за обърканост се роди и проектът. С Bless the Sound that Saved a Witch like Me исках да създам разтърсване чрез вика. Не за да предложа отговор или истина, а за да предизвикам общ миг на застиналост.

Викът прекъсва за момент непрестанния поток от информация, речи и стимули. Той отваря пространство, в което нещо може да бъде почувствано заедно. И парадоксално, може би това, което търся чрез този шок, е именно тишината - не като отсъствие, а като споделено преживяване на присъствие и слушане.

Може ли викът да бъде форма на познание, а не просто емоция?

Б. К. Мисля, че първата форма на контрол над вика се намира вътре в самите нас. Още преди външните забрани съществува дълбоко вътрешно усвоена система от социални норми, която регулира начина, по който се изразяваме.

Ако помолим всеки тук и сега да извика, сигурен съм, че мнозина ще почувстват съпротива. Ще се почувстват уязвими, почти оголени. Във вика има нещо, което директно разкрива човека.

Тази трудност показва колко дълбоко са се вкоренили определени норми. Научили сме се да контролираме, омекотяваме или потискаме някои емоционални прояви. Викът е сред онези изрази, които остават под строг надзор, дори без никой открито да ги забранява.

Въпросът кой има право да крещи свободно също е свързан със социални отношения, привилегии и неравенства. Обичаме да вярваме, че живеем в хомогенно общество, но реалните преживявания са дълбоко различни. Уязвимостите и усещанията за спешност не са разпределени равномерно.

Това, което ме интересува в работата, е да предложа вика като възможност. Самото виждане на някого, който крещи, вече ни позволява да го преживеем косвено. То може да събуди нещо в нас - да ни свърже със собствените ни потиснати викове, със задържаните ни импулси.

В това има нещо дълбоко емпатично. Викът мигновено отваря пространство на резонанс между хората. Той ни позволява да се доближим до емоции, които невинаги умеем да споделяме с думи.

Защото викът не принадлежи само на болката или гнева. Той може да бъде вик на радост, удоволствие, страх, насилие, екстаз или освобождение. И въпреки тази емоционална многоликост, неговата интензивност често размива обичайните разграничения между чувствата. Той ни изправя пред сурова форма на изразяване, която избягва езиковите нюанси.

От гледна точка на обществото викът никога не е изчезвал. Той продължава да съществува в пространства, където е позволен или дори насърчаван: музика, опера, хеви метъл, колективни ритуали, политически протести, стадиони, фестивали, масови събирания.

С други думи, обществото все още пази места, в които викът може да съществува. Но тези места са ясно очертани. Викът е приемлив там, защото е поставен в конкретна социална рамка.

Именно това пита и самият спектакъл: какво се случва, когато викът напусне тези разрешени пространства? Какво разкрива това за отношението ни към тялото, уязвимостта, емоцията и колективния живот?

Какво стои между протеста и молитвата?

Б. К. Надеждата.

Съвременната хореография често отдава предпочитание на нюанса, двусмислието и сдържаността пред директното емоционално изразяване. В политически контекст обаче нюансът понякога може да се превърне и в начин за омекотяване, естетизиране или дори оправдаване на насилие и вредни структури. Как ти лично разбираш нюанса в пърформанса? И къде според теб минава границата между сдържаността и неутралността — особено когато става дума за политическа спешност или криза?

Б. К. Интересно е да се поставят в отношение нюансът и радикалността, дори да бъдат противопоставяни. Но когато започнах да си представям този спектакъл, основното ми предизвикателство не беше да намеря баланс между двете. Най-важното за мен беше да създам достъпна творба.

Имам чувството, че когато едно произведение е прекалено радикално още в самото начало, съществува риск то изобщо да не бъде прието. Затова въпросът не беше толкова в нюанса, колкото в траекторията: как да се изгради емоционално пътуване, което да ни доведе до вика?

Как да създадем необходимото доверие, за да можем заедно да навлезем в чувствителни зони, свързани с колективното несъзнавано, колективното насилие или преживявания, които трудно могат да бъдат назовани?

Това е нещо, на което обръщам огромно внимание. Вярвам, че доверието е съществено. За да може публиката да приеме определена форма на радикалност, тя първо трябва да се почувства поканена в преживяването. Това изисква грижа, слушане и определена щедрост в драматургичната конструкция.

Именно затова викът е поставен в по-широк хореографски контекст. Той влиза в диалог с красотата, симетрията, удоволствието, музикалността и съзерцанието. Тези елементи не са там, за да смекчат силата му, а за да ни позволят да се приближим към него заедно.

Те създават пространства, в които можем колективно да се насочим към по-неудобни територии, без веднага да бъдем отблъснати.

Възприемам пространството на пърформанса дълбоко политически. За мен създаването на танцов спектакъл означава да се отвори място, в което определени преживявания могат да бъдат преосмислени, определени думи — изговорени отново, а реалности, които в ежедневието остават невидими — да станат осезаеми. Но не ме интересува толкова създаването на идеологически дискурс, колкото самото преживяване. Всеки реагира според собствената си история, социална позиция, житейски опит или принадлежности.

Много повече ме интересува онова, което ни предхожда и същевременно ни свързва: споделените преживявания — отношението ни към тялото, времето, тишината, пространството, уязвимостта и най-инстинктивното, почти животинското в нас.Понякога танцът ни позволява да изместим самото място, от което мислим. Той отваря пространство, в което вече не става дума само за разбиране или спорене, а за съвместно преживяване. Може би именно там се крие истинската му политическа сила.

Как подходи към изграждането на тази обща атмосфера между хореография, звук и светлина — колективно, а не йерархично?

Работата ми винаги започва от една визия — това е вярно — но самото създаване вече означава споделяне на тази визия и работа с хора, които имат собствена автономност и разбиране, за да я превърнат във възможна реалност. За мен звукът и светлината са толкова важни, колкото и самата хореография.

Така че процесът винаги е колективен — и неизбежно свързан с преговори.

Как се ориентираш в композиционната логика на работата си по време на създаването — какво определя структурата, докато тя постепенно се оформя във времето?

Б. К. Както споменах по-рано, аз съм силно привързан към една визия, или по-скоро към разбирането и създаването на обекта, който я материализира. Възприемам себе си по-малко като хореограф и повече като сценичен режисьор. Това, което ме интересува, е звуковият материал, физическият материал и връзката им с времето. Как различните елементи съществуват едновременно, какво пораждат и какво пътуване създават.

В работата си съм много чувствителен към емоциите, към начина, по който достигат до публиката, и към самия въпрос за времето.

Дали „Bless the Sound that Saved a Witch like me“ се отнася до преоткриването на вика като нещо защитно или трансформиращо? И каква роля има фигурата на вещицата в този контекст за теб?

Б. К. Надявам се викът да може едновременно да бъде форма на защита, присвояване и трансформация. Във всеки случай той е жизненоважна възможност. Викът може също така да се превърне в начин да се свържем един с друг - както в пространството на пърформанса, така и с онова, което предпочитаме да не виждаме или което бихме могли да доближим по-колективно.

Фигурата на вещицата концентрира в себе си множество значения. В този спектакъл става дума за женско соло, а вещицата се появява и като образ, силно свързан със съвременните феминистки въображаеми светове. Надявам се този вик да премине през самото изпълнение. Трябва също да помним, че все още живеем в дълбоко патриархално общество, в което конкретни форми на насилие, основано на пола, продължават да съществуват. В този контекст вещицата е фигура на съпротива, но и маргинализирана фигура — поставена в периферията на обществото. Тя е свързана с нощта, с онова, което замайва, с онова, което се изплъзва от конвенционалните рамки на разбиране. Но тя носи и свои собствени системи на знание, алтернативни форми на познание — почти друга медицина, друга технология на живото. Става дума за реактивиране на тази фигура, исторически преследвана в процес, който можем да разглеждаме като една от първите мащабни геноцидни кампании срещу жени, обвинявани във вещерство.

Пред лицето на тази история и тези форми на потисничество вещицата се превръща за мен в изключително силен образ, който си струва да бъде призован днес. Тя отваря възможността за друго отношение към тялото, дъха и вика — нещо едновременно интимно и универсално.

В свят, наситен с технологии и посредничество, се питам дали това повторно свързване с фундаментални, почти архаични сили не е форма на съпротива — а може би дори форма на оцеляване.

Това е хипотеза, утопия, която исках да изследвам чрез самото заглавие на спектакъла.

Смяташ ли своите вдъхновения за свои „учители“? Какво стои зад имената на Пиер Паоло Пазолини, Death Grips, Дерек Джарман и MAVI в този контекст за теб?

Б. К. Мисля, че донякъде съм се отказал от идеята да бъда в позицията на ученик, макар че дълбоко в себе си вероятно съм искал да имам учители. Но не мисля, че тази връзка наистина съществува за мен вече. Хората, към които се обръщам, не са просто източници на вдъхновение. Те са преди всичко личности, които преди мен са успели да формулират интуиции, които и аз споделям, и да им придадат много по-точна и адекватна форма, отколкото аз самият бих могъл в момента. Така че връзката е по-скоро хоризонтална, отколкото вертикална. Не става дума за учене от някого, а за общо поле от въпроси и тревоги, около които циркулира съзиданието.

Виждам ги по-скоро като катализатори — въображаеми импулси, отвори към светове, които ми помагат да виждам определени идеи или образи по-ясно, защото те вече са ги направили видими и разпознаваеми.ю

С подкрепата на Френски институт България и Френски институт в Париж.

Share

*На френски език със субтитри на български и английски.

Постановката върху „Илюзии“ е продължение на трайния интерес на Галин Стоев към творчеството на съвременния руски драматург Иван Вирипаев. Той е поставял няколко негови пиеси успешно в България („Археология на сънуването“, „Кислород“, „Танцът Делхи“) и във Франция („Битие 2“, „Непосилно дълги прегръдки“). Иван Вирипаев, който напуска Русия и става гражданин на Полша, е сред най-значимите съвременни драматурзи, чиито пиеси са преведени на над 30 езика.

Възможно ли е да обичаш някого истински, ако цялата ти представа за него е измислица? Пиесата „Илюзии“ разказва историята на две възрастни двойки, които през целия си съвместен живот са вярвали, че се познават до дъно и че любовта им е вечна, но в края на дните си внезапно откриват нови, скрити истини.

БИЛЕТИ

Дебютирането ти като режисьор е с постановка на „Илюзията“ по Пиер Корней в Драматичния театър в Сливен (1992 г.) и сега поставяте „Илюзии“ на Иван Вирипаев. Какво се затваря в този кръг и какво разбра за тези 34 години?

Г. С. Едва ли ще мога да дам адекватен отговор на толкова амбициозен въпрос. Но следвайки формално заглавията на някои от проектите ми се оказва, че явно имам афинитет към илюзорната природа на всичко случващото се както на сцената, така и в живота.

X files и Шекспир. Какво те връща към текстовете на Вирипаев? Какво има на неговия остров?

Г. С. Вирипаев е един от малкото хора в моята реалност, които продължават да търсят и да експериментират, защото не могат да не го правят. В това има едновременно фатализъм и надежда. Аз го намирам за вдъхновяващо.

Как са свързани и какво означават победата и удоволствието в работата на Вирипаев и в твоята работа?

Г. С. Никога не съм използвал думата победа в работата си. Може би защото съм израстнал в условията на реален социализъм. Там се предполагаше непрекъснато да побеждаваме и никога да не изпитваме удоволствие.

Къде остава невъзможността?

Г. С. Точно под носа ни.

Какви режисьорски предизвикателства поставя тази особена драматургична форма, в която най-просто се разказват историите? Каква еволюция на смисъл се създава в простотата?

Г. С. Това е упражнение за актьора как да фокусира, направлява и манипулира вниманието на гледащия. Всичко останало зрителят прави сам.

Притеснява ли те, че има някоя представа дето живее вътре в тебе и че тя потенциално е пълна илюзия? Притеснява ли те, че може би даже знаеш, коя е тя?

Г. С. Не, но невъзможността за контакт извън илюзията ме обезкуражава.

До къде сме във Войната срещу наготово възприетите идеи? В театрален контекст, български и отвъд?

Г. С. До никъде. Мисля, че човечеството еволюира или регресира въпреки своите планове и желания. Мисля, че истинските промени не могат да се случват в следствие на войни. Така че аз гледам да не воювам, а да си върша работата, независимо дали това има непосредствен ефект върху реалността.

Какъв е най-добрият подарък от един актьор? Какво ти подаряват Марин Дешелет, Матийо Фернандес, Елиз Фриа, Марин Гез, Алис Жалю, Тома Рибиер и Жюлиен Салиньон?

Г. С. Автентичност.

Към какво изпитваш подозрение най-често? Кога подозираш себе си?

Г. С. Към лесни решения и към пияни творци.

Как човек да избяга от участването насила в житейски сюжети?

Г. С. Като стане и излезе от стаята.

Какво за теб е лекота?

Г. С. Онова естествено състояние на човека, което се губи най-лесно.

Сега, когато класическите форми са вече достатъчно разклатени и има място за новото – какво е то и от какво се интересува? Какво го застрашава?

Г. С. Всички пътища неминуемо стигат до понятието общуване. В театъра неподправената комуникация се случва през измислица и игра, в която непрекъснато лъжем, за да се доберем до автентични преживявания.

Какво обезучвствява?

Г. С. Глупостта и примитивизма.

Какви са въпросите, които остават да те занимават, след поставянето на пиесата? Може би кръгът не се е затворил напълно?

Г. С. След интензивен репетиционен процес обикновено настъпва дълбока пустота. Единствения кръг, за който човек се оглежда е спасителен пояс, който да му позволи да не се удави в пустотата.

МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПИЕСАТА ИЛЮЗИИ НА ИВАН ВИРИПАЕВ ТУК.

Share

The ‘Silent’ synopsis

The world through the eyes of a drunk. A spirited performance debating the current situation of a country reduced to madness.

Vs what it was about

While Bulgaria struggled to transition from one political system to another, in its streets, bars, and clubs, a generation was born and grew up, absorbing all the chaos surrounding it. A generation that grew up amid anxiety about the present, hatred for the past, and hope for the future. A generation that eschews rigid definitions of itself, that is unable to deal with either its internal inconsistencies or the crumbling world around it, that cannot fit comfortably into objective reality. A generation that, it turns out, has no home.

“XXL” is the intersection of theater and party, spectacle and celebration. It is the fruit of the only language we know - a mixture of a thousand foreign influences, alcoholic deliriums, and fears of the future.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

The stage - and how it was used - was one of the key factors that made me enjoy the performance.

It was not merely a place where the actors were performing; it was used as a pedestal to let them share their thoughts and opinions, almost like Speakers’ Corner in London, and also doubled as a bar counter.

Taking into consideration how the seats were arranged around the stage, the atmosphere created was that of a rowdy pub night.

Lighting Design 8/10

While there wasn’t a specific, groundbreaking standout moment lighting-wise, the overall execution was incredibly well done. The lighting shifted seamlessly to mimic the flashing, moody environment of a nightlife venue, which perfectly anchored the production’s tone.

Costume Design 9/10

The outfits worn were simple but effective, and each character could be distinguished by a personal aesthetic.

Once again, I cannot give full marks because of one simple issue: unplucked wigs.

Choreography 10/10

The ‘electric pub night’ vibes, as previously noted, were amplified even more by the animated performance of the actors.

The stamina in their bodies must be insane to remain so cheerful even when simply standing.

They perfectly embodied the “drunk philosopher” character.

Bonus

The atmosphere

To accentuate the pub vibes - just as if you were tipsily watching other drunk people give speeches - they actually made you drunk: not so long after the play had started, they offered us a shot of some kind of alcohol. You were obviously not obliged to drink it, or to accept the various refills, but the experience definitely feels different if you do.

But serving alcohol was not the most exciting thing they did: they blew confetti, blew bubbles, sang and made us dance with them.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

It is definitely hard to understand what the actors are actually saying without knowing the language, because underneath the joyful energy, it is a deeply meaningful play. But that energy is also what makes it fun to watch, even for those who cannot grasp the importance of it through words.

Final thought for the ‘outsider.’

It is decidedly an interesting play to see despite the language barrier, as it doesn’t feel like a theatre play but a night out at a club. Even if you don’t speak a word of Bulgarian, the raw emotion, chaotic choreography, and interactive staging transcend the text. You might miss the specific political nuances of the country’s transition, but you completely absorb the universal feelings of existential dread, youthful rebellion, and the desire to escape reality. It is a sensory experience where feeling replaces understanding, proving that sometimes a shared party is the best international language.

P.S.

Make sure to bring a bottle of Ayran with you, if you plan on drinking - especially if you plan on accepting refills.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Светът през очите на един пияница. Енергично представление, което разсъждава върху настоящото състояние на държава, потънала в лудост.

