Ядливи Възли: Любовно писмо до японската фалопия

Колектив Мрежести вкусове | 16 май 2026 | Открит театър | 19.30 часа

Еко-арт колективът Мрежести Вкусове ви кани на мултисензорно пърформанс преживяване, посветено на японската фалопия. Често определяна като инвазивно растение и подлагана на масово премахване, това издръжливо растение носи напластена история за придвижване, оцеляване и преплитане с човешките системи.

Всеки член на колектива работи чрез различно сетиво, водейки публиката през вкус, допир, звук и зрение, за да осмислим фалопията отвъд лошата ѝ репутация. Съвкупността от тези изживявания ви канят да се доближите до растението по различен начин: отблизо и чрез тялото. Какво би означавало да подходим дори към най-нежеланите видове с любопитство, любов и внимание - и как това би могло да промени връзката ни със света отвъд човека?

Представлението се реализира с подкрепата на Фондация „Елизабет Костова.“

Японската фалопия демонизирана ли е като вредител? Какво ви накара да застанете на страната на „нежеланото“ растение?

М. В. Има нещо дълбоко политическо в решението кои форми на живот имат право да принадлежат някъде. Японската фалопия често е третирана почти като злодей, но самото растение не е виновно за нищо — то просто расте така, както е създадено да расте, след като хората са го изместили от първоначалната му екосистема. Интересува ни защо изглежда приемливо да ядем храна, опакована в пластмаса и транспортирана от другия край на света, но някак радикално да ядем растение, растящо в местния парк. Чувстваме се свързани и със състоянието на преминаване на граници и навлизане в непозната среда. Японската фалопия се превръща в начин да мислим за миграцията, адаптацията и оспорваното принадлежане.

Има ли тогава и нещо политическо в самото изяждане на “инвазивен вид”? Вкусът на другата страна на монетата.

М. В. Изяждането на инвазивен вид променя отношението — от страх и желание за унищожение към интимност и съвместно съществуване. Интересува ни как идеите за „инвазивните“ видове често отразяват социални и политически разкази за миграцията и принадлежността. Един човек може да бъде добре дошъл в един контекст и третиран като чужд в друг, а растенията биват представяни по сходен начин. Храната позволява на публиката да преживее нещо чрез тялото, преди идеологията напълно да се намеси. Споделянето на храна създава връзка, а не дистанция. Чрез яденето на японска фалопия каним хората да преосмислят какво определят като естествено, местно или нежелано.

Хората обичат да говорят за „чиста природа“, но природата винаги е била хаотична, неустроена, мигрираща. Какво най-много ви дразни в начина, по който говорим за „инвазивните“ видове?

М. В. Дразни ни как екологичният език толкова често заимства от милитаризма: борба, унищожение, контрол, управление. Природата никога не е била чиста или статична; екосистемите постоянно се променят чрез миграция, адаптация, разпад и регенерация. Японската фалопия изглежда заплашителна, защото отказва да бъде ограничена и расте отвъд границите, които хората ѝ налагат. Склонни сме да се страхуваме от онова, което не може лесно да бъде контролирано или категоризирано. Това, което се счита за „местно“ или „инвазивно“, често отразява културни и политически тревоги повече, отколкото самата природа.

Снимка: Елеонора Едрева

В текста на пърформанса има почти интимен език, насочен към растението. Къде се размива границата между научното наблюдение, фетиша и любовната история?

М. В. Творбата кани към телесна, въплътена връзка с растението, а не към чисто научно отношение. Често поставяме себе си над природата като наблюдатели или управници, а интимността нарушава тази йерархия. Езикът се движи между ботаника, ритуал, желание и разказване на истории, защото тези категории никога не са били напълно отделени една от друга. Интересува ни какво се случва, когато вниманието се превърне във форма на отдаденост. Да наблюдаваш нещо отблизо може да породи нежност, fascination или дори обсебване. В този смисъл пърформансът съществува някъде между изследване, грижа и любовна история.

Има ли нещо канибалистично в идеята да изядеш проблема?

М. В. Възможно е, но нас повече ни интересува да разтворим самата категория „проблем“. Изяждането на японската фалопия се превръща в начин да преосмислим въпроса отвътре навън, вместо да се опитваме да го унищожим от дистанция. Актът на хранене премахва разделението, защото онова, което е извън теб, става част от теб. Искаме да поставим под въпрос защо определени форми на живот изобщо се възприемат като заплашителни или за изхвърляне. Вместо да питаме как да елиминираме нещо, питаме как да се свържем с него. Пърформансът кани публиката да преосмисли какво допускаме да принадлежи.