За какво всъщност беше

Докато България се опитваше да премине от една политическа система към друга, по улиците, в баровете и клубовете ѝ се роди и израсна едно поколение, попиващо целия хаос около себе си. Поколение, израснало с тревога за настоящето, омраза към миналото и надежда за бъдещето. Поколение, което отказва да се поставя в строги рамки, което не успява да се справи нито със собствените си вътрешни противоречия, нито с разпадащия се свят около него, и което не може да намери мястото си в обективната реалност. Поколение, което, както се оказва, няма дом.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 10/10

Сцената – и начинът, по който беше използвана – беше един от ключовите фактори, които ме накараха толкова много да се насладя на представлението.

Тя не беше просто място, на което актьорите играеха; използваше се като своеобразен пиедестал, от който те споделяха мислите и мненията си – почти като Speakers’ Corner в Лондон – и едновременно с това служеше като барплот.

Като се вземе предвид разположението на местата около сцената, атмосферата напомняше на шумна вечер в претъпкан пъб.

Осветление 8/10

Макар да нямаше конкретен, революционен момент по отношение на осветлението, цялостното изпълнение беше изключително добре реализирано. Светлините се променяха плавно, за да пресъздадат пулсиращата и мрачна атмосфера на нощен клуб, което идеално затвърждаваше тона на спектакъла.

Костюми 9/10

Костюмите бяха семпли, но ефективни, а всеки персонаж можеше да бъде разпознат по своята индивидуална естетика.

Отново не мога да дам пълна оценка заради един прост проблем: неоправените перуки.

Хореография 10/10

Усещането за „електризираща вечер в пъб“, както вече споменах, беше подсилено още повече от енергичното присъствие на актьорите.

Издръжливостта им трябва да е невероятна, щом успяваха да останат толкова жизнерадостни дори когато просто стояха на място.

Те съвършено въплътиха образа на „пияния философ“.

Бонус

Атмосферата

За да подсилят още повече усещането за вечер в пъб — сякаш подпийнало наблюдаваш други пияни хора да държат речи — те буквално те напиваха: малко след началото на представлението ни предложиха шот някакъв алкохол. Разбира се, никой не беше длъжен да пие или да приема допълнителните доливания, но преживяването определено е различно, ако го направиш.

Но сервирането на алкохол не беше най-вълнуващото нещо, което направиха: имаше конфети, сапунени балони, пеене, а накрая ни накараха и да танцуваме с тях.

Общата оценка

🔴 Червено: спектакълът разчита силно на текста и играта с думите.

Определено е трудно да разбереш какво точно казват актьорите, ако не знаеш езика, защото под цялата тази жизнерадостна енергия се крие дълбоко смислено представление. Но именно тази енергия го прави приятно за гледане дори за хора, които не могат напълно да уловят значението чрез думите.

Финална мисъл за „външния човек“

Това безспорно е интересен спектакъл за гледане въпреки езиковата бариера, защото не се усеща като театрална постановка, а като вечер навън в клуб. Дори да не говориш нито дума български, суровата емоция, хаотичната хореография и интерактивната сценична среда надскачат текста. Може да пропуснеш конкретните политически нюанси на прехода в страната, но напълно ще усетиш универсалните чувства на екзистенциална тревога, младежки бунт и желанието да избягаш от реалността. Това е сетивно преживяване, в което чувството измества разбирането и доказва, че понякога споделеното парти е най-универсалният международен език.

P.S.

Ако смяташ да пиеш — особено ако възнамеряваш да приемаш и допълнителните доливания — непременно си вземи бутилка айрян.

Subscribe now

Share

БИЛЕТИ

Тарифата на живота в емиграция - ти винаги оставаш друг. И тук, и там. Чували сте го, нали? Дори на този континент, където границите са свалени. Свалени, за да живеем, работим, обичаме, творим между далечни точки на картата, които наричаме свои домове. Домове, в които културите се смесват, разбъркват и объркват, и това не е чак толкова страшно, нали? Може да е смешно, предизвикателно, очарователно дори. Това е ДРУГА, спектакълът-завръщане на Катерина Радева в София след световната премиера в Пловдив, създаден по предложение и ко-продуциран от One Dance Festival.

ДРУГА е дует, който изследва връзката между настоящето и миналото. Спектакълът е лично и символично пътешествие, в което чувството ни за дом се задава от разстоянието, което ни дели от него. Катерина обединява танца и музиката от българския фолклор със своята съвременна естетика, чувство за хумор, характерни движения и визуално богатство. ДРУГА е нейният емоционален резонанс на живота зад граница и празнува сложната идентичност на миграцията, в която едновременно не принадлежим към родината, но не можем да изтръгнем корена й от сърцето си.

Човекът в движение по-истински ли е от човека, който е установен? В „ДРУГА“ миграцията изглежда едновременно рана и свобода. Пътуването повече загуба или раждане е?

К. Р. Миграцията е всичко, което може да си представим и всичко което не може да си представим – раждане, свобода, загуба, липса, вълнения, нови хоризонти, неочаквани изненади, трудности и нови върхове. За нея няма само една дума – тя е ежедневно и радост, и болка.

Според мен човек може да е истински във всяка една обстановка, ако се чувства добре в кожата си, в същия себе си – то другото така или иначе може да се промени много бързо

Спектакълът говори за това да бъдеш „друг“ и тук, и там. Това съотношение на другост необходимо ли е, ако човек приеме, че разстоянието между неговите персони е домът му?

К. Р. Приемането на другостта е трудно нещо. Звучи лесно, защото много от нас се стремят към това, аз също се стремя към това, но социалните норми, които съществуват около нас, са доста силни – те все ни карат да следим добре отъпканата пътека и потока.

Разбира се, в момента в който другоста стане дом, тогава се намира много свобода. До огромна степен това е и посланието на представлението. Но за да стигна до там, много път съм извървяла.

Как първо опознаваш собственото си разклащане на идентичност и къде са неговите затегателни точки и след това го вкарваш в движенчески процес?

К. Р. Аз най-често творя от интуиция с огромна доза тематика. За мен идентичността не е фиксирана, тя се променя и развива с времето, аз съм доста гъвкава и в процеса на създаване, и в личен план. Трябва да съм гъвкава, защото съм имигрант, защото съм артист и защото съм жена. Аз съм във вечно търсене на моментно удобно място.

Движенческият процес при мен често се гради от нуждата да кажа някои неща само с тялото си. Аз използвам и текст, но движението е чувство което според мен думите понякога не могат да преведат.

В представлението има различни художествени и изразни средства, за мен това богатство също до някаква степен е свързано с това как най-добре мога да разкажа даден момент.

Какво остава от традицията, когато тя премине през опита на емиграцията?

К. Р. За мен, всяка традиция в жива. Тя живее различно в различни хора. Когато хората я практикуват, тя до някаква степен се променя. Тези промени са хубави защото означават че традицията може да бъде част от нашето време. Едновременно носейки миналото, за да разберем и изградим по-добро бъдеще.

Емиграцията до някаква степен помага на традициите да живеят навън, защото тя е част от чувството за дом.

Какво обрича един човек на вечна носталгия?

К. Р. Нямам отговор на този въпрос, защото според мен носталгията не може да обрече. Много различни неща могат да ни накарат да сме носталгични. Носталгията е част от бъдещето. Както всяка светлина има сянка и както всяка сянка има източник на светлина.

Забелязвала ли си някаква форма на невидимата принадлежност, нещо което не си помисляла, че е корен?

К. Р. Принадлежността е много сложно нещо за мен и нещо, което познавам много добре. Като имигрант, аз трябва да съм много гъвкава, да усещам всеки момент с всичките му нюанси.

Много неща остават невидими за другите и според мен това е окей. Аз лично не показвам видимо много от различните части, които правят моята идентичност. И в този смисъл невидимата принадлежност се превръща нещо като дом - тя е повече чувство отколкото видима и позната форма.

Картите и границите са човешки конструкции, но телата ни продължават да усещат разделението. Как тази невидима граница присъства в „ДРУГА“?

К. Р. Има една сценка в “Друга”, която директно се отнася за границите, които прекосяваме или се опитваме да прекосим. Разделението съществува, защото политическата ситуация на нашето съвремие ни кара да се разделяме. Тези разделения идват от страх, а не от желание за приемливост и разбиране.

В представлението „завръщането“ не изглежда триумфално, а по-скоро крехко и сложно. Какво най-много те изненада в твоето завръщане?

К. Р. Моето завръщане е триумфално за мен защото ми отне 25 години, а това е доста дълго време. Представлението е много човешко, защото аз обичам да правя представления, които са достъпни за много различни хора. Наистина, това завръщане е крехко и е сложно, защото моят път до сега, е път на много работа, много премеждия, но също така и на много радости.

Говорим за умората от непрекъснатото адаптиране, къде се оттича тя в „ДРУГА“?

К. Р. Адаптацията не спира, за мен тя е ежедневие. А за умората да не говорим, тя е очевидна в “Друга”. Умората не е лошо нещо – тя е знак за непрекъсната работа.

Ако отговоря по хореографски - адаптация има и в самото представление, независимо, че е представлението е доста структурирано в повечето аспекти.

Някакси адаптацията е неизбежна – особено в изкуството – тя е част от самото същество на културата - променяща се и винаги в търсене на нови теми, концепции, публики, политики.

Share

The ‘Silent’ synopsis

The love story of Marianne and Roland: an ever-evolving journey navigating the complexities of love, existential challenges, and death.

Vs what it was about

The play “Constellations” by Nick Payne is a captivating journey that begins with a simple meeting between a man and a woman, but what happens next challenges the boundaries of the world we think we know – delving into the infinite possibilities of their relationship and raising questions about the difference between choice and fate. Nick Payne, in the play “Constellations,” shows us how many ways the same story can be told - countless, if quantum physics has anything to do with it.

Scenography 9.5/10

I greatly appreciated the spatial design, which utilized a presentation to provide essential visual support. While the slides were so simple they looked as though they could have been designed by a 10-year-old, they were remarkably effective. By displaying names, seasons, and scene descriptions. These elements provided a necessary roadmap for the narrative.

Lighting Design 7/10

The illumination was efficient, but there were no memorable visual cues to note.

Costume Design 9/10

The characters portray normal people, so their attire felt grounded and authentic. Their style was elegant and complemented the story, capturing the passing of the seasons well.

Seated in the first row, I noted minor imperfections that would likely go unnoticed from the back of the house. While I wouldn’t change the overall concept, extra effort could be applied to make the wigs look as polished as possible for close-up viewing.

Choreography 10/10

The actors exhibited incredible synergy, making their history as a couple feel entirely believable. They handled the props with impressive precision; despite the potential for accidents, no bottles broke, and no bowling balls were mishandled.

Bonus

Visual support

The performance is enhanced by a visual presentation that narrates key transitions. Crucially for international audiences, some elements are displayed in English, such as the characters’ names, the passing of the seasons, and thematic scene descriptions. This vital element made it possible for me to fully comprehend and appreciate the production, even with only a basic knowledge of Bulgarian.

The universal verdict

🟢 Green: fully understandable through visuals alone. Perfect for tourists/expats & d/Deaf community.

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost.

The visual support and costume design make it clear exactly what is being narrated from start to finish. While the text is undeniably important, I wouldn’t say it is strictly necessary to grasp the core message. However, please note that the repetitiveness of some scenes is best understood by following the subtle shifts in dialogue.

Final thought for the ‘outsider.’

This is an enjoyable play that can be appreciated even when the dialogue is linguistically incomprehensible or inaudible.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Любовната история на Мариан и Роланд: непрекъснато развиващо се пътешествие, което преминава през сложността на любовта, екзистенциалните предизвикателства и смъртта.

А всъщност за какво беше

Пиесата „Constellations“ от Ник Пейн е завладяващо пътешествие, което започва с обикновената среща между мъж и жена, но това, което следва, поставя под въпрос границите на света, който смятаме, че познаваме – навлизайки в безкрайните възможности на тяхната връзка и повдигайки въпроси за разликата между избор и съдба.

В „Constellations“ Ник Пейн ни показва колко много начини съществуват една и съща история да бъде разказана – безброй, ако квантовата физика има нещо общо с това.

Сценография 9.5/10

Изключително оцених пространствения дизайн, който използваше презентация като важна визуална опора. Макар слайдовете да бяха толкова семпли, че изглеждаха сякаш са направени от 10-годишно дете, те бяха изненадващо ефективни.

Чрез показване на имена, сезони и описания на сцените, тези елементи предоставяха необходима навигация за историята.

Осветление 7/10

Осветлението беше функционално и ефективно, но нямаше особено запомнящи се визуални решения.

Костюми 9/10

Героите представят обикновени хора, затова облеклото им изглеждаше естествено и достоверно. Стилът беше елегантен и допълваше историята, като добре предаваше смяната на сезоните.

Седейки на първия ред, забелязах дребни несъвършенства, които вероятно биха останали незабелязани от по-задните места в залата. Макар че не бих променил цялостната концепция, може да се вложи още малко усилие, за да изглеждат перуките възможно най-изпипани отблизо.

Хореография 10/10

Актьорите демонстрираха невероятен синхрон, който направи общото им минало като двойка напълно правдоподобно. Те боравеха с реквизита с впечатляваща прецизност; въпреки потенциала за инциденти, нито една бутилка не се счупи и нито една топка за боулинг не беше изпусната.

Бонус

Визуална подкрепа

Постановката е подсилена от визуална презентация, която разказва ключовите преходи. Особено важно за международната публика е, че някои елементи се показват на английски – като имената на героите, смяната на сезоните и тематичните описания на сцените.

Този важен елемент ми позволи напълно да разбера и оценя постановката, въпреки че владея български само на базово ниво.

Общата оценка

🟢 Зелено: напълно разбираемо само чрез визуалните елементи. Идеално за туристи/експати и d/Deaf общността.

🟡 Жълто: визуалните елементи са силни, но част от сюжетните нюанси може да се изгубят.

Визуалната подкрепа и костюмите ясно показват какво се разказва от началото до края. Макар текстът безспорно да е важен, не бих казал, че е абсолютно необходим, за да се разбере основното послание. Все пак трябва да се отбележи, че повторяемостта на някои сцени се разбира най-добре чрез проследяване на фините промени в диалога.

Финална мисъл за „външния човек“

Това е приятна постановка, която може да бъде оценена дори когато диалогът е езиково неразбираем или недоловим.

Share

Subscribe now

Disclaimer

As this is a one-(wo)man show, I have decided to use the same format of the review I wrote for ‘Screams from the Underground’. Consequently, I am not going to use a ‘visual scoreboard.’ Instead, you are going to read a ‘monologue’ style review.

The ‘Silent’ synopsis

The ‘Big Apple’ welcomes a woman brimming with dreams.

The narrative explores the contrast between the reality of New York and life in Bulgaria - her birthland.

Vs what it was about

A tragicomedy about Bulgarian apples, New York rats, life in art, and an unforgettable summer love.

It wasn’t anything fancy - shifting only from a cold light to a blue one -, but it was unquestionably a masterstroke to elevate the look of the production, making the atmosphere even more engaging.

As I’ve noted in previous reviews, sometimes you don’t need a massive budget to look great; Vanina nailed this by simply being authentic.

Final thought for the ‘outsider’

This piece is heavily text-based, so I wouldn’t recommend attending if you get overwhelmed by not understanding the dialogue. However, it is immensely enjoyable to watch, as the actress is a force of nature who will keep your eyes glued to the stage and away from your phone.

P. S.

Even though I did not understand a single thing she said, I would happily see this play again because it felt real. However, I would buy myself a cocktail this time - I feel as though that is the only thing that was missing!

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Even though the title foreshadowed the main topic, I found it challenging to follow the words of the script.

Was my lack of linguistic understanding a downside for the play? I definitely wouldn’t say so.

I was utterly fascinated by the performance; Vanina managed to ‘eat space’ and charm the audience - and me - simply through her magnetic presence.

She allowed the spectacle to remain captivating through her emotions and her gestures that spoke louder than words.

The setting (the bar stage) and the minimal props, and the unassuming outfit (a t-shirt with ‘New York’ written on it, jeans and a zip-up hoodie) made the evening feel remarkably cozy.

More than once, I found myself thinking I wasn’t watching an actress’ monologue, but rather listening to a friend spilling all the latest and juiciest gossip.

Apart from my ability to stay focused even without full comprehension, the thing that astonished me the most was the beautifully executed lighting design.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Тъй като това е one-(wo)man show, реших да използвам същия формат на ревюто, което написах за „Screams from the Underground“. Затова няма да използвам „визуална система за оценяване“. Вместо това ще прочетете ревю в стил „монолог“.

Безмълвният синопсис

„Голямата ябълка“ посреща жена, преливаща от мечти.

Историята изследва контраста между реалността на Ню Йорк и живота в България — нейната родина.