Голяма част от екологичния език днес звучи като езика на войната: борба, унищожение, контрол, управление на видовете. Вашият пърформанс сякаш напълно отхвърля тази лексика. Какво се случва, когато спрем да мислим за природата през насилие?

М. В. Когато престанем да възприемаме природата като враг, стават възможни други форми на отношение: взаимност, съвместно съществуване, любопитство и грижа. Всичко в една екосистема е взаимосвързано, така че насилието към една част отеква в цялата система. Надяваме се пърформансът да създаде пространство, в което да си представим принадлежност отвъд твърдите бинарности като местно срещу чуждо или полезно срещу вредно. Японската фалопия оцелява чрез фрагментация и преплитане, регенерирайки дори от малки части под земята. Виждаме тази устойчивост като нещо поетично, а не чудовищно. Работата ни пита какво се случва, когато устойчивостта бъде посрещната с внимание вместо с агресия.

Вкусът има способността да заобикаля рационалната мисъл. Човек може да мрази една идея, но въпреки това да харесва вкуса ѝ. Използвате ли храната като начин да „хакнете“ предразсъдъците на публиката?

М. В. Храната създава сетивна връзка, преди преценката напълно да се намеси, така че вероятно има елемент на нежно „хакване“ на възприятията. Някои хора от публиката може вече да познават японската фалопия и да пристигнат със силни предубеждения, докато други се срещат с нея неутрално за първи път. Интересуват ни и двете ситуации: да разплетем предразсъдъците там, където вече съществуват, и да предотвратим формирането им твърде бързо. Споделянето на храна създава интимност и сваля защитите. Чрез вкуса хората се срещат с растението през удоволствието, а не през страха. В известен смисъл се опитваме да изтръгнем предразсъдъците с корен.

Какво всъщност ще се случи по време на самото събитие? Каква ще бъде неговата последователност и ритъм?

М. В. Пърформансът се развива чрез взаимосвързани нишки от вкус, тактилност, разказване на истории, звук и колективно участие. Ще има дегустационно меню, приготвено с японска фалопия, както и текстилни упражнения и моменти на споделено взаимодействие със самото растение. Събитието преминава между сетивни преживявания и размисли върху миграцията, принадлежността, устойчивостта и екологичното преплитане. Интересува ни как повторението и натрупването създават интимност с времето — както в екосистемите, така и в човешките взаимоотношения. Вместо да представя японската фалопия като нещо, от което трябва да се страхуваме, пърформансът създава пространство за различна среща с нея. Вечерта постепенно изгражда връзка с растение, което вече е навсякъде около нас, независимо дали го забелязваме, или не.

Share

Language barriers seem to dissolve when the visual storytelling is so evocative that it carries the narrative almost entirely on its own.
“Night Butterflies” might be a text-based production, but its message remains profoundly intelligible even when the audience is unable to understand what is being said — a challenge I experienced firsthand.

I found myself captivated by the original directing choices; in truth, the entire piece is decidedly unorthodox. While theatre is no stranger to stories about sex work, it is rare to find a production that does not stigmatize the individuals involved. On the contrary, this work confronts the harsh realities of the industry without attempting to sugarcoat them.

Because this staging requires the actors to study their roles with such clinical detail — employing VOX POPULI’s signature verbatim technique — I wanted to know how this intense immersion impacts their work.

To my delight, Vassiliya Drebova was kind enough to share her insights and answer my questions.

Before we dive into our conversation, here is the official description of the play:

“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.

The performance explores the tension between personal choice, morality, and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria — between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.

Created using VOX POPULI’s verbatim technique, the performance utilizes authentic interviews recreated word for word by the actresses. The documentary story unfolds through a dynamic stage experience featuring original choreography, music, and active audience participation.

Since the play uses the verbatim technique, you are recreating authentic interviews word-for-word. How does this constraint affect your creative process? Beyond the research provided by the production, how did you find the 'physical' voice for your character to ensure she felt like a living person rather than just a recorded testimony?

V. D. I wouldn’t call it a “constraint”, but a source of truthfulness that takes off the actor’s burden of “how” we speak on stage, so that we can focus on “what” is done by this speech. For finding the physical voice, I use an intuitive approach as children do when they try to act like another person. While we train, we try tuning in to the vibrations of the two voices until you can “see” the respondent talking through the actor. The fact that we hear the respondent’s voice louder than our own voice while performing prevents us from self-observing and judging our work too much.

In a play that explores the feeling of having your body controlled by someone else, how do you and your fellow actresses build the necessary trust to perform those intense, intertwined physical scenes safely while still conveying that raw vulnerability?

V. D. I believe that conveying raw vulnerability is always part of the game in theater. But it should be done in a safe zone, so that the performer can keep opening for the audience at each show. For “Night Butterflies,” we had the opportunity to work with Isabel Sanchez, an extremely dedicated Viewpoints coach (and also an actress) who reminded us what a great tool the body is, especially when you play with being immensely connected, but also detached from it.

The scene where you brush your teeth and spit into a condom is really striking. Was that meant to show how fast and transactional these encounters are, or was it more about the routine of ‘cleaning up’ or sanitizing an intimate act?

V. D. It’s both, and it could also have other interpretations. We rarely label the intentions of the scenes – this one was proposed to the team by Isabel, and I think it immediately rang a bell in all of us. It’s super explicit, very physical (you can taste and smell the flavor of the toothbrush and the condom…), yet it’s one of the most popular everyday actions. Sometimes you don’t need to invent a complicated choreography; pieces of everyday life can work great on stage.

The play aims to give a voice to ‘invisible’ women and challenge enduring stigmas. After inhabiting these stories every night, has your own perspective on the sex industry in general and in Bulgaria changed? Do you feel a sense of responsibility toward the real women whose words you are speaking?

V. D. I suppose that, as documentary performers, we should always approach the stories that people reveal to us carefully and respectfully. I didn’t know much about the sex industry in Bulgaria, and during our preliminary research, some myths, like sex work schemes hidden behind fake modeling agencies in the 90s or massage studios, were confirmed. I was particularly impressed by the number of women who do this to support men.

The audience is integrated into the show through recurring interactions while sitting at the side of the stage. How does having the public so physically close to the “stage experience” change the energy of your performance?

V. D. I think the small distance works for this kind of documentary show. Seeing the eyes of the audience really helps to create this feeling of intimacy and sharing. “Nigh butterflies” as a big part of Neda’s shows is about hearing the voices that we don’t usually hear, speaking about the things that we are asked to keep in us, having the hard conversations, and giving a voice to the vulnerable. So, it’s extremely important to relate to the audience, to give them the possibility to hear your breath, the glitches in your voice, to feel their eyes on you. I think this proximity is a good tool for connection and for creating a sense of authenticity.

This is the second part of a documentary trilogy, following Spiders and preceding Ladybugs. How does the ‘Night Butterfly’—an insect drawn to light but often hidden in darkness—serve as a metaphor for your character’s life?

V. D. My character is an incredibly self-aware woman; she has done a lot of psychological work, and I think she has already met, accepted, and worked out the darkness that each person contains. Her physical presence and energy are very light, and I believe that hard episodes in her life have guided her to a more conscious way of dealing with inner shadows.

In the original interview recordings, what was the most powerful thing you heard that didn’t make it into the script—a sigh, a long pause, or a change in tone—and how did you try to act out that silence?

V. D. There is so much material that didn’t go into the actual show! The story of each of these women deserves its own performance and building the dramaturgy could be challenging. In verbatim sighs, pauses, and lapses are usually kept, enhancing the authenticity and following the natural flow of the speaker, so I wouldn’t say that what you hear in the show is polished and clean. The speech is as natural as it can be with all the dialects, accents, and palette of timbres. There are moments of silence where you can hear the respondent swallowing or being out of breath, and I am always trying to “perform” these actions because I find them as important as words.

If the woman you are portraying were sitting in the front row, which part of your performance would you be most nervous for her to see, and which part would you be most proud to show her?

V. D. I was nervous about this on the premiere day, because then we experimented with a costume and some physical actions of my character, and I immediately felt that our choice was not the most accurate, even though it might have seemed ok for the audience. After discussing this with Neda, we tried a more balanced approach, and now I am perfectly fine to present the work to the woman I am portraying. As I mentioned, it’s a big responsibility, and you must take care, because people convey their life stories to us. It sometimes takes time to adapt them in a way that still uses the principles of theater language.

In my review, I suggest that the system isn’t designed to let everyone live with dignity. Through your character’s eyes, what does a “meaningful life” actually look like?