А всъщност за какво беше

Трагикомедия за българските ябълки, нюйоркските плъхове, живота в изкуството и една незабравима лятна любов.

Нямаше нищо претенциозно — само преминаване от студена към синя светлина — но това безспорно беше майсторски ход, който издигна визуално спектакъла и направи атмосферата още по-въздействаща.

Както съм отбелязвала и в предишни ревюта, понякога не ти е нужен огромен бюджет, за да изглеждаш впечатляващо; Ванина постигна това просто чрез автентичност.

Финална мисъл за „външния човек“

Този спектакъл е силно базиран на текст, така че не бих го препоръчала, ако се напрягате, когато не разбирате диалога. Въпреки това е изключително приятно за гледане, защото актрисата е природна стихия, която ще държи очите ви приковани към сцената, а не към телефона.

P.S.

Въпреки че не разбрах нито една дума от това, което казваше, с удоволствие бих гледала представлението отново, защото изглеждаше истинско. Само че този път бих си взела коктейл — усещам, че точно това липсваше!

🔴 Червено: силно зависимо от текст/игра на думи.

Въпреки че заглавието подсказваше основната тема, ми беше трудно да проследя думите в текста.

Беше ли липсата ми на езиково разбиране недостатък за спектакъла? Определено не бих казала това.

Бях напълно запленена от изпълнението; Ванина успя да „изяде пространството“ и да омае публиката — и мен — единствено чрез магнетичното си присъствие.

Тя успя да задържи спектакъла завладяващ чрез емоциите и жестовете си, които говореха по-силно от думите.

Сценографията (бар сцената), минималният реквизит и непретенциозният костюм (тениска с надпис „New York“, дънки и суитшърт с цип) направиха вечерта изненадващо уютна.

Не веднъж си помислих, че не гледам монолог на актриса, а слушам приятелка, която разказва най-новите и сочни клюки.

Освен способността ми да остана концентрирана дори без пълно разбиране, най-много ме впечатли красиво изпълненият светлинен дизайн.

Subscribe now

Share

Ядливи Възли: Любовно писмо до японската фалопия

Колектив Мрежести вкусове | 16 май 2026 | Открит театър | 19.30 часа

Еко-арт колективът Мрежести Вкусове ви кани на мултисензорно пърформанс преживяване, посветено на японската фалопия. Често определяна като инвазивно растение и подлагана на масово премахване, това издръжливо растение носи напластена история за придвижване, оцеляване и преплитане с човешките системи.

Всеки член на колектива работи чрез различно сетиво, водейки публиката през вкус, допир, звук и зрение, за да осмислим фалопията отвъд лошата ѝ репутация. Съвкупността от тези изживявания ви канят да се доближите до растението по различен начин: отблизо и чрез тялото. Какво би означавало да подходим дори към най-нежеланите видове с любопитство, любов и внимание - и как това би могло да промени връзката ни със света отвъд човека?

Представлението се реализира с подкрепата на Фондация „Елизабет Костова.“

Японската фалопия демонизирана ли е като вредител? Какво ви накара да застанете на страната на „нежеланото“ растение?

М. В. Има нещо дълбоко политическо в решението кои форми на живот имат право да принадлежат някъде. Японската фалопия често е третирана почти като злодей, но самото растение не е виновно за нищо — то просто расте така, както е създадено да расте, след като хората са го изместили от първоначалната му екосистема. Интересува ни защо изглежда приемливо да ядем храна, опакована в пластмаса и транспортирана от другия край на света, но някак радикално да ядем растение, растящо в местния парк. Чувстваме се свързани и със състоянието на преминаване на граници и навлизане в непозната среда. Японската фалопия се превръща в начин да мислим за миграцията, адаптацията и оспорваното принадлежане.

Има ли тогава и нещо политическо в самото изяждане на “инвазивен вид”? Вкусът на другата страна на монетата.

М. В. Изяждането на инвазивен вид променя отношението — от страх и желание за унищожение към интимност и съвместно съществуване. Интересува ни как идеите за „инвазивните“ видове често отразяват социални и политически разкази за миграцията и принадлежността. Един човек може да бъде добре дошъл в един контекст и третиран като чужд в друг, а растенията биват представяни по сходен начин. Храната позволява на публиката да преживее нещо чрез тялото, преди идеологията напълно да се намеси. Споделянето на храна създава връзка, а не дистанция. Чрез яденето на японска фалопия каним хората да преосмислят какво определят като естествено, местно или нежелано.

Хората обичат да говорят за „чиста природа“, но природата винаги е била хаотична, неустроена, мигрираща. Какво най-много ви дразни в начина, по който говорим за „инвазивните“ видове?

М. В. Дразни ни как екологичният език толкова често заимства от милитаризма: борба, унищожение, контрол, управление. Природата никога не е била чиста или статична; екосистемите постоянно се променят чрез миграция, адаптация, разпад и регенерация. Японската фалопия изглежда заплашителна, защото отказва да бъде ограничена и расте отвъд границите, които хората ѝ налагат. Склонни сме да се страхуваме от онова, което не може лесно да бъде контролирано или категоризирано. Това, което се счита за „местно“ или „инвазивно“, често отразява културни и политически тревоги повече, отколкото самата природа.

Снимка: Елеонора Едрева

В текста на пърформанса има почти интимен език, насочен към растението. Къде се размива границата между научното наблюдение, фетиша и любовната история?

М. В. Творбата кани към телесна, въплътена връзка с растението, а не към чисто научно отношение. Често поставяме себе си над природата като наблюдатели или управници, а интимността нарушава тази йерархия. Езикът се движи между ботаника, ритуал, желание и разказване на истории, защото тези категории никога не са били напълно отделени една от друга. Интересува ни какво се случва, когато вниманието се превърне във форма на отдаденост. Да наблюдаваш нещо отблизо може да породи нежност, fascination или дори обсебване. В този смисъл пърформансът съществува някъде между изследване, грижа и любовна история.

Има ли нещо канибалистично в идеята да изядеш проблема?

М. В. Възможно е, но нас повече ни интересува да разтворим самата категория „проблем“. Изяждането на японската фалопия се превръща в начин да преосмислим въпроса отвътре навън, вместо да се опитваме да го унищожим от дистанция. Актът на хранене премахва разделението, защото онова, което е извън теб, става част от теб. Искаме да поставим под въпрос защо определени форми на живот изобщо се възприемат като заплашителни или за изхвърляне. Вместо да питаме как да елиминираме нещо, питаме как да се свържем с него. Пърформансът кани публиката да преосмисли какво допускаме да принадлежи.

Голяма част от екологичния език днес звучи като езика на войната: борба, унищожение, контрол, управление на видовете. Вашият пърформанс сякаш напълно отхвърля тази лексика. Какво се случва, когато спрем да мислим за природата през насилие?

М. В. Когато престанем да възприемаме природата като враг, стават възможни други форми на отношение: взаимност, съвместно съществуване, любопитство и грижа. Всичко в една екосистема е взаимосвързано, така че насилието към една част отеква в цялата система. Надяваме се пърформансът да създаде пространство, в което да си представим принадлежност отвъд твърдите бинарности като местно срещу чуждо или полезно срещу вредно. Японската фалопия оцелява чрез фрагментация и преплитане, регенерирайки дори от малки части под земята. Виждаме тази устойчивост като нещо поетично, а не чудовищно. Работата ни пита какво се случва, когато устойчивостта бъде посрещната с внимание вместо с агресия.

Вкусът има способността да заобикаля рационалната мисъл. Човек може да мрази една идея, но въпреки това да харесва вкуса ѝ. Използвате ли храната като начин да „хакнете“ предразсъдъците на публиката?

М. В. Храната създава сетивна връзка, преди преценката напълно да се намеси, така че вероятно има елемент на нежно „хакване“ на възприятията. Някои хора от публиката може вече да познават японската фалопия и да пристигнат със силни предубеждения, докато други се срещат с нея неутрално за първи път. Интересуват ни и двете ситуации: да разплетем предразсъдъците там, където вече съществуват, и да предотвратим формирането им твърде бързо. Споделянето на храна създава интимност и сваля защитите. Чрез вкуса хората се срещат с растението през удоволствието, а не през страха. В известен смисъл се опитваме да изтръгнем предразсъдъците с корен.

Какво всъщност ще се случи по време на самото събитие? Каква ще бъде неговата последователност и ритъм?

М. В. Пърформансът се развива чрез взаимосвързани нишки от вкус, тактилност, разказване на истории, звук и колективно участие. Ще има дегустационно меню, приготвено с японска фалопия, както и текстилни упражнения и моменти на споделено взаимодействие със самото растение. Събитието преминава между сетивни преживявания и размисли върху миграцията, принадлежността, устойчивостта и екологичното преплитане. Интересува ни как повторението и натрупването създават интимност с времето — както в екосистемите, така и в човешките взаимоотношения. Вместо да представя японската фалопия като нещо, от което трябва да се страхуваме, пърформансът създава пространство за различна среща с нея. Вечерта постепенно изгражда връзка с растение, което вече е навсякъде около нас, независимо дали го забелязваме, или не.

Share

Language barriers seem to dissolve when the visual storytelling is so evocative that it carries the narrative almost entirely on its own.
“Night Butterflies” might be a text-based production, but its message remains profoundly intelligible even when the audience is unable to understand what is being said — a challenge I experienced firsthand.

I found myself captivated by the original directing choices; in truth, the entire piece is decidedly unorthodox. While theatre is no stranger to stories about sex work, it is rare to find a production that does not stigmatize the individuals involved. On the contrary, this work confronts the harsh realities of the industry without attempting to sugarcoat them.

Because this staging requires the actors to study their roles with such clinical detail — employing VOX POPULI’s signature verbatim technique — I wanted to know how this intense immersion impacts their work.

To my delight, Vassiliya Drebova was kind enough to share her insights and answer my questions.

Before we dive into our conversation, here is the official description of the play:

“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.

The performance explores the tension between personal choice, morality, and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria — between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.

Created using VOX POPULI’s verbatim technique, the performance utilizes authentic interviews recreated word for word by the actresses. The documentary story unfolds through a dynamic stage experience featuring original choreography, music, and active audience participation.

Since the play uses the verbatim technique, you are recreating authentic interviews word-for-word. How does this constraint affect your creative process? Beyond the research provided by the production, how did you find the 'physical' voice for your character to ensure she felt like a living person rather than just a recorded testimony?

V. D. I wouldn’t call it a “constraint”, but a source of truthfulness that takes off the actor’s burden of “how” we speak on stage, so that we can focus on “what” is done by this speech. For finding the physical voice, I use an intuitive approach as children do when they try to act like another person. While we train, we try tuning in to the vibrations of the two voices until you can “see” the respondent talking through the actor. The fact that we hear the respondent’s voice louder than our own voice while performing prevents us from self-observing and judging our work too much.

In a play that explores the feeling of having your body controlled by someone else, how do you and your fellow actresses build the necessary trust to perform those intense, intertwined physical scenes safely while still conveying that raw vulnerability?

V. D. I believe that conveying raw vulnerability is always part of the game in theater. But it should be done in a safe zone, so that the performer can keep opening for the audience at each show. For “Night Butterflies,” we had the opportunity to work with Isabel Sanchez, an extremely dedicated Viewpoints coach (and also an actress) who reminded us what a great tool the body is, especially when you play with being immensely connected, but also detached from it.

The scene where you brush your teeth and spit into a condom is really striking. Was that meant to show how fast and transactional these encounters are, or was it more about the routine of ‘cleaning up’ or sanitizing an intimate act?

V. D. It’s both, and it could also have other interpretations. We rarely label the intentions of the scenes – this one was proposed to the team by Isabel, and I think it immediately rang a bell in all of us. It’s super explicit, very physical (you can taste and smell the flavor of the toothbrush and the condom…), yet it’s one of the most popular everyday actions. Sometimes you don’t need to invent a complicated choreography; pieces of everyday life can work great on stage.

The play aims to give a voice to ‘invisible’ women and challenge enduring stigmas. After inhabiting these stories every night, has your own perspective on the sex industry in general and in Bulgaria changed? Do you feel a sense of responsibility toward the real women whose words you are speaking?

V. D. I suppose that, as documentary performers, we should always approach the stories that people reveal to us carefully and respectfully. I didn’t know much about the sex industry in Bulgaria, and during our preliminary research, some myths, like sex work schemes hidden behind fake modeling agencies in the 90s or massage studios, were confirmed. I was particularly impressed by the number of women who do this to support men.

The audience is integrated into the show through recurring interactions while sitting at the side of the stage. How does having the public so physically close to the “stage experience” change the energy of your performance?

V. D. I think the small distance works for this kind of documentary show. Seeing the eyes of the audience really helps to create this feeling of intimacy and sharing. “Nigh butterflies” as a big part of Neda’s shows is about hearing the voices that we don’t usually hear, speaking about the things that we are asked to keep in us, having the hard conversations, and giving a voice to the vulnerable. So, it’s extremely important to relate to the audience, to give them the possibility to hear your breath, the glitches in your voice, to feel their eyes on you. I think this proximity is a good tool for connection and for creating a sense of authenticity.

This is the second part of a documentary trilogy, following Spiders and preceding Ladybugs. How does the ‘Night Butterfly’—an insect drawn to light but often hidden in darkness—serve as a metaphor for your character’s life?

V. D. My character is an incredibly self-aware woman; she has done a lot of psychological work, and I think she has already met, accepted, and worked out the darkness that each person contains. Her physical presence and energy are very light, and I believe that hard episodes in her life have guided her to a more conscious way of dealing with inner shadows.

In the original interview recordings, what was the most powerful thing you heard that didn’t make it into the script—a sigh, a long pause, or a change in tone—and how did you try to act out that silence?

V. D. There is so much material that didn’t go into the actual show! The story of each of these women deserves its own performance and building the dramaturgy could be challenging. In verbatim sighs, pauses, and lapses are usually kept, enhancing the authenticity and following the natural flow of the speaker, so I wouldn’t say that what you hear in the show is polished and clean. The speech is as natural as it can be with all the dialects, accents, and palette of timbres. There are moments of silence where you can hear the respondent swallowing or being out of breath, and I am always trying to “perform” these actions because I find them as important as words.

If the woman you are portraying were sitting in the front row, which part of your performance would you be most nervous for her to see, and which part would you be most proud to show her?

V. D. I was nervous about this on the premiere day, because then we experimented with a costume and some physical actions of my character, and I immediately felt that our choice was not the most accurate, even though it might have seemed ok for the audience. After discussing this with Neda, we tried a more balanced approach, and now I am perfectly fine to present the work to the woman I am portraying. As I mentioned, it’s a big responsibility, and you must take care, because people convey their life stories to us. It sometimes takes time to adapt them in a way that still uses the principles of theater language.

In my review, I suggest that the system isn’t designed to let everyone live with dignity. Through your character’s eyes, what does a “meaningful life” actually look like?

V. D. I believe that all the characters that we present in the show have a meaningful life. Some of them no longer practice the profession, others continue because they have to – mothers, debt payers, care takers, I would even say “healers of society”. Each of them could easily be associated with a powerful feminine archetype. What makes me sad is not that these lives are not meaningful, but that some of them are extremely hard. There are people who have never been taken care of – no day off, no “time for yourself”. And here is where I wish this labor were respected and regulated, so that these people could also have the social benefits they truly deserve.

You perform scenes that highlight the “commodification of desire” and the transactional nature of sex. Has this made you more protective or perhaps more analytical of your own romantic and sexual life?

V. D. Thankfully, my own romantic and sexual life has been quite different. Even though analyzing some situations has made me think that no one is insured. The transactional nature of sex has such a deep imprint on us that even if you don’t work in the sex industry, you may be unintentionally involved in that kind of relationship.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Езиковите бариери сякаш се разтварят, когато визуалният разказ е толкова въздействащ, че почти изцяло носи повествованието сам по себе си. „Нощни пеперуди“ може и да е текстово базирана продукция, но посланието ѝ остава дълбоко разбираемо дори когато публиката не е в състояние да разбере какво точно се казва — предизвикателство, което изпитах лично.

Останах пленен от оригиналността на режисьорските решения; всъщност цялото представление е подчертано нестандартно. Макар театърът да не е чужд на истории за секс работа, рядко се среща постановка, която не стигматизира хората, свързани с нея. Напротив — тази творба се изправя срещу суровата реалност на индустрията, без да се опитва да я романтизира или смекчава.

Тъй като спектакълът изисква актьорите да изследват ролите си с почти клинична прецизност — използвайки характерната за VOX POPULI verbatim техника — исках да разбера как това дълбоко потапяне влияе върху работата им.

За моя радост Василия Дребова беше така любезна да сподели мислите си и да отговори на въпросите ми.

Преди да преминем към разговора ни, ето официалното описание на пиесата:

„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и се фокусира върху историите на жени, предоставящи сексуални услуги.

Спектакълът изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. Той поставя въпроси за мястото на секс работниците в България — между законовите промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.

Създаден чрез verbatim техниката на VOX POPULI, спектакълът използва автентични интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща чрез динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.

Тъй като пиесата използва verbatim техника, вие пресъздавате автентични интервюта дума по дума. Как това „ограничение“ влияе върху творческия ви процес? Освен проучването, предоставено от продукцията, как открихте „физическия“ глас на героинята си, така че тя да се усеща като жив човек, а не просто като записано свидетелство?

В. Д. Не бих го нарекла „ограничение“, а по-скоро източник на автентичност, който освобождава актьора от тежестта на това как говорим на сцената, за да можем да се фокусираме върху това какво се случва чрез тази реч. За да открия физическия глас, използвам интуитивен подход, подобен на начина, по който децата се опитват да имитират друг човек. По време на репетициите се опитваме да се настроим към вибрациите на двата гласа, докато почти не започнеш да „виждаш“ как интервюираният говори чрез актьора. Фактът, че чуваме гласа на реалния човек по-силно от своя собствен по време на изпълнение, ни предпазва от прекалено самонаблюдение и осъждане на собствената ни работа.

В пиеса, която изследва усещането тялото ти да бъде контролирано от някой друг, как вие и останалите актриси изграждате необходимото доверие, за да изпълнявате тези интензивни, преплетени физически сцени безопасно, като същевременно предавате тази сурова уязвимост?

В. Д. Вярвам, че предаването на сурова уязвимост винаги е част от играта в театъра. Но това трябва да се случва в безопасна среда, за да може изпълнителят да продължи да се разкрива пред публиката при всяко представление. За „Нощни пеперуди“ имахме възможността да работим с Изабел Санчес — изключително отдаден Viewpoints коуч (и актриса), която ни напомни колко невероятен инструмент е тялото, особено когато играеш с усещането едновременно да си дълбоко свързан с него и отчужден от него.

Сцената, в която си миете зъбите и плюете в презерватив, е наистина въздействаща. Тя трябваше ли да покаже колко бързи и транзакционни са тези срещи, или беше по-скоро свързана с рутината на „почистването“ и дезинфекцирането на един интимен акт?

В. Д. И двете е, а може да има и други интерпретации. Рядко определяме конкретни намерения зад сцените — тази беше предложена на екипа от Изабел и мисля, че веднага отекна у всички ни. Тя е изключително експлицитна и физическа (можеш буквално да усетиш вкуса и миризмата на четката и презерватива…), но в същото време е едно от най-обикновените ежедневни действия. Понякога няма нужда да измисляш сложна хореография — фрагменти от ежедневието могат да работят блестящо на сцената.

Пиесата има за цел да даде глас на „невидимите“ жени и да предизвика устойчивите стигми. След като всяка вечер преживявате тези истории, промени ли се собствената ви гледна точка към секс индустрията като цяло и в България? Чувствате ли отговорност към реалните жени, чиито думи изричате?

В. Д. Предполагам, че като документални изпълнители винаги трябва да подхождаме към историите, които хората ни разкриват, с внимание и уважение. Не знаех много за секс индустрията в България и по време на предварителното ни проучване някои митове — като схемите за секс работа, прикривани зад фалшиви модни агенции през 90-те или масажни студиа — се потвърдиха. Особено силно ме впечатли броят на жените, които правят това, за да издържат мъже.

Публиката е интегрирана в спектакъла чрез постоянни взаимодействия, докато седи отстрани на сцената. Как това, че зрителите са толкова физически близо до „сценичното преживяване“, променя енергията на вашето изпълнение?

В. Д. Мисля, че малката дистанция работи много добре за този тип документален театър. Да виждаш очите на публиката наистина помага да се създаде усещане за интимност и споделеност. „Нощни пеперуди“, както и голяма част от спектаклите на Неда, е за това да чуваме гласовете, които обикновено не чуваме, да говорим за нещата, които сме научени да пазим в себе си, да водим трудните разговори и да даваме глас на уязвимите. Затова е изключително важно да се свържеш с публиката — да им дадеш възможност да чуят дъха ти, колебанията в гласа ти, да усещат погледите си върху теб. Мисля, че тази близост е силен инструмент за връзка и за създаване на усещане за автентичност.

Това е втората част от документална трилогия, след „Паяци“ и преди „Калинки“. Как „нощната пеперуда“ — насекомо, привлечено от светлината, но често скрито в тъмнината — служи като метафора за живота на вашата героиня?

В. Д. Моята героиня е изключително осъзната жена; тя е свършила много психологическа работа и мисля, че вече се е срещнала, приела и преработила тъмнината, която всеки човек носи в себе си. Физическото ѝ присъствие и енергия са много леки, а аз вярвам, че трудните епизоди в живота ѝ са я насочили към по-съзнателен начин за справяне с вътрешните сенки.

В оригиналните записи на интервютата кое беше най-силното нещо, което чухте, но не влезе в сценария — въздишка, дълга пауза или промяна в тона — и как се опитахте да изиграете тази тишина?

В. Д. Има толкова много материал, който не влезе в самия спектакъл! Историята на всяка една от тези жени заслужава собствено представление, а изграждането на драматургията може да бъде истинско предизвикателство. Във verbatim театъра въздишките, паузите и колебанията обикновено се запазват, защото засилват автентичността и следват естествения ритъм на говорещия, така че не бих казала, че това, което чувате в спектакъла, е изгладено и „чисто“. Речта е възможно най-естествена — с всички диалекти, акценти и нюанси на тембъра. Има моменти на тишина, в които можеш да чуеш как интервюираният преглъща или остава без дъх, и аз винаги се опитвам да „изиграя“ тези действия, защото ги намирам за също толкова важни, колкото и думите.

Ако жената, която пресъздавате, седеше на първия ред, коя част от изпълнението ви най-много би ви притеснила да види и с коя част бихте се гордели най-силно?

В. Д. Бях много притеснена за това в деня на премиерата, защото тогава експериментирахме с костюм и някои физически действия на героинята ми и веднага усетих, че изборът ни не е най-точният, въпреки че може би е изглеждал приемлив за публиката. След като обсъдихме това с Неда, опитахме по-балансиран подход и сега съм напълно спокойна да представя работата си пред жената, която пресъздавам. Както вече казах, това е огромна отговорност и трябва да бъдеш внимателен, защото хората ни поверяват житейските си истории. Понякога е нужно време, за да ги адаптираш по начин, който все пак следва принципите на театралния език.

В ревюто си предполагам, че системата не е създадена така, че да позволява на всеки да живее достойно. През очите на вашата героиня как всъщност изглежда един „смислен живот“?

В. Д. Вярвам, че всички героини, които представяме в спектакъла, имат смислен живот. Някои от тях вече не практикуват тази професия, други продължават, защото се налага — майки, хора, които изплащат дългове, грижещи се за други, дори бих казала „лечителки на обществото“. Всяка от тях лесно може да бъде свързана със силен женски архетип. Това, което ме натъжава, не е, че животът им е лишен от смисъл, а че за някои от тях той е изключително тежък. Има хора, за които никой никога не се е грижил — без почивен ден, без „време за себе си“. Именно тук ми се иска този труд да бъде уважаван и регулиран, така че тези хора също да могат да получат социалните придобивки, които истински заслужават.

Изпълнявате сцени, които подчертават „комодифицирането на желанието“ и транзакционната природа на секса. Това направи ли ви по-предпазлива или може би по-аналитична към собствения ви романтичен и сексуален живот?

В. Д. За щастие моят собствен романтичен и сексуален живот е бил доста различен. Въпреки това анализирането на някои ситуации ме накара да осъзная, че никой не е застрахован. Транзакционната природа на секса е оставила толкова дълбок отпечатък върху нас, че дори да не работиш в секс индустрията, можеш неволно да се окажеш въвлечен в подобен тип взаимоотношения.

Subscribe now

Share

Total productions reviewed this month: 5

BEST OF OFF SCRIPT

In this post, I want to showcase which productions proved to be the most inclusive for the different audiences the Off Script project aims to reach.
Please keep in mind that this is my personal perspective; while your experience may differ, I hope these insights make your decision a little easier.

BEST FOR TRAVELERS: BREAKING THE LANGUAGE BARRIER

If you don’t speak Bulgarian, the production to watch - due to its incredible stage design, costumes, lighting, and music - is ‘Night Butterflies’.

I would not say you can comprehend all of it, as there is a lot of text involved, but visually, it definitely stands out as the most captivating showcase for a ‘foreign ear’.

You will be pleasantly surprised by the directing choices, which might leave you jaw-dropped (I definitely was!). The immersion begins the moment you arrive: you will be welcomed by the actors already in character.

MOST ACCESSIBLE PLAYS FOR DEAF PEOPLE

Since many performances rely heavily on sound, no show is 100% accessible. However, ‘Bodies of Power’ is likely the most suitable choice. Even with some speaking parts, it is rich in expressive choreography and includes text to read.

A quick tip: there are interactions between the performers and the audience, so be sure to notify the usher before entering. I’m sure the actors know how to draw you into the experience, too.

PLAYS WITH SUBTITLES OR IN ENGLISH

This month, I discovered several plays that either featured subtitles or were performed in English. Here is the full list, along with some side notes to hopefully give you a little FOMO:

• Io sono un errore/I am a mistake: it is a manifesto that amounts almost to a profession of faith by the artist. The blunt confession ‘I am a mistake’ is like a mantra that repeats and divides; the voice in this text weaves his web of confessions and meanings, sometimes as a metaphor of an artist, sometimes in a protesting tone.

  Highlight: the set design made the performance feel even more intimate than a standard monologue. And, to my joy, it was in Italian, so I could understand the nuances of what was being said.

• Grandma: an immersive performance in which each viewer has an individual experience with the artist. The view outside will be limited in order to open up the view inside.

  Highlight: the biggest draw is definitely the fact that I was able to experience this immersive performance fully, as it was also available in English. Beyond that, what truly lets this piece shine is its cozy atmosphere; it really felt as if I was travelling back in time to my childhood. No spoilers but my sensorial journey ended with me in tears.

• All my actions today will aim to avoid the things that I have to do: an act of resistance, in which rebellion is transformed into artistic force. It reflects a system that prioritizes material value over human ones, efficiency over empathy, and thereby erodes human dignity.

  Highlight: It does what many are afraid to do right now. It is political.

HIDDEN GEMS & EXTRA RECOMMENDATIONS

Toplocentrala is saturated with amazing shows, and I had the pleasure of seeing these as well:

• Chain Reaction (Contemporary Dance): a performance built to resemble videos we see online and the captivating reality of how our choices trigger a reaction. I felt as hypnotized by the movement as I am when I am scrolling for hours on my phone.

• Danceperimental - Your Story Moves Us (Interactive Dance Performance): I was glad it was held in English, as it allowed me to contribute to the performance. In fact, in this interactive piece, it is the audience that decides the narrative of the choreography, which is created entirely on the spot.

MAY PROGRAM

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

НАЙ-ДОБРОТО ОТ OFF SCRIPT

В този пост искам да представя кои продукции според мен се оказаха най-подходящи и достъпни за различните публики, към които проектът Off Script е насочен.
Имайте предвид, че това е изцяло личната ми гледна точка; вашето преживяване може да е различно, но се надявам тези впечатления поне малко да улеснят избора ви.

НАЙ-ДОБРО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕЗИКОВАТА БАРИЕРА

Ако не говорите български, постановката, която бих ви препоръчала заради впечатляващите сценография, костюми, осветление и музика, е „Нощни пеперуди”.

Не бих казала, че човек може да разбере всичко, тъй като има доста текст, но визуално това определено е най-завладяващото представление за „чуждото ухо“.

Ще останете приятно изненадани от режисьорските решения, които могат направо да ви оставят без думи (аз със сигурност бях!). Потапянето в атмосферата започва още с пристигането ви: актьорите ще ви посрещнат вече в образ.

НАЙ-ДОСТЪПНИТЕ СПЕКТАКЛИ ЗА ГЛУХА ПУБЛИКА

Тъй като много представления разчитат силно на звука, нито едно не е напълно достъпно. Въпреки това „Тела на властта“ вероятно е най-подходящият избор. Макар да има говорни части, спектакълът е наситен с изразителна хореография и включва текст за четене.

Малък съвет: има взаимодействия между изпълнителите и публиката, затова уведомете разпоредителя преди началото. Сигурна съм, че актьорите ще намерят начин да ви въвлекат в преживяването.

СПЕКТАКЛИ СЪС СУБТИТРИ ИЛИ НА АНГЛИЙСКИ

Този месец открих няколко представления, които бяха със субтитри или изцяло на английски. Ето и пълния списък, плюс няколко лични бележки, които се надявам да ви донесат поне малко FOMO:

„Io sono un errore / I am a mistake“

Това е манифест, който почти се превръща в изповед на вярата на артиста. Прямото признание „Аз съм грешка“ звучи като мантра, която се повтаря и раздвоява; гласът в текста изплита мрежа от признания и значения — понякога като метафора за артиста, друг път в протестен тон.

„БАБА“

Имерсивно представление, в което всеки зрител преживява индивидуална среща с артиста. Външният поглед е ограничен, за да се отвори пространство за вътрешния.

„All my actions today will aim to avoid the things that I have to do“

Акт на съпротива, в който бунтът се превръща в артистична сила. Представлението отразява система, която поставя материалните ценности над човешките, ефективността над емпатията и така постепенно разрушава човешкото достойнство.

СКРИТИ БИСЕРИ И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЕПОРЪКИ

Топлоцентрала е изпълненa с невероятни спектакли, а аз имах удоволствието да гледам и следните:

„Верижна реакция“ (съвременен танц)

Представление, изградено така, че да напомня видеата, които гледаме онлайн, и хипнотизиращата реалност, в която изборите ни предизвикват верижна реакция. Движението ме омагьоса по същия начин, по който безкрайното скролване в телефона понякога успява.

„Danceperimental – Your Story Moves Us“ (интерактивен танцов пърформанс)

Радвах се, че беше на английски, защото това ми позволи активно да участвам в представлението. Всъщност именно публиката определяше посоката на хореографията, която се създаваше изцяло на момента.

ПРОГРАМА ЗА МЕСЕЦ МАЙ

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

How can four people be so closely interlinked but also so different from one another? When relationships start to crumble, others begin to rise, creating a whirlwind of events led by drama, ploys, and narcotics.

Vs what it was about

Two young couples – Charlie and his wife Monica and Emmy and Kristoff, who met by chance - discover that their lives are connected with a mysterious extraterrestrial being. Each of them is in a difficult situation, in which the world around them does not accept them, and they do not understand this world at all. Salvation comes in the form of an extraterrestrial voice, which offers each of them the chance to set off for another galaxy. The play touches on the socially relevant topic of migration and explores spiritual and sensual experience.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

I found the set design to be peculiar at first, but as the story unraveled and the actors engaged with it, I fell in love with the creativity found within its apparent simplicity.

I admired the use of “real-life” videos of the cast at the locations they were talking about; it definitely helped to contextualize the plot. This added layer made me appreciate the work that went on behind the scenes.

Props were utilized fabulously as well - you don’t see actors inside of a zorb ball every day!

Lighting Design 8/10

While there wasn’t one specific standout moment, the lightning design integrated seamlessly with the performance.

My only critique would be that, when an actress was inside a zorb ball, her individual light was not as vivid as I imagined it should have been. I am unsure whether it was intentional, but in my opinion, a more intense spotlight would have better highlighted her face while allowing the rest to fade into the background.

Costume Design 7/10

The ‘couples’ had matching attire, which made it easy to associate the characters to one another.

Overall, they were a great fit, and the decision to color-code them based on their relationships was effective.

However, the glittery dress worn by the actress playing Emmy could have been tailored more effectively. Its current fit unfortunately, made it look unrefined, which contradicts the character’s likely desire to appear expensive and like a wild spirit.

Choreography 7/10

While the actors navigated the stage objects well, I felt there was a lack of meaningful physical interactions between the performers themselves. They individually did a good job, but I didn’t feel a sense of harmony between them. Certain movements could have been amplified to truly showcase the personalities of each character.

Bonus

Set design

As previously noted, I fell in love with the choice of objects that gave life to the performance. At first, I wasn’t sure how they would be utilized, but as soon as the cast began to manipulate them, I was impressed by how they managed to make them work in many different ways.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Based on what I’ve stated so far, you might believe it was an easy task to unravel the plot of this play, but trust me, it wasn’t.

I spent the entirety of the play trying to make sense of what I was seeing. Even though I believe I grasped part of it, I wouldn’t say I reached the core of the narrative.

I must admit, this was the toughest play to decipher so far. However, I feel that I would have enjoyed it more if I spoke Bulgarian (I’m getting there, guys, don’t worry!).