V. D. I believe that all the characters that we present in the show have a meaningful life. Some of them no longer practice the profession, others continue because they have to – mothers, debt payers, care takers, I would even say “healers of society”. Each of them could easily be associated with a powerful feminine archetype. What makes me sad is not that these lives are not meaningful, but that some of them are extremely hard. There are people who have never been taken care of – no day off, no “time for yourself”. And here is where I wish this labor were respected and regulated, so that these people could also have the social benefits they truly deserve.

You perform scenes that highlight the “commodification of desire” and the transactional nature of sex. Has this made you more protective or perhaps more analytical of your own romantic and sexual life?

V. D. Thankfully, my own romantic and sexual life has been quite different. Even though analyzing some situations has made me think that no one is insured. The transactional nature of sex has such a deep imprint on us that even if you don’t work in the sex industry, you may be unintentionally involved in that kind of relationship.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Езиковите бариери сякаш се разтварят, когато визуалният разказ е толкова въздействащ, че почти изцяло носи повествованието сам по себе си. „Нощни пеперуди“ може и да е текстово базирана продукция, но посланието ѝ остава дълбоко разбираемо дори когато публиката не е в състояние да разбере какво точно се казва — предизвикателство, което изпитах лично.

Останах пленен от оригиналността на режисьорските решения; всъщност цялото представление е подчертано нестандартно. Макар театърът да не е чужд на истории за секс работа, рядко се среща постановка, която не стигматизира хората, свързани с нея. Напротив — тази творба се изправя срещу суровата реалност на индустрията, без да се опитва да я романтизира или смекчава.

Тъй като спектакълът изисква актьорите да изследват ролите си с почти клинична прецизност — използвайки характерната за VOX POPULI verbatim техника — исках да разбера как това дълбоко потапяне влияе върху работата им.

За моя радост Василия Дребова беше така любезна да сподели мислите си и да отговори на въпросите ми.

Преди да преминем към разговора ни, ето официалното описание на пиесата:

„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и се фокусира върху историите на жени, предоставящи сексуални услуги.

Спектакълът изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. Той поставя въпроси за мястото на секс работниците в България — между законовите промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.

Създаден чрез verbatim техниката на VOX POPULI, спектакълът използва автентични интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща чрез динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.

Тъй като пиесата използва verbatim техника, вие пресъздавате автентични интервюта дума по дума. Как това „ограничение“ влияе върху творческия ви процес? Освен проучването, предоставено от продукцията, как открихте „физическия“ глас на героинята си, така че тя да се усеща като жив човек, а не просто като записано свидетелство?

В. Д. Не бих го нарекла „ограничение“, а по-скоро източник на автентичност, който освобождава актьора от тежестта на това как говорим на сцената, за да можем да се фокусираме върху това какво се случва чрез тази реч. За да открия физическия глас, използвам интуитивен подход, подобен на начина, по който децата се опитват да имитират друг човек. По време на репетициите се опитваме да се настроим към вибрациите на двата гласа, докато почти не започнеш да „виждаш“ как интервюираният говори чрез актьора. Фактът, че чуваме гласа на реалния човек по-силно от своя собствен по време на изпълнение, ни предпазва от прекалено самонаблюдение и осъждане на собствената ни работа.

В пиеса, която изследва усещането тялото ти да бъде контролирано от някой друг, как вие и останалите актриси изграждате необходимото доверие, за да изпълнявате тези интензивни, преплетени физически сцени безопасно, като същевременно предавате тази сурова уязвимост?

В. Д. Вярвам, че предаването на сурова уязвимост винаги е част от играта в театъра. Но това трябва да се случва в безопасна среда, за да може изпълнителят да продължи да се разкрива пред публиката при всяко представление. За „Нощни пеперуди“ имахме възможността да работим с Изабел Санчес — изключително отдаден Viewpoints коуч (и актриса), която ни напомни колко невероятен инструмент е тялото, особено когато играеш с усещането едновременно да си дълбоко свързан с него и отчужден от него.

Сцената, в която си миете зъбите и плюете в презерватив, е наистина въздействаща. Тя трябваше ли да покаже колко бързи и транзакционни са тези срещи, или беше по-скоро свързана с рутината на „почистването“ и дезинфекцирането на един интимен акт?

В. Д. И двете е, а може да има и други интерпретации. Рядко определяме конкретни намерения зад сцените — тази беше предложена на екипа от Изабел и мисля, че веднага отекна у всички ни. Тя е изключително експлицитна и физическа (можеш буквално да усетиш вкуса и миризмата на четката и презерватива…), но в същото време е едно от най-обикновените ежедневни действия. Понякога няма нужда да измисляш сложна хореография — фрагменти от ежедневието могат да работят блестящо на сцената.