This is by far the most complicated play I’ve seen, so I wouldn’t recommend it to non-native speakers. Furthermore, I believe that members of the d/Deaf community (particularly those who rely on lip reading), might find this performance hard to follow. There are frequent moments where the actors speak over each other or turn away from the audience, making it impossible to see their mouths clearly and follow the dialogue.

Final thought for the ‘outsider.’

This is a great play if you are a fan of the genre; however, it is a performance heavily reliant on text, so you might end up unable to fully appreciate it without understanding the dialogue.

P. S.

If you want to go see it anyway, don’t be like me! Make sure to read the plot, and maybe even the whole script, beforehand. That way, you can follow the action without straining your brain trying to figure out what’s going on.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Как е възможно четирима души да са толкова тясно свързани, но и толкова различни един от друг? Когато едни взаимоотношения започват да се разпадат, други започват да се изграждат, създавайки вихър от събития, воден от драма, интриги и наркотици.

За какво всъщност беше

Две млади двойки – Чарли и съпругата му Моника, както и Еми и Кристоф, които се срещат случайно – откриват, че животите им са свързани с мистериозно извънземно същество. Всеки от тях се намира в трудна ситуация, в която светът около тях не ги приема, а и те самите не разбират този свят. Спасението идва под формата на извънземен глас, който им предлага шанс да заминат за друга галактика. Пиесата засяга социално значимата тема за миграцията и изследва духовните и сетивните преживявания.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 10/10

В началото сценографията ми се стори странна, но с развитието на историята и взаимодействието на актьорите с нея, се влюбих в креативността, скрита в привидната ѝ простота.

Много ми хареса използването на „реални“ видеа с актьорите на местата, за които говореха – това определено помогна да се контекстуализира сюжетът. Този допълнителен слой ме накара още повече да оценя труда зад кулисите.

Реквизитът също беше използван страхотно – не всеки ден виждаш актьори вътре в зорб топка!

Осветление – 8/10

Нямаше един конкретен запомнящ се момент, но осветлението се вписваше безупречно в представлението.

Единствената ми критика е, че когато актрисата беше вътре в зорб топката, осветлението върху нея не беше толкова силно, колкото очаквах. Не съм сигурна дали това е било умишлено, но според мен по-интензивен прожектор би подчертал по-добре лицето ѝ, като същевременно остави останалото в сянка.

Костюми – 7/10

Двойките бяха облечени в съответстващи си тоалети, което улесняваше свързването на героите един с друг.

Като цяло костюмите бяха подходящи, а цветното кодиране според взаимоотношенията беше ефективно.

Въпреки това, блестящата рокля на актрисата, играеща Еми, можеше да бъде по-добре ушита. Настоящият ѝ вид я караше да изглежда недоизпипана, което противоречи на желанието на персонажа да изглежда луксозно и като свободолюбив дух.

Хореография – 7/10

Актьорите се справяха добре с движението сред сценичните обекти, но ми липсваше по-смислено физическо взаимодействие помежду им. Индивидуално се представяха добре, но не усетих хармония между тях. Някои движения можеха да бъдат по-изразителни, за да разкрият по-добре личностите на героите.

Бонус

Сценография

Както вече споменах, наистина се впечатлих от избора на обекти, които вдъхнаха живот на представлението. Първоначално не бях сигурна как ще бъдат използвани, но когато актьорите започнаха да работят с тях, бях впечатлена от многото начини, по които ги включиха.

Обща оценка

🔴 Червено: силно зависимо от текста/словото.

По това, което казах досега, може да изглежда, че е било лесно да се разбере сюжетът, но повярвайте ми – не беше.

През цялото време се опитвах да осмисля какво гледам. Въпреки че мисля, че схванах част от идеята, не бих казала, че достигнах до същината на историята.

Това беше най-трудната за разбиране пиеса, която съм гледала досега. Смятам, че бих ѝ се насладила повече, ако говорех български (работя по въпроса, спокойно!).

Не бих я препоръчала на хора, за които българският не е майчин език. Също така смятам, че хора от d/Deaf общността (особено тези, които разчитат на четене по устни) биха имали затруднения да проследят действието. Често актьорите говорят едновременно или се обръщат с гръб към публиката, което прави невъзможно да се виждат устните им.

Финална мисъл за „външния човек“

Това е чудесна пиеса, ако сте почитатели на жанра; въпреки това тя разчита силно на текста, така че може да не успеете да я оцените напълно, ако не разбирате диалога.

P.S.
Ако все пак решите да я гледате – не бъдете като мен! Прочетете сюжета, а може би дори и целия текст предварително. Така ще можете да следите действието, без да си блъскате главата в опити да разберете какво се случва.

Subscribe now

Share

„Антистатик“ още в името си предполага движение срещу застоя. Срещу какъв застой се движите днес – институционален, естетически, социален, телесен?

И. С. Има известен парадокс в ситуацията, в която живеем днес. От една страна, животът се движи с високи обороти, често без възможност да се вгледаме във важните детайли на ежедневието. От друга страна, наблюдаваме сериозен застой или дори хаос в институциите, които вземат решенията и определят условията за развитие на независимия културен сектор у нас.

Думата „застой“ дори не е напълно точна, защото става дума за липса на последователност, отговорност и дългосрочна визия. Отсъствието на устойчива културна стратегия постепенно разрушава резултатите от дългогодишния труд на независимата сцена. Забавянията на финансирането и несигурните механизми за подкрепа поставят под въпрос бъдещето на съвременните изпълнителски изкуства в България.

Нашият отговор е съпротива чрез действие. Въпреки всичко не се отказваме от мисията си всяка година да изграждаме силна и смислена програма на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Естетическият и телесният застой са различни, но често дълбоко свързани. Затова търсим артисти, които експериментират смело, поемат риск и разширяват представите ни както за сценичната форма, така и за самото тяло. Такъв пример тази година е хореографът Михаел Турински, който се завръща отново на фестивала с още по-радикална работа, която ще представим на 15 май. Той е артист със специфични потребности, който преобръща очакванията към телесността и сценичното присъствие.

Как изглежда това движение в контекста на 19-ото издание?

В. П. Движението и движенията в „Антистатик“ са изключително разнообразни: смели, дръзки, поетични, социално ангажирани, бързи, бавни… и все пак обединени от едно Поколение D – dance generation. Поколение, което не се обединява от възрастовата рамка, а от желанието „да се движим радикално“. Движението в съвременния танц не е просто движение, то е политическо движение, което създава предпоставка за съпротива. Това го виждаме в различни форми и у представленията на гост-хореографите: Мег Стюард, Франсишку Камашу, Рут Чайлдс, Едуард Габия, Михаел Турински и Михай Михалча.

Има ли умора от постоянното „новаторство“? Какво е радикалното и новото днес в съвременния танц?

И. С. Има ли умора от постоянното „новаторство“? Вероятно да, ако разбираме новаторството единствено като натиск непрекъснато да се произвежда „нещо ново и различно“ на всяка цена. В развитието на танца винаги е имало различни етапи на възход и спад, както и моменти на повторяемост на теми, работни подходи и естетически предложения. Това е естествен процес за всяко изкуство. Важното е, че танцът като поле с критическа чувствителност и способност за саморефлексия не спира да експериментира и да провокира както собствените си форми, така и публиката.

Затова радикалното и новото днес се намира в промяната на перспективата. В начина, по който танцът разширява границите си извън класическата сцена към дигитални среди, хибридни формати, нетрадиционни пространства и нови отношения между движение, образ, звук и сценография. Именно затова новият осми брой на „Списание за танц“, с премиера на 8 май, е посветен на темата „Визуалните измерения на танца“, предлагайки поглед към съвременния танц като визуално и сетивно преживяване. А един ярък пример в тази посока в програмата на „Антистатик“ е представлението „Да те открадна за момент“, което ще представим на 11 май, на Мег Стюард и Франсишку Камашу. Това е работа, в която сценографията, звукът и хореографията са органично свързани, а сцената се превръща във футуристичен, извънвремеви пейзаж. Подобни търсения ясно присъстват и в програмата на Българска танцова платформа, където виждаме представления, в които хореографията, инсталацията, визуалната среда, мултимедията и сценичното пространство изграждат един общ сценичен език, като в Insert Coin / Player One на Коста Каракашян, Confession of a Sigh на Искра Проданова, Honesty and Other Fiends на Зорница Стоянова, „Ако Афродита е чудовище“ на Ива Свещарова и „Огледало на илюзиите“ на Живко Желязков.

Как се формира поколенческият телесен код, към който насочва темата на Antistatic 19.?

В. П. ПОКОЛЕНИЕ D(ANCE) GENERATION

Ние сме Поколение D(ance).

Поколението, което няма възраст, но има специален телесен код,
чрез който променя общества, реорганизира структури и скъсява дистанции.
Поколение D(ance) е времето и пространството, което ни обединява.
Поколението, което не принадлежи на никого и не може да бъде отнето,
защото то създава езика, съдържанието и формата.

Поколение D(ance) е тук.

Тук дисциплината на ума отстъпва пред лудостта на тялото.
Тук дързостта не е изключение, а норма.
Тук допирът е акт на съпротива.

Тазгодишната програма изглежда силно фокусирана върху тялото като архив на труд, идентичност и контрол. Това ли е централната ос на изданието?

И. С. Тялото като архив на труд, идентичност и контрол е една от линиите в тазгодишната програма, но по-скоро бих го формулирала като една от няколко преплетени оси, а не като единствена централна тема. Интересът към тялото винаги е бил в основата на съвременния танц, но тук той се разширява. Тялото не е само биологично или естетическо присъствие, а носител на памет, социални натрупвания, политически и икономически контексти. В този смисъл то се мисли като архив, в който се записват както лични, така и колективна памет за труд, дисциплина, контрол, но и съпротива.

В същото време програмата не се изчерпва само с тази перспектива. Тя включва и разширени сценични формати като танцови филми, инсталационни ситуации, както и силни визуални практики, които поставят въпроса не само какво е тялото, но и как се вижда и как се разширява неговото присъствие в различни медии и пространства.

ПЪЛНА ПРОГРАМА ТУК

Съвременният танц винаги ли е политически?

В. П. Аз мисля, че всяко тяло е винаги политическо. Няма неутрално тяло. В България се избягва политическият театър или танц. Било злободневие…, но именно това избягване и решението да си говорим например за любов на сцената не е по-малко политически акт и в следствие на авторитарния комунистически режим и последствията от него. На 9 май на фестивала Антон Овчиников ще представи 4 кратки филма на жени хореографки от Украйна. Сами по себе си филмите не са политически, но в същото време са силно такива, защото в момента там изкуството се прави само от жени, защото мъжете са на фронта.

А това, че именно на 9 май ще е това събитие „Па-мя-та -ти“ политически акт ли е, как мислиш :) ?

Има ли специфичен „български почерк“ в съвременния танц, или подобни национални определения вече не работят?

В. П. Националните определения не работят, но работят почерците на образователните програми, и то, за съжаление, изключително силно. За радост вече все повече български танцови артисти пътуват и учат в чужбина, което със сигурност създава предпоставка за по-голям интегритет на европейските практики на нашата сцена. Надявам се образователните програми да канят повече тези артисти да преподават, а и да започнат да канят преподаватели от чужбина. Но ето, сега на 5-ото издание на Българската танцова платформа между 16 и 19 май ще можете да видите 12 български представления и всеки ще може да си отговори на този въпрос. Да, говори се, че българският танц е по-театрален, но със сигурност има огромна разлика в тази театралност в работите на Галина Борисова, Александар Георгиев, Теодора Попова, Марион Дърова, Коста Каракашян, Жана Пенчева, Искра Проданова, Живко Желязков, Зорница Стоянова.

Често говорим за внос на спектакли. Но как стои въпросът с експорта – как български артисти стигат навън? И как фестивалът реално връзва „връзките на тези обувки за ходене“?

И. С. За нас е много важен въпросът как българските артисти достигат до международни сцени, фестивали и публики. Една от основните мисии на „Антистатик“ е да създаде видимост за българската танцова сцена и именно затова на всеки две години организираме Българска танцова платформа. Тази година предстои петото ѝ издание, за което сме поканили около 30 международни селекционери, директори на фестивали и пространства за съвременни изпълнителски изкуства. Целта е не просто да покажем какво се случва тук, а да създадем реални възможности за обмен, партньорства и международен път за българските артисти.

От всяко издание на платформата досега има представления, които са били селектирани и представени в чужбина. Това показва, че подобни формати имат реален ефект. За съжаление, България все още не е сред естествените центрове на внимание, към които международните програматори пътуват специално за нови премиери. Именно затова платформи като тази са толкова важни, защото те създават концентрирана възможност в рамките на няколко дни да бъдат видени много силни работи на едно място. Тази година в рамките на платформата ще представим 12 български продукции. Това е не само витрина на сцената ни, а конкретен инструмент за нейното движение навън.

Има ли доминиращ вкус в европейската фестивална екосистема – и как един фестивал като „Антистатик“ се позиционира спрямо него?

В. П. Със своите 19 издания, „Антистатик““ показа на българската публика над 220 представления. Винаги сме се стремили да показваме новите тенденции и установените практики в развитието на съвременния танц и пърформанс. Съзнаваме важността на нашия избор. Много е трудно да поканим всичко това, което ние харесваме и виждаме на големите европейски фестивали, защото нямаме такива финансови инструменти, а дори и няма подходящи зали, които да приемат необходимите технически изисквания на представленията. Ето например тази година най-накрая бяхме много близо да осъществим една своя мечта, а именно да покажем „Rosas danst Rosas“ на голямата Ана Тереза де Кеерсмакер в Народния театър, но огромното забавяне и редуцирането на бюджета от страна на Министерството на културата направи това невъзможно…

И въпреки всичко това, с общи усилия, успяхме да позиционираме „Антистатик“ като едно от най-значимите събития за съвременен танц в Източна Европа.

Международната програма на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2026 се организира от фондация „Брейн Стор Проджект” и сдружение „Номад Денс” с финансовата подкрепа на Министерство на културата, Гьоте-институт България, Столична община – Календар на културните събития, изследователския проект DanceMap, финансиран от програма „Хоризонт Европа“ на Европейския съюз, DANCE ON TOUR Австрия – проект на „Танцквартир“ Виена в сътрудничество с Федералното министерство за европейски и международни въпроси и Администрацията на Националния културен фонд на Румъния, както и в партньорство с РЦСИ „Топлоцентрала” и Сцена „Дерида“.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

We are saturated with media - books, movies, and TV series - exploring how money and power shape the human mind, and this production firmly inserts itself into that category.

And the intriguing part? You get to experience what power actually feels like. You will inevitably question your own moral compass because, if you are lucky, you will witness a side of the power dynamic that others won’t. So, choose your actions carefully: are you going to let the performers lure you in, or not?

Vs what it was about

If you associate power primarily with money, influence, corruption, abuse, and illegality, listen to this: “Power comes slowly. First, it enters through the pores, the posture, the chest, the corner of the mouth, until it takes over the whole body.”

The words are part of the latest performance by Iva Sveshtarova and Vili Prager, which leads us to think about power through the body – a body in whose memory it pulsates, not as an idea, but as a muscle, a habit, a breath. From an instrument of violence, the two choreographers transform the body into a territory of vulnerability, and power into new, seemingly harmless forms. It becomes theater – grandiose, merciless, absurd. In Bodies of Power, bodies are props, the choir is the people, and the stage is life.

Watching the performance, you will inevitably ask yourself: haven’t I seen this before? Yes, you have probably seen it – in archive photos, interviews, and reports from institutions, in courtrooms and court decisions, bills, and regulations.

The performance is not funny, despite the amusing moments in it. It remains unclear what it is making fun of—the body or power, politics or society. The only clear thing is that it all begins with an execution.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

The few props chosen to elevate the piece worked perfectly. They suggested that luxury is minimal and subtle; in this exploration of power, the set designer stripped the stage of unnecessary objects, leaving only the essential.

I particularly admired the usage of metal pieces used both as a ‘decor’ and as spinning platforms (similar to the turnboards ballerinas use to learn how to make pirouettes).

However, I had some issues tracking the writing shown - an exchange of messages. As I am only beginning to learn the Cyrillic alphabet, I am not yet advanced on my Bulgarian journey. But even with the language skills, it would have been hard to keep turning my head from one side to the other without knowing when to shift focus. It would have been nicer to use light cues or, even better, simply project the screens in the center instead of on the sides.

Lighting Design 8/10

The illumination was effective, but my only issue was, as previously noted, the way projections lacked visual emphasis.

Costume Design 8/10

As this is a movement-heavy performance, costumes were simple and functional, allowing the performers to move without concern for wardrobe malfunctions.
Still, these simple outfits made it perfectly clear whether they were agents, a swan, or Greek statues.

Choreography 10/10

I was impressed by the choreography; my own abs were hurting just by looking at them. They definitely possess incredible core strength to sustain such physicality. If they made any errors, only they know, because the execution appeared flawless to me.

Bonus

Interactions

To me, apart from the whole vibe and aesthetic of the performance, the highlight was the interaction between the performers and the audience. I chose to let them guide me, and I was not disappointed in my choice because I had a blast. Change perspective? Why not? Stand on the stage? Why not? I allowed myself to become an active participant and had an exhilarating time by saying ‘yes’ instead of letting my shy side get the better of me.
Also, it was hard to say no to such convincing people - the performers are masters at luring you in. I say, let them!

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

The meaning of the play became clear to me once the interactions began, but up until then, I wasn’t sure what I was seeing. I worried I wouldn’t be able to follow the narrative, as there was a lot of reading involved, and as a foreigner, I couldn’t grasp the exchange of messages. So, even if the core of the piece is understandable by the end, I believe it is not completely accessible to foreigners and the d/Deaf community.

Final thought for the ‘outsider.’

Definitely a play to give a chance to. Even if you won’t be able to comprehend every word, the choreography and directing choices make it captivating. Plus, whatever your choices are going to be, I am sure you will have a thrilling experience - I did.

P.S.

If you enjoy champagne, make sure to change perspective if they ask you to.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Наситени сме с медии – книги, филми и телевизионни сериали – които изследват как парите и властта оформят човешкия ум, а тази постановка уверено се вписва в тази категория.
И най-интересното? Получавате възможност да усетите какво всъщност означава властта. Неизбежно ще поставите под въпрос собствения си морален компас, защото, ако имате късмет, ще видите страна на динамиката на властта, която други няма да зърнат. Затова избирайте действията си внимателно: ще позволите ли на изпълнителите да ви въвлекат, или не?

За какво всъщност беше

Ако свързвате властта предимно с пари, влияние, корупция, злоупотреба и незаконност, чуйте това:
„Властта идва бавно. Първо прониква през порите, стойката, гърдите, ъгълчето на устата, докато не завладее цялото тяло.“

Тези думи са част от най-новото представление на Ива Свещарова и Вили Прагер, което ни подтиква да мислим за властта през тялото – тяло, в чиято памет тя пулсира не като идея, а като мускул, навик, дъх. От инструмент на насилие, двамата хореографи превръщат тялото в територия на уязвимост, а властта – в нови, на пръв поглед безобидни форми. Тя се превръща в театър – грандиозен, безмилостен, абсурден. В „Bodies of Power“ телата са реквизит, хорът е народът, а сцената е животът.

Докато гледате представлението, неизбежно ще се запитате: не съм ли виждал това преди? Да – вероятно сте го виждали в архивни снимки, интервюта и репортажи от институции, в съдебни зали и решения, в закони и регулации.

Представлението не е смешно, въпреки забавните моменти в него. Остава неясно на какво точно се подиграва – на тялото или на властта, на политиката или на обществото. Единственото сигурно е, че всичко започва с екзекуция.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Малкото на брой реквизити, подбрани да издигнат спектакъла, работеха отлично. Те подсказваха, че луксът е минималистичен и фин; в това изследване на властта сценографът е лишил сцената от излишни обекти, оставяйки само същественото.

Особено ми хареса използването на метални елементи както като „декор“, така и като въртящи се платформи (подобни на тези, които балерините използват, за да упражняват пируети).

Все пак имах трудности да проследя текста – размяна на съобщения. Тъй като едва започвам да уча кирилицата, все още не съм напреднала в изучаването на български. Но дори и с езикови умения би било трудно непрекъснато да местиш погледа си от едната страна към другата, без да знаеш кога да го направиш. Би било по-добре да се използват светлинни акценти или още по-добре – екраните да се проектират централно, вместо отстрани.

Осветление — 8/10

Осветлението беше ефективно, но както вече отбелязах, проблемът беше липсата на визуален акцент при прожекциите.

Костюми — 8/10

Тъй като това е представление с интензивно движение, костюмите бяха семпли и функционални, позволявайки на изпълнителите да се движат свободно.

Въпреки това тези изчистени облекла ясно показваха дали персонажите са агенти, лебед или древногръцки статуи.

Хореография — 10/10

Бях силно впечатлена от хореографията – коремните ми мускули се напрягаха само докато ги гледах.
Изпълнителите притежават невероятна сила в центъра на тялото, за да поддържат такава физическа интензивност. Ако са допуснали грешки, само те знаят, защото изпълнението изглеждаше безупречно.

Бонус

Взаимодействия

За мен, освен цялостната атмосфера и естетика, акцентът беше взаимодействието между изпълнителите и публиката. Избрах да им се доверя и не съжалявам – преживяването беше изключително. Смяна на перспектива? Защо не. Да се кача на сцената? Защо не. Позволих си да стана активен участник и изживях нещо вълнуващо, като казвах „да“, вместо да се поддам на притеснението си.

Освен това е трудно да откажеш на толкова убедителни хора – изпълнителите са майстори в това да те въвлекат. Аз казвам: позволете им!

Общата оценка

🟡 Жълто: силни визуални елементи, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.
🔴 Червено: силно зависимо от текст и словесна игра.

Смисълът на представлението ми стана ясен едва когато започнаха взаимодействията, но дотогава не бях сигурна какво точно гледам. Притеснявах се, че няма да мога да проследя наратива, тъй като имаше много четене, а като чужденка не успявах да разбера обмена на съобщения. Затова, макар основната идея да става ясна накрая, смятам, че спектакълът не е напълно достъпен за чужденци и за глухата/слабочуващата общност.

Финална мисъл за „външния човек“

Определено си струва да му дадете шанс. Дори да не разберете всяка дума, хореографията и режисьорските решения го правят завладяващ. А каквито и избори да направите, съм сигурна, че преживяването ще бъде вълнуващо – за мен беше.

П.П.
Ако обичате шампанско, не забравяйте да смените перспективата, ако ви помолят.

29 април 2026, зала 2, 19.00 часа

🟡 БИЛЕТИ 🟡

Пърформансът на Тана Манева се разгръща като акт на съпротива, в който бунтът се трансформира в артистична сила. Той отразява система, която дава приоритет на материалните ценности пред човешките, на ефикасността пред емпатията и по този начин ерозира човешкото достойнство. Пърформансът се обръща навътре, изследвайки граничната зона между рационалността и лудостта. Манева деконструира идентичността и разтваря конвенциите, генерирайки поле на напрежение между персоната и нецензурираното аз.

Къде намираш дискомфорт и каква е неговата механика?

T. M. Намирам дискомфорт в раздвоението и разцеплението — когато умът иска едно, а тялото друго. Когато натискът е голям и нещо огромно се опитва да се напъха в нещо малко — насила. Когато ‘дрехата’ не ми е по мярка.

Каква е конструкцията на нецензурираното аз, откъде започва да извира то?

T. M. Нецензурираното aз извира дълбоко от центъра някъде в нас… извън време и пространство. Конструкцията му е комплексна и противоречива. Съгражда и руши в същото време... важно и едновременно незначително. Хвърчи високо в облаците и е здраво стъпило на земята.Не обича да е подтиснато и ако е, си отмъщава.

Работиш в пространството между рационалност и лудост — третираш ли лудостта като срив или като форма на знание?

T. M. И като знание, и като срив. Като симптом: сигнал от подсъзнанието, че нещо дълго е било игнорирано, потискано или отричано.

Към каква множественост на образа се стремиш?

T. M. Към органична множественост — образ, който се мени естествено, като жив организъм, а не като концепция.

Какъв вид шизоанализа и освобождаване от репресивни структури прилагаш върху себе си, как това се проявява телесно в пърформанса?

T. M. Вслушване в тишината и тъмнината в себе си — отвъд думите и клишетата. Безотговорен резонанс с потока на живота, извиращ в мен. Оставям тялото да води.

Как изискването за продуктивност оформя тялото в твоя пърформанс?

T. M. В пърформанса продуктивността е натиск, който тялото отказва да носи. То се съпротивлява — забавя се, блокира, саботира, търси дъх.

Как циркулира желанието в този пърформанс? Къде го засаждаш и защо след това го изкореняваш?

T. M. Желанието циркулира почти безконтролно — не мога нито да го засадя, нито да го изкореня. То идва силно и кратко, изневиделица, и после се разтваря... трансцендира се в творчески жест. В сценичния език това е: импулс → изблик → изчезване. И тъкмо в тази трансформация се ражда смисълът.

Как изглежда изтощението като естетически език?

T. M. Драматично, поетично... живо и присъстващо, красиво и тревожно едновременно.

Share

As this is a one-man show, I decided to change the format of the review, as I felt that the format I usually use does not fit the nature of this performance. So, for once, I am not going to use a ‘visual scoreboard.’ Instead, you are going to read a ‘monologue’ review.

The ‘Silent’ synopsis

The play launches you into the life and thoughts of a white, cis, straight man: upstage, frustrated and critical. It deals with self-consciousness, relationships and also power dynamics.

Vs what it was about

“Screams from the Underground” is a performance based on Dostoevsky’s text “Notes from the Underground”.

Nietzsche wrote that in the notes the truth is not presented as a philosophical reasoning, but screams in pain, because only in this way can the truth manifest itself. That is why we make a performance out of the text - so that it happens, so that it can be experienced, and not just read.

The “underground man” puts his finger in his own wound, comes to complete self-exposure, admits his ultimate disagreement with the established world and its laws, not sparing his personal guilt and powerlessness. There is no salvation, unless frank confession is salvation.

In the preface to “Thus Spoke Zarathustra”, Nietzsche speaks of “the last man”. He seeks comfort, not meaning, he avoids suffering and risk, for him there is no God, no truth, no goal, except for cynical comfort, he lives a long but shallow life. As if Nietzsche were describing modern man.

We offer a meeting of this modern man with the underground and we believe that the effect will be at least exciting.

Stoyan Radev

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

I must admit I did not expect the play to be a one-man show, so I was surprised to see only one actor on stage. I also knew it would be a challenging job for me to understand the plot due to the minimalist stage design—the only props were a chair and an unplugged dynamic microphone. Another thing that was challenging, yet helpful at first sight, was the costume design; he wore a simple white tank top and black trousers without shoes. He represented the quintessential ‘regular’ man.

There is a lot of movement behind the monologue. Gesturing helps share feelings and emotions (I know it works because I am Italian), and a monologue needs to be backed up by movement or it might become boring. I say “might” because some people are so good at talking that they need nothing but their voice and composure to command the room.

Based on his look and behavior, my mind immediately compared him to a few people: first Freddie Mercury, then Caesar Flickerman, and then Hitler (spoiler: the play ends with him saying ‘Heil...’, so I was on the right track with that comparison).

However, as a non-native Bulgarian speaker, it was hard for me to grasp the nuanced meaning behind this piece. For once, I felt the need for subtitles because I knew I was missing out on the humor and text-based moments. It ended up not being my cup of tea for that reason alone; it could have been one of my favorite shows if I could have understood what was being said.

Final thought for the ‘outsider’

This play is heavily text-based, so I wouldn’t recommend seeing it if you get overwhelmed by not understanding the dialogue. Also, he holds the microphone close to his mouth for most of the time, making it hard to read his lips (I’m saying this for those in the d/Deaf community who rely on lip-reading).

P.S.

Even though I did not understand a single thing he said, I saw the audience having a lot of fun, so if you understand Bulgarian, go see it! I’ll wait for it to have subtitles, or for myself to learn Bulgarian, before seeing it again.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Тъй като това е моноспектакъл, реших да променя формата на ревюто, защото почувствах, че обичайният формат, който използвам, не подхожда на естеството на това представление. Затова този път няма да използвам „визуална оценъчна скала“. Вместо това ще прочетете едно „монологично“ ревю.

Безмълвният синопсис

Пиесата ви потапя в живота и мислите на бял, цис, хетеросексуален мъж: в дъното на сцената, фрустриран и критичен. Тя разглежда самосъзнанието, взаимоотношенията, както и динамиката на властта.

За какво всъщност беше

Викове от подземието е спектакъл, базиран на текста на Достоевски - Записки от подземието.

Ницше пише, че в „Записките“ истината не е представена като философско разсъждение, а крещи от болка, защото само по този начин може да се прояви. Именно затова правим спектакъл по този текст – за да се случи, за да бъде преживян, а не просто прочетен.

„Подземният човек“ бърка в собствената си рана, достига до пълно саморазобличение, признава пълното си несъгласие с установения свят и неговите закони, без да щади собствената си вина и безсилие. Няма спасение, освен ако искреното признание не е спасение.

В предговора към „Тъй рече Заратустра“ Ницше говори за „последния човек“. Той търси удобство, а не смисъл, избягва страданието и риска; за него няма Бог, няма истина, няма цел, освен циничния комфорт. Живее дълъг, но повърхностен живот. Сякаш Ницше описва съвременния човек.

Ние предлагаме среща на този съвременен човек с подземието и вярваме, че ефектът ще бъде най-малкото вълнуващ.

Обща оценка

🔴 Червено: силно разчита на текст/игра на думи.

Трябва да призная, че не очаквах представлението да бъде моноспектакъл, така че се изненадах, когато видях само един актьор на сцената. Знаех също, че ще ми бъде трудно да разбера сюжета заради минималистичния сценичен дизайн – единствените реквизити бяха стол и изключен динамичен микрофон. Друго предизвикателство, макар и донякъде полезно на пръв поглед, беше костюмът – той носеше обикновен бял потник и черен панталон, без обувки. Представляваше типичния „обикновен“ човек.

Зад монолога има много движение. Жестовете помагат да се предадат чувства и емоции (знам, че работи, защото съм италианец), а един монолог трябва да бъде подкрепен от движение, иначе може да стане скучен. Казвам „може“, защото някои хора са толкова добри оратори, че им е достатъчен само гласът и присъствието, за да владеят сцената.

Съдейки по външния му вид и поведение, веднага го сравних с няколко личности: първо Фреди Меркюри, после Цезар Фликерман, а след това и Хитлер (спойлер: пиесата завършва с това, че той казва „Heil…“, така че сравнението ми не беше далеч от истината).

Въпреки това, като човек, за когото българският не е роден език, ми беше трудно да уловя нюансите на това произведение. За първи път почувствах нужда от субтитри, защото знаех, че пропускам хумора и текстовите моменти. В крайна сметка това не беше моят тип представление именно поради тази причина; можеше да бъде едно от любимите ми, ако разбирах казаното.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Това представление е силно базирано на текста, така че не бих го препоръчал, ако се затруднявате, когато не разбирате диалога. Освен това актьорът държи микрофона близо до устата си през по-голямата част от времето, което затруднява четенето по устни (казвам това за хората от d/Deaf общността, които разчитат на това).

П. П.
Въпреки че не разбрах нито дума от това, което каза, видях, че публиката се забавляваше много, така че ако разбирате български – отидете да го гледате! Аз ще изчакам да има субтитри или да науча български, преди да го гледам отново.

Subscribe now

Share

Виолета Витанова и Станислав Генадиев 28 април 2026, Зала 2, 19.00 часа

Работата разглежда хореографията като жива система от решения, възникващи в реално време. В този контекст сцената се превръща в етична практика, начин, по който телата се отнасят едно към друго, вземат решения и оформят условията на съвместното си присъствие. Всеки жест се явява акт на слушане, реагиране и договаряне.

Какво означава да чуем другия, без да го сведем до себе си?

С. Г. Означава да се откажеш от нуждата да разбереш напълно. В движението това е много конкретно — когато спра да предвиждам какво ще направи Виолета и просто оставам в готовност да реагирам. Слушането без присвояване е физическо умение преди да е философска нагласа. Тялото знае кога се опитва да контролира и кога наистина е отворено.

Къде се ражда необходимостта не от разбиране, а само от приемане, чуване и отваряне? Какво следва след нея?

С. Г. Ражда се в момента на умората от обяснението. Когато думите вече не стигат — или стигат твърде далеч и изкривяват. Следва нещо много просто и много трудно едновременно: присъствие без agenda. А след него — неочакваното. Неща, които нито един от двама ни не би създал сам.

Ако съвместното съществуване функционира в различни мащаби — как опитът, който изграждате помежду си, може да се пренесе отвъд интимното? И защо толкова често се проваля именно там? Къде се разпада идеята за съдружничество?

С. Г. Разпада се там, където влиза йерархия — дори скрита, дори добронамерена. Съдружничеството се проваля когато някой решава какво е добро за другия, без да го е чул наистина. Ние се опитваме да пренесем тази микропрактика — на удържане на различието — навън. Но не сме наивни: знаем, че мащабът променя всичко.

Къде всъщност се случва срещата? Каква е тази „повърхност" на обмен и как се създава тя между телата?