Пиесата има за цел да даде глас на „невидимите“ жени и да предизвика устойчивите стигми. След като всяка вечер преживявате тези истории, промени ли се собствената ви гледна точка към секс индустрията като цяло и в България? Чувствате ли отговорност към реалните жени, чиито думи изричате?

В. Д. Предполагам, че като документални изпълнители винаги трябва да подхождаме към историите, които хората ни разкриват, с внимание и уважение. Не знаех много за секс индустрията в България и по време на предварителното ни проучване някои митове — като схемите за секс работа, прикривани зад фалшиви модни агенции през 90-те или масажни студиа — се потвърдиха. Особено силно ме впечатли броят на жените, които правят това, за да издържат мъже.

Публиката е интегрирана в спектакъла чрез постоянни взаимодействия, докато седи отстрани на сцената. Как това, че зрителите са толкова физически близо до „сценичното преживяване“, променя енергията на вашето изпълнение?

В. Д. Мисля, че малката дистанция работи много добре за този тип документален театър. Да виждаш очите на публиката наистина помага да се създаде усещане за интимност и споделеност. „Нощни пеперуди“, както и голяма част от спектаклите на Неда, е за това да чуваме гласовете, които обикновено не чуваме, да говорим за нещата, които сме научени да пазим в себе си, да водим трудните разговори и да даваме глас на уязвимите. Затова е изключително важно да се свържеш с публиката — да им дадеш възможност да чуят дъха ти, колебанията в гласа ти, да усещат погледите си върху теб. Мисля, че тази близост е силен инструмент за връзка и за създаване на усещане за автентичност.

Това е втората част от документална трилогия, след „Паяци“ и преди „Калинки“. Как „нощната пеперуда“ — насекомо, привлечено от светлината, но често скрито в тъмнината — служи като метафора за живота на вашата героиня?

В. Д. Моята героиня е изключително осъзната жена; тя е свършила много психологическа работа и мисля, че вече се е срещнала, приела и преработила тъмнината, която всеки човек носи в себе си. Физическото ѝ присъствие и енергия са много леки, а аз вярвам, че трудните епизоди в живота ѝ са я насочили към по-съзнателен начин за справяне с вътрешните сенки.

В оригиналните записи на интервютата кое беше най-силното нещо, което чухте, но не влезе в сценария — въздишка, дълга пауза или промяна в тона — и как се опитахте да изиграете тази тишина?

В. Д. Има толкова много материал, който не влезе в самия спектакъл! Историята на всяка една от тези жени заслужава собствено представление, а изграждането на драматургията може да бъде истинско предизвикателство. Във verbatim театъра въздишките, паузите и колебанията обикновено се запазват, защото засилват автентичността и следват естествения ритъм на говорещия, така че не бих казала, че това, което чувате в спектакъла, е изгладено и „чисто“. Речта е възможно най-естествена — с всички диалекти, акценти и нюанси на тембъра. Има моменти на тишина, в които можеш да чуеш как интервюираният преглъща или остава без дъх, и аз винаги се опитвам да „изиграя“ тези действия, защото ги намирам за също толкова важни, колкото и думите.

Ако жената, която пресъздавате, седеше на първия ред, коя част от изпълнението ви най-много би ви притеснила да види и с коя част бихте се гордели най-силно?

В. Д. Бях много притеснена за това в деня на премиерата, защото тогава експериментирахме с костюм и някои физически действия на героинята ми и веднага усетих, че изборът ни не е най-точният, въпреки че може би е изглеждал приемлив за публиката. След като обсъдихме това с Неда, опитахме по-балансиран подход и сега съм напълно спокойна да представя работата си пред жената, която пресъздавам. Както вече казах, това е огромна отговорност и трябва да бъдеш внимателен, защото хората ни поверяват житейските си истории. Понякога е нужно време, за да ги адаптираш по начин, който все пак следва принципите на театралния език.

В ревюто си предполагам, че системата не е създадена така, че да позволява на всеки да живее достойно. През очите на вашата героиня как всъщност изглежда един „смислен живот“?