С. Г. Срещата не се случва нито в мен, нито в теб — тя се случва в пространството между. Тази повърхност не е физическа, но е много реална. Създава се чрез внимание — когато и двамата сме насочени не към себе си, а към това „между". В спектакъла има моменти, в които тази повърхност е почти видима — усеща се от залата. Когато изчезне, и двамата го усещаме едновременно.

Не е ли границата между мен и другия самото условие за етика — нещо, което не трябва да бъде премахвано, а удържано? Как в движение, „лице в лице", възниква форма на безусловна отговорност?

С. Г. Точно така. Границата не е стена — тя е мембрана. Ако я премахнем, няма среща, има поглъщане. Отговорността възниква именно защото другият е различен и въпреки това съм тук, до него. В движението „лице в лице" не можеш да се преструваш — тялото лъже много по-трудно от думите. Когато погледа на Виолета ме срещне на сцената, аз съм отговорен за следващото си движение по съвсем конкретен начин. Не абстрактно. Сега. Тук.

Как се въртите около риска „да превърна другия в продължение на мен"?

С. Г. Задаваме си го като въпрос непрекъснато — и в репетиционната зала, и в живота. Конкретно в работата: имаме моменти, в които всеки от нас взима решение, което другият не е предвидил и не е поискал. Умишлено. Не от противоречие, а за да остане другият отделен. Понякога е неудобно. Понякога разваля красивото. Но точно там е честността на спектакъла.

„Разбирам" другия, не защото има привидна споделеност, а защото съм засегнат от неговото присъствие. Кое в танца позволява да се работи с тази идея?

С. Г. Тялото е засегнато преди умът да е осмислил. Това е уникалното в танца — реакцията е реална, не изиграна. Когато партньорът промени качеството на движението си, аз съм засегнат физически — ритъмът ми се мени, дишането ми се мени. Не решавам да го усетя. Просто го усещам. Танцът работи с тази идея защото не позволява дистанция. Не можеш да четеш другия от разстояние — трябва да си в полето.

Ако приемем, че другият винаги остава недостъпен докрай — какво тогава всъщност се споделя в това съвместно движение?

С. Г. Споделя се самият опит на недостъпността. Не преодоляваме разстоянието — движим се заедно в него. Това може би е най-честното нещо, което можем да предложим на публиката: не илюзия за сливане, а реалността на двама различни човека, които са избрали да останат в едно пространство, въпреки всичко. Може би точно това е и любовта в най-нередуцирания си вид.

Share

CO – SURFACE / СЪ – ПОВЪРХНОСТ Виолета Витанова и Станислав Генадиев

28 април 2026, Зала 2, 19.00 часа

The ‘Silent’ synopsis

After contemplating their past and inner selves, the cast of ‘Scenes at Dawn’ present their diary entries to us. Through these entries we learn about how their childhood and their experiences still affect them today, particularly when it comes to relationships.

Vs what it was about

Based on poetry, letters and drama texts by Tzveta Sofronieva and on fragments of personal narratives of the actors

Scenes at Dawn is an oratorio about human helplessness, about the fear of losing the person next to us, about longing, about illusions, about the power and the solace we find in awakening. Between the dream and the crisis of the coming day, there is the time of daybreak- time of the truth that emerges between the excessive fatigue and anxiety. How we endure, how we live, what happens to us when our feelings are turned inward and reverberate in the cavity of the body? The most important rehearsal is the one where we try to express our feelings, and more importantly, become able to share them. We put the audience in the role of the desired partner. We give it scenes of eroticism and death, scenes of personal shame and reverie. The stage becomes a psychodrama laboratory. We walk the audience through the spaces between loneliness that closes our hearts and the kind of loneliness that pushes us to a new encounter.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 9/10

I am a fan of the dark, intimate vibes Emergency Theatre brings to each of their plays. They don’t overuse the space; rather they shape it into a room adorned by unsettling memories. The beauty of their stage designs comes from their industrial, minimalistic approach.

In this play, only chairs and a table were used, but it was indeed enough to convey the performance.

Lighting Design 10/10

One thing I particularly enjoy about their performances is how sound and lighting are mostly controlled by the actors themselves. I was thrilled to see them manually turn light bulbs on and off when they needed to focus on a character.

Costume Design 8/10

The costumes were simple, which fitted the mood; it would look out of place to have extravagant dresses while the actors strip away their emotional shields.

However, they were similar to those used in the previous show I saw; it would have been nice to see a more distinct fashion choice for this play.

Choreography 10/10

The performance required strong control of body and mind. You could see the effort put into every movement and every silence. Even without words, they connect with the audience through well-thought-out management of space and time.

Bonus

Food

As a “foodaholic”, a play immediately becomes much more captivating to me when something is cooked or served.

While you won’t see brownies being baked, like in Happy Together | Unhappy Together, we see a lighter choice: cabbage and carrots being cut. The scent was delicious. I could smell the freshness even from afar.

Whether the act of cutting food represented a stay-at-home mother or a “perfect wife,” I was left wanting to jump on stage and share the meal. Thankfully, I can reassure you that the food did not go to waste.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Contrary to ‘The Room of Pleasure is Empty’, Scenes at Dawn—despite its strong visuals —is difficult to decipher without understanding the dialogues.

I sadly cannot recommend it to an audience of non-native speakers, like me, or the d/Deaf community, as it relies so heavily on the spoken word.

However, it is a “must-see” for aspiring set designers or theatre directors, as Emergency Theatre always brings something unique to the stage.

Final thought for the ‘outsider’

Emergency Theatre once again captures the audience with strong visuals and directing choices that leave you wanting more from them, but Scenes at Dawn is not the right play to see if you don’t know Bulgarian or if you are part of the d/Deaf community.

P.S.

The play is not suitable for teenagers under the age of 16.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

След като се вглеждат в миналото си и във вътрешния си свят, актьорите от „Scenes at Dawn“ споделят с нас своите дневникови записки. Чрез тях разбираме как детството им и преживяното продължават да им влияят и днес – особено когато става дума за връзките им с другите.

За какво всъщност беше

По текстове – поезия, писма и драматургични откъси от Цвета Софрониева, както и фрагменти от лични истории на самите актьори.

„Scenes at Dawn“ е своеобразен ораториум за човешката безпомощност – за страха да не изгубим човека до себе си, за копнежа, за илюзиите, за силата и утехата, които откриваме в пробуждането. Между съня и кризата на настъпващия ден стои мигът на зазоряването – време, в което истината изплува някъде между изтощението и тревожността. Как издържаме, как живеем, какво се случва с нас, когато чувствата ни се обърнат навътре и започнат да отекват в телата ни? Най-важната „репетиция“ е онази, в която се опитваме да изразим чувствата си – и още по-важно, да ги споделим. Публиката е поставена в ролята на търсения партньор. Пред нея се разгръщат сцени на еротика и смърт, на личен срам и съзерцание. Сцената се превръща в лаборатория за психодрама. Водят ни през онези пространства между самотата, която затваря сърцето, и онази, която ни тласка към нова среща.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Харесвам тъмната, интимна атмосфера, която Emergency Theatre създават във всяко свое представление. Те не „препълват“ пространството, а го оформят като стая, наситена с неспокойни спомени. Красотата на сценичните им решения идва от индустриалния минимализъм.

Тук има само столове и маса – но това напълно стига, за да се изгради цялото преживяване.

Светлинен дизайн 10/10

Особено ми допада, че звукът и светлината често се управляват от самите актьори. Беше впечатляващо да ги видя как сами включват и изключват лампите, когато искат да насочат вниманието към определен персонаж.

Костюмен дизайн 10/10

Семпли и на място – пищни костюми биха стояли неуместно, когато актьорите буквално „свалят“ емоционалните си защити.

Все пак напомняха на тези от предишното им представление; щеше да е интересно да се види по-отличим визуален избор тук.

Хореография 10/10

Изисква се изключителен контрол над тялото и съзнанието. Във всяко движение и всяка пауза личи вложеното усилие. Дори без думи, връзката с публиката е силна – чрез прецизно използване на пространство и време.

Бонус

Храна

Като човек, който обожава храната, винаги се въвличам повече, когато на сцената се готви или сервира нещо.

Тук няма да видите печене на брауни като в „Happy Together | Unhappy Together“, но има нещо по-леко: рязане на зеле и моркови. Ароматът беше изненадващо апетитен – свежестта се усещаше дори от разстояние.

Дали този акт символизираше домакиня или „перфектна съпруга“, така и не стана ясно, но определено ми се прииска да се кача на сцената и да се присъединя към тях. За щастие – храната не отиде на вятъра.

Обща оценка

🔴 Червено: силно зависимо от текст и слово.

За разлика от „The Room of Pleasure is Empty“, „Scenes at Dawn“, въпреки силното си визуално присъствие, е трудно за разбиране без да следиш диалозите.

За съжаление не бих го препоръчал на хора, които не владеят езика (като мен), нито на d/Deaf общността, тъй като разчита изключително много на говоримия текст.

В същото време е задължително за гледане за бъдещи сценографи и театрални режисьори – Emergency Theatre винаги носят нещо различно на сцената.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Emergency Theatre отново впечатляват с визуална сила и режисьорски решения, които те карат да искаш още. Но „Сцени на разсъмване” не е най-подходящият избор, ако не разбираш български или ако си част от d/Deaf общността.

П. П.

Спектакълът не е подходящ за тийнейджъри под 16 години.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

How does it feel to let your body be controlled by someone else? What is it like to give yourself to someone in order to survive? With this play, the worries and hopes of sex workers are presented to the public with raw, unvarnished honesty.

Vs what it was about

“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.

The performance explores the tension between personal choice, morality and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria – between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.

Created with the verbatim technique of VOX POPULI, the performance uses authentic interviews, recreated verbatim by the actresses. The documentary story unfolds in a dynamic stage experience with original choreography, music and active audience participation.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

The play began even before the official start time. In the foyer, the audience was welcomed by two actors who were already in character. This was a clever touch to immerse the public from the very beginning. However, since I was unaware of the play’s subject matter, I was initially perplexed by this sight before I could piece everything together. The viewers took their places at the side of the stage and, through recurring interactions, they felt integrated into the show.

Overall, there were set design and directing choices that I believe worked exceptionally well and were highly original. I felt as if I were watching a documentary which, as it turns out, I was.

Lighting Design 7.5/10

The lighting was technically proficient, but I sometimes found it difficult to decipher the intent behind certain choices, likely because I couldn’t understand the dialogue.

Costume Design 9.5/10

Tight, leather, sparkling, and ostentatious dresses—this play checked all the boxes for an avant-garde costume design. However, I cannot give full marks because I think some outfits could have been more precisely tailored; sex workers may not have vast resources, it is paramount to appear desirable.

Choreography 10/10

Significant effort went into ensuring all elements harmonized. There was choreography in the literal sense, including a dance scene I found hypnotic and haunting. I know it would have carried even more weight if I had understood the context of the preceding dialogues.

Bonus

Getting to hear “invisible” voices

First and foremost, the play is designed to evoke empathy and help the audience understand the hardships inherent in this lifestyle. Women are always judged and stigmatized, without anyone actually taking the time to sympathize with them and their stories. To be fair, they wouldn’t have to face the same fate if the system was designed to allow everyone to live with dignity. Additionally, the men who utilize these services should be held accountable.

That said, the play also left me contemplating on those who are even more invisible: the cleaners.

To enter a room where sex has been consumed is not an easy task, nor is having to sanitize the space the act has affected.

I would be viscerally repulsed by the mere thought of knowing what occurred inside the room, let alone having to witness the aftermath and touch contaminated surfaces. My heart goes out to everyone working in this industry, with the hope that one day it no longer needs to exist, allowing everyone to live meaningful lives without becoming commodities of desire.

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

As the performance uses a verbatim technique, it is critically reliant on text. For that reason, to fully appreciate the play and really get to know what those interviewed shared, I would say attending without understanding the language (or without being able to hear it), is far from ideal.

However, the ingenious set design and overall scenography make it a fascinating piece that I am glad I experienced.

No spoilers, but there is a striking element involving a functioning, tangible, every-day life object that I had never seen used before.

Final thought for the ‘outsider’

Not understanding the language is undeniably a hurdle when it comes to ‘Night Butterflies’ because, even though you can grasp the thematic core, the nuance of the interviews is vital.

Nevertheless, the play features inventive directing choices that remain engaging even without full linguistic comprehension.

P.S.

If you are a man, be prepared to be drawn into the show! But don’t worry—it is handled tastefully.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Какво е усещането тялото ти да бъде управлявано от някой друг? Какво означава да се отдаваш на друг, за да оцелееш? Този спектакъл разкрива тревогите и надеждите на секс работничките с директна, необработена честност.

За какво всъщност беше

„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и поставя в центъра историите на жени, които предлагат сексуални услуги.

Представлението изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. То поставя въпроси за мястото на секс работниците в България – между законови промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.

Създадено по вербатим техниката на VOX POPULI, представлението използва реални интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща в динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Спектакълът започна още преди официалното начало. Във фоайето публиката беше посрещната от двама актьори, вече в образ. Това беше умен ход, който потапя зрителя още от първия момент. Признавам, че първоначално се почувствах леко объркан, тъй като не знаех темата на представлението, но постепенно всичко си дойде на мястото.

Зрителите бяха разположени отстрани на сцената и чрез повтарящи се взаимодействия постепенно станаха част от действието.

Като цяло сценографските и режисьорските решения бяха изключително силни и оригинални. Чувствах се сякаш гледам документален филм – което, както се оказа, всъщност беше точно така.

Светлинен дизайн 10/10

Осветлението беше технически добре изпълнено, но на моменти ми беше трудно да разбера логиката зад някои решения – вероятно и защото не разбирах диалога.

Костюмен дизайн 10/10

Вталени, кожени, бляскави и провокативни – костюмите покриваха всички изисквания за авангардна визия. Не давам пълна оценка, защото според мен някои от тях можеха да бъдат по-прецизно изработени; дори при ограничени ресурси, визията трябва да внушава желаност.

Хореография 10/10

Личеше си, че е вложено сериозно усилие всички елементи да бъдат в синхрон. Имаше буквална хореография, включително танцова сцена, която ми се стори хипнотична и леко смразяваща. Сигурен съм, че въздействието ѝ щеше да е още по-силно, ако разбирах контекста от предходните диалози.

Бонус

Гласовете, които обикновено “не се чуват”

На първо място, спектакълът цели да предизвика емпатия и да помогне на публиката да осмисли трудностите на този начин на живот. Жените често са съдени и заклеймявани, без някой наистина да се опита да разбере историите им. Истината е, че ако системата позволяваше на всеки да живее достойно, много от тях нямаше да стигнат дотук. И не на последно място – отговорност носят и мъжете, които ползват тези услуги.

Но представлението ме накара да се замисля и за още по-незабележимите хора – чистачите.

Да влезеш в стая, в която току-що е имало секс, не е лесно. Още по-малко – да почистиш следите от това.

Самата мисъл за случилото се би ме отблъснала, камо ли да трябва да виждам последствията и да докосвам замърсените повърхности. Съчувствам на всички, които работят в тази сфера, с надеждата, че някой ден тя няма да бъде необходима и хората ще могат да живеят смислено, без да се превръщат в обект на желание.

Обща оценка

🟡 Жълто: силно визуално въздействие, но част от нюансите се губят без думи.

🔴 Червено: силно зависимо от текста и словото.

Тъй като спектакълът използва вербатим техника, той разчита изключително много на текста. Затова, ако не разбирате езика (или не можете да го чуете), преживяването неизбежно губи част от дълбочината си.

Въпреки това, изобретателната сценография и цялостната визия го правят впечатляващо преживяване, за което се радвам, че имах възможност да видя.

Без да издавам твърде много – има един особено въздействащ елемент с напълно обикновен предмет от ежедневието, използван по начин, който не бях срещал досега.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Липсата на разбиране на езика е сериозна пречка при „Нощни пеперуди“, защото, макар да можете да уловите основните теми, именно нюансите в интервютата са ключови.

Въпреки това, режисьорските решения са достатъчно изобретателни, за да задържат вниманието дори без пълно езиково разбиране.

П. П.

Ако сте мъж, пригответе се да бъдете въвлечени в действието! Но спокойно – направено е с вкус.

Subscribe now

Share

Liminal/Tetza и Samodiva Society представят Samodiva FEST 2026

17 - 18 април
Зала 1 / 20.00 часа

Можете ли да кажете, че SAMODIVA SOCIETY се ражда от инстинкт към заемане на празно пространство?

Я. К. Бих казала да. В последните години алтернативната сцена у нас определено претърпя бум, в резултат на което се сформира Самодива. За някои артисти от сцената работата в Самодива се яви като естествено продължение на годините, в които всички сме трупали опит поотделно и сме се опитвали да се научим как да правим нещата адекватно, всеки с каквито способи е разполагал. Всичко за мен придоби много по-голям смисъл, когато се присъединих към Самодива.

Работата ни заедно запълни именно нуждата ми от общност в рамките на сцената. Също така смятам, че до момента сме могли да предложим музика, която допреди това не се е срещала у нас. В този ред на мисли смея да кажа, че успешно сме запълнили някакво празно пространство.

Разликата между привидността и реалността, как SAMODIVA възприема сцената, на която действа с останалите български артисти? Как вашето общество взаимодейства с българското звучене?

Я. К. Сцената е доста широко пространство и смятаме, че има място и по нещо за всеки. Силата ни е именно в това, че се развиваме в различни стилове и жанрове. Много вдъхновение сме почерпили от алтернативните български банди и музиканти отпреди нас. Смятам и че вече нанасяме своя малък отпечатък върху българското звучене.

Намираме се в непрекъснат обмен с българската сцена - както тя ни е дала много, така и ние имаме какво да ѝ дадем.

След режима на означаване, наименоване и поставяне на контурните точки на обществото на SAMODIVA, в какъв операционен режим сте сега? Преди втория SAMODIVA FEST?

Я. К. Правим усилени опити да разширим колектива си и да работим с различни артисти отвъд страната, както и активно търсим български такива, които правят интересна и искрена музика. В момента работим и върху два дебютни албума на артисти от колектива ни + два нови сингъла, които предстои да издадем до края на тази година.

Научаваме се на по-ефективни методи за систематизиране на хаоса от задачки, организация и логистика, който често предизвиква дейността ни.

Какво иска да докаже фестивалът с тазгодишната си програма? Какво заявява той с артистите си?

Я. К. Не мисля, че фестивалът има за цел да доказва нещо конкретно. До известна степен той сам по себе си доказва своята необходимост. А какво ще заяви предстои да разберем.

Какво е времето, в което се създава тази музика и дали тя може да бъде свидетелство за своето настояще? Каква е естетиката на музиката на SАМОDIVA?

Я. К. Музиката, която създаваме е отражение на начина, по който преживяваме света в конкретния момент. Макар и като колектив да не се придържаме към специфична естетика, е видно, че имаме допирни точки за визии, предпочитания и възгледи по отношение на музиката. Изглежда, че всички гравитираме към интимното, емоционалното и реалното.

Subscribe now

Share

“THE ROOM OF PLEASURE IS EMPTY’

They say the body doesn’t lie, and at ‘The Room of Pleasure is Empty,’ the pain was so visible that it didn’t matter what language the actors were speaking—so much so that I left the hall crying and forever changed. As I look back at the shows I’ve seen this month for the Off Script project, this production stands out as the most visually and emotionally fascinating. The play left me with many questions, not just about the technical mastery, but about the grueling process of bringing such “dark sides of the soul” to life.

I was lucky enough to ask some of the questions that were obsessively popping in my mind to Elena Dimitrova, who plays “the empty bed”.

Before we dive into our conversation, here is the official description of the play to briefly remind us of the ‘rooms’ we are entering:

The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny. The capital of the unconscious becomes the object of dramatic exploration, reinterpretation, and enactment. We invite the darkest side of the soul onto the stage. We manifest those encapsulated and rejected desires that seek their way to appear in reality through distorted, manipulative, fetishized actions. There, body abuse, guilt, and self-abasement lead to the unattainable end of the human unconscious projected into the space of the Empty Room. We perform painful fragments of our own life experience in an attempt to reenact the emotional legacy of our ancestors. Dramaturgically, we open four rooms – the Room of Pleasure, the Room of the Child, the Room of the Mother, and the Room of the Father, where we explore archetypal images from family constellations. Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation. Through catharsis, we seek to re-bond ourselves and feel whole again. Will we be able to open our own rooms and return to ourselves, and to return our senses to the desired? Will we learn pleasure again? The alleviation at the end comes from acknowledging that we are imperfect and the feeling that we are still here – alive!

Now, let’s see what Elena has shared with me about the reality behind the performance.

INTERVIEW

In such an intimate and vulnerable performance, how do you decide when to reveal and when to hide? Does lighting become a way of protecting the performers, or exposing them further?

Elena: We never think about hiding anything when we’re experimenting with any process. On the contrary, we want to see as much as possible of what will come to light, what will be revealed.

Very often it’s hard to bear; it takes time to process... The artistic aspect comes later—set designer Ralitsa Toneva has her own autonomous domain and is an essential part of

the focus of the entire process. The interplay of light and darkness is part of the stage’s dramaturgy, but it comes later and is dictated by the process itself.

The play communicates so much through music and physicality that language sometimes feels secondary. Do you think words fail when it comes to expressing trauma?

Elena: Perhaps the hardest things are the hardest to say, but in this collective, we strive precisely

for that—the difficult words of truth, which often give birth to poetry, not in the sense of verses, but in the sense of a unique insight into something you wouldn’t reach any other way. Words are very important to us, even if they are difficult, unexpected, and very often brutal... We strive to uncover the true text within the process itself; we don’t imagine it, we let it emerge in the rehearsals. In these processes, we are far from metaphors; if I may say so, behind the imagery, there is always concreteness, a raw truth, which, after the so-called “polishing” and fusing of the elements, reaches a specific poetics.

Do you think audiences come to shows like this to process pain, or to prove to themselves they can endure witnessing it?

Elena: That’s a very interesting question. I’m not sure people come expecting to experience some kind of painful territory, although those familiar with the team’s previous work

probably do have expectations along those lines. It’s often a matter of boundaries—what gets perceived as a difficult performance to experience. Some of the most powerful performances in world theater have been quite brutal. We don’t think about the painful aspects in advance; we don’t aim for them on purpose. We strive to capture the truth and the essence that the process itself seeks, and whether it’s a difficult challenge depends largely on the people observing it. Life is difficult— so how can it be easy on stage? Our theatrical experiments are a path to discovering what actually happens in life, not some allegory.

There’s a line in English that echoes phrases widely circulated online, especially in meme culture. Was this inclusion meant to create a bridge between deeply traumatic themes and a younger, digitally-shaped audience? Or does it intentionally blur the line between irony and pain?

Elena: It’s more the latter—based on the principle of the grotesque, the irony directed at someone else’s drama, which is a possible and real perspective: the exploitation of drama, reducing it to an industry. When I speak in English, I imagine a TV character walking into a family’s living room and beginning, ironically and without a shred of empathy, to present real problems. And that may sound very cruel—but we humans are often cruel toward the pain of others.

Were there moments in the creation process where a technical decision completely changed the meaning of a scene?

Elena: There is nothing that has completely transformed a given scene; rather, the technical elements— music, lighting, and effects—complement the atmosphere established beforehand.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Казват, че тялото не лъже. А в „Стаята на удоволствието е празна“ болката беше толкова оголена и явна, че езикът, на който говореха актьорите, се оказваше без значение — толкова, че напуснах залата разплакана и безвъзвратно променена. Когато се връщам назад към спектаклите, които гледах този месец в рамките на проекта Off Script, именно тази постановка изпъква като най-зрелищно въздействаща и емоционално разтърсваща. Тя остави в мен въпроси — не само за техническото майсторство, но и за изтощителния път към въплъщаването на тези „тъмни страни на душата“.

Имах щастието да задам част от въпросите, които неспирно се въртяха в съзнанието ми, на Елена Димитрова — актрисата, която играе „празното легло“.

Преди да се потопим в разговора ни, нека си припомним накратко официалното описание на спектакъла — като карта към „стаите“, в които предстои да влезем:

„Стаята на удоволствието е празна“ е изградена върху документирани житейски преживявания на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната сцена на човека в досег с Непознатото. Столицата на несъзнаваното се превръща в поле за драматургично търсене, преосмисляне и пресъздаване. Каним най-мрачните пластове на душата да застанат на сцената. Даваме форма на онези затворени и отхвърлени желания, които търсят път към реалността чрез изкривени, манипулативни, фетишизирани действия. Там насилието над тялото, вината и самоунижението водят към недостижимия предел на човешкото несъзнавано — проектиран в пространството на Празната стая. Изиграваме болезнени фрагменти от собствения си живот в опит да пресъздадем емоционалното наследство на предците си. Драматургично отваряме четири стаи — Стаята на удоволствието, Стаята на детето, Стаята на майката и Стаята на бащата — където изследваме архетипни образи от семейните констелации. Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към лична интерпретация. Чрез катарзис се стремим да се свържем отново със себе си и да се почувстваме цели. Ще успеем ли да отворим собствените си стаи и да се завърнем към себе си, да върнем сетивата си към желанието? Ще се научим ли отново да изпитваме удоволствие? Облекчението в края идва с признанието, че сме несъвършени — и с усещането, че все още сме тук. Живи.

А сега — към това, което Елена сподели за реалността зад сцената.

ИНТЕРВЮ

В толкова интимно и уязвимо представление как решавате кога да разкривате и кога да прикривате? Светлината защитава ли актьорите или ги оголва още повече?

Елена: Когато преминаваме през процеса на изследване, никога не мислим за скриване. Напротив — стремим се да видим колкото може повече от онова, което ще се появи, от онова, което ще се разкрие.

Често това е трудно за понасяне; нужно е време, за да бъде преживяно и осмислено... Художественият слой идва по-късно — сценографът Ралица Тонева има своя самостоятелна територия и е съществена част от фокуса на целия процес. Играта между светлина и тъмнина е част от драматургията на сцената, но тя се ражда впоследствие и е продиктувана от самия процес.

Спектакълът говори толкова силно чрез музика и тяло, че думите понякога изглеждат второстепенни. Провалят ли се думите, когато трябва да изразят травмата?

Елена: Може би най-трудното е именно най-трудно за изричане. Но в нашия колектив ние търсим точно това — трудните думи на истината, които често раждат поезия. Не поезия като стихове, а като уникално прозрение към нещо, до което иначе не бихме достигнали. Думите са изключително важни за нас — дори когато са тежки, неочаквани, дори жестоки... Стремим се да открием истинския текст вътре в самия процес; не го измисляме, а му позволяваме да се роди в репетициите. В тези търсения сме далеч от метафората — ако мога така да кажа, зад образите винаги стои конкретност, сурова истина, която след едно „изглаждане“ и сливане на елементите достига до своята собствена поетика.

Според теб публиката идва на подобни спектакли, за да преработи болката, или за да си докаже, че може да я понесе?

Елена: Това е много интересен въпрос. Не съм сигурна, че хората идват с очакването да навлязат в болезнена територия, макар че тези, които познават предишните ни работи, вероятно имат подобни нагласи. Често става дума за граници — за това какво се възприема като трудно за гледане. Някои от най-силните спектакли в световния театър са били изключително брутални. Ние не мислим предварително за болката, не я преследваме съзнателно. Търсим истината и същността, към които самият процес ни води — а дали това е трудно преживяване, зависи най-вече от тези, които го наблюдават. Животът е труден — защо тогава сцената да бъде лесна? Нашите театрални експерименти са път към откриването на това, което действително се случва в живота, а не алегория.

В спектакъла има реплика на английски, която напомня фрази от интернет и мем културата. Търсите ли мост към по-младата, дигитална публика или съзнателно размивате границата между ирония и болка?

Елена: По-скоро второто — в духа на гротеската. Това е ирония, насочена към чуждата драма — една напълно възможна и реална перспектива: експлоатацията на драмата, превръщането ѝ в индустрия. Когато говоря на английски, си представям телевизионен персонаж, който влиза в нечий хол и започва — иронично и без капка съпричастност — да представя реални проблеми. Може да звучи жестоко, но хората често сме жестоки към болката на другите.

Имаше ли момент в процеса на създаване, когато техническо решение напълно промени смисъла на дадена сцена?

Елена: Няма нещо, което изцяло да е преобърнало дадена сцена. По-скоро техническите елементи — музика, светлина, ефекти — допълват атмосферата, която вече е изградена.

Share

Total count of shows watched for the project: 6

BEST OF OFF SCRIPT

With this post, I want to highlight which productions have been the most accessible for the different audiences the project Off Script targets.
Please keep in mind that this is my personal perspective; while your experience may differ, I hope these tips make your decision a little easier.

BEST FOR TRAVELERS: BREAKING THE LANGUAGE BARRIER

If you don’t speak Bulgarian, these productions are your best bet due to their incredible stage design, costumes, lighting, and music:

‘The Room of Pleasure is Empty’: this is the most accessible play for tourists. It is visually and emotionally fascinating. The emotion was so raw that the language barrier disappeared; I left the hall, moved to tears

Performance & Punishment: a visually striking choice that communicates through its atmosphere.

Happy Together | Unhappy Together: another great option where the visual storytelling shines.

MOST ACCESSIBLE PLAYS FOR DEAF PEOPLE

Since many performances rely heavily on sound, no play in this selection is 100% accessible. However, I highly recommend:

Performance & Punishment: its unique scenography and choreography make it well worth seeing, even without the audio components.

PLAYS WITH SUBTITLES

With this project, you might have thought that there are no shows with subtitles, but there are! These are the ones I saw:

37 Matches: a play about social inequalities in Western societies, which are increasingly exacerbating the tensions between people.

Highlight: a special human-sized puppet made by Antje Töpfer, a German artist in the field of object, visual and puppet theatre. I was particularly interested in analyzing how the actress moved in order to control it.

The Saint: as Eglė Jackaitė said “It is a play about a woman. It is about me and about the women I love – my mother, my friends. About every woman who is hurt, sad, who feels pain, who feels betrayed, who suffers violence. I think there are so many women in the world who have experienced suffering and violence”.

Highlight: the actress’ stage presence was so magnetic that I truly didn’t want the performance to end.

HIDDEN GEMS & EXTRA RECOMMENDATIONS

I also had the chance to step outside the main project to see these gems:

OKO (Contemporary Dance): this performance transports the audience to a space where reality and fantasy blur. I spent 90 minutes completely captivated by the movement and even the “sound of silence”.

Prima Facie: although this production did not have subtitles, the message was delivered loud and clear through the acting. If you are already a fan of this story, as I am, this version is a must-see.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

0бщо гледани спектакли в рамките на проекта: 6

НАЙ-ДОБРОТО ОТ OFF SCRIPT

С този текст искам да откроя постановките, които според мен са най-достъпни за различните публики, към които е насочен проектът Off Script.
Имайте предвид, че това е личната ми гледна точка — вашето преживяване може да бъде различно, но се надявам тези насоки да направят избора ви поне малко по-лесен.

НАЙ-ПОДХОДЯЩО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕЗИКОВАТА БАРИЕРА

Ако не говорите български, тези спектакли са най-добрият ви избор — благодарение на впечатляващата сценография, костюми, осветление и музика:

„Празна е стаята на удоволствието“ — най-достъпният спектакъл за туристи. Визуално и емоционално завладяващ. Емоцията беше толкова сурова и истинска, че езиковата бариера просто изчезна; напуснах залата разплакана.

„Представление и наказание“ — силно въздействащ визуално избор, който говори чрез атмосферата си.

„Happy Together | Unhappy Together“ — още една отлична опция, в която визуалният разказ блести с пълна сила.

НАЙ-ДОСТЪПНИ СПЕКТАКЛИ ЗА ПУБЛИКА с НАРУШЕН СЛУХ

Тъй като много от представленията разчитат силно на звук, нито едно не е напълно достъпно. Въпреки това горещо препоръчвам:

„Performance & Punishment“ — благодарение на своята уникална сценография и хореография, спектакълът си заслужава дори без звуковия пласт.

СПЕКТАКЛИ СЪС СУБТИТРИ

Може би сте останали с впечатлението, че в рамките на този проект няма представления със субтитри — но има!

Ето тези, които имах възможност да гледам:

„37 Клечки кибрит — спектакъл за социалните неравенства в западните общества, които все по-силно изострят напрежението между хората.

Акцент: специална кукла в човешки размер, създадена от Антье Тьопфер — германски артист в областта на обектния, визуалния и кукления театър. Особено ми беше интересно да наблюдавам как актрисата движеше тялото си, за да я оживи.

„The Saint“ — както казва Егле Йакайтe: „Това е спектакъл за една жена. За мен и за жените, които обичам — моята майка, моите приятелки. За всяка жена, която е наранена, тъжна, която изпитва болка, предателство, насилие. Мисля, че в света има толкова много жени, преживели страдание и насилие.“

Акцент: присъствието на актрисата на сцената беше толкова магнетично, че истински не исках представлението да свършва.

СКРИТИ БИСЕРИ И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЕПОРЪКИ

Имах възможност да изляза извън рамките на основната програма и да открия още няколко истински находки:

„OKO“ (съвременен танц) — спектакъл, който пренася публиката в пространство, където реалността и фантазията се размиват. Прекарах 90 минути напълно омагьосана от движението — и дори от „звука на тишината“.

„Prima Facie“ — въпреки че нямаше субтитри, посланието прозвуча ясно и силно чрез актьорската игра. Ако вече сте почитатели на тази история, както съм аз — тази версия е задължителна.