В. Д. Вярвам, че всички героини, които представяме в спектакъла, имат смислен живот. Някои от тях вече не практикуват тази професия, други продължават, защото се налага — майки, хора, които изплащат дългове, грижещи се за други, дори бих казала „лечителки на обществото“. Всяка от тях лесно може да бъде свързана със силен женски архетип. Това, което ме натъжава, не е, че животът им е лишен от смисъл, а че за някои от тях той е изключително тежък. Има хора, за които никой никога не се е грижил — без почивен ден, без „време за себе си“. Именно тук ми се иска този труд да бъде уважаван и регулиран, така че тези хора също да могат да получат социалните придобивки, които истински заслужават.

Изпълнявате сцени, които подчертават „комодифицирането на желанието“ и транзакционната природа на секса. Това направи ли ви по-предпазлива или може би по-аналитична към собствения ви романтичен и сексуален живот?

В. Д. За щастие моят собствен романтичен и сексуален живот е бил доста различен. Въпреки това анализирането на някои ситуации ме накара да осъзная, че никой не е застрахован. Транзакционната природа на секса е оставила толкова дълбок отпечатък върху нас, че дори да не работиш в секс индустрията, можеш неволно да се окажеш въвлечен в подобен тип взаимоотношения.

Subscribe now

Share

Total productions reviewed this month: 5

BEST OF OFF SCRIPT

In this post, I want to showcase which productions proved to be the most inclusive for the different audiences the Off Script project aims to reach.
Please keep in mind that this is my personal perspective; while your experience may differ, I hope these insights make your decision a little easier.

BEST FOR TRAVELERS: BREAKING THE LANGUAGE BARRIER

If you don’t speak Bulgarian, the production to watch - due to its incredible stage design, costumes, lighting, and music - is ‘Night Butterflies’.

I would not say you can comprehend all of it, as there is a lot of text involved, but visually, it definitely stands out as the most captivating showcase for a ‘foreign ear’.

You will be pleasantly surprised by the directing choices, which might leave you jaw-dropped (I definitely was!). The immersion begins the moment you arrive: you will be welcomed by the actors already in character.

MOST ACCESSIBLE PLAYS FOR DEAF PEOPLE

Since many performances rely heavily on sound, no show is 100% accessible. However, ‘Bodies of Power’ is likely the most suitable choice. Even with some speaking parts, it is rich in expressive choreography and includes text to read.

A quick tip: there are interactions between the performers and the audience, so be sure to notify the usher before entering. I’m sure the actors know how to draw you into the experience, too.

PLAYS WITH SUBTITLES OR IN ENGLISH

This month, I discovered several plays that either featured subtitles or were performed in English. Here is the full list, along with some side notes to hopefully give you a little FOMO:

• Io sono un errore/I am a mistake: it is a manifesto that amounts almost to a profession of faith by the artist. The blunt confession ‘I am a mistake’ is like a mantra that repeats and divides; the voice in this text weaves his web of confessions and meanings, sometimes as a metaphor of an artist, sometimes in a protesting tone.

  Highlight: the set design made the performance feel even more intimate than a standard monologue. And, to my joy, it was in Italian, so I could understand the nuances of what was being said.

• Grandma: an immersive performance in which each viewer has an individual experience with the artist. The view outside will be limited in order to open up the view inside.

  Highlight: the biggest draw is definitely the fact that I was able to experience this immersive performance fully, as it was also available in English. Beyond that, what truly lets this piece shine is its cozy atmosphere; it really felt as if I was travelling back in time to my childhood. No spoilers but my sensorial journey ended with me in tears.

• All my actions today will aim to avoid the things that I have to do: an act of resistance, in which rebellion is transformed into artistic force. It reflects a system that prioritizes material value over human ones, efficiency over empathy, and thereby erodes human dignity.

  Highlight: It does what many are afraid to do right now. It is political.

HIDDEN GEMS & EXTRA RECOMMENDATIONS

Toplocentrala is saturated with amazing shows, and I had the pleasure of seeing these as well:

• Chain Reaction (Contemporary Dance): a performance built to resemble videos we see online and the captivating reality of how our choices trigger a reaction. I felt as hypnotized by the movement as I am when I am scrolling for hours on my phone.

• Danceperimental - Your Story Moves Us (Interactive Dance Performance): I was glad it was held in English, as it allowed me to contribute to the performance. In fact, in this interactive piece, it is the audience that decides the narrative of the choreography, which is created entirely on the spot.

MAY PROGRAM

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

НАЙ-ДОБРОТО ОТ OFF SCRIPT

В този пост искам да представя кои продукции според мен се оказаха най-подходящи и достъпни за различните публики, към които проектът Off Script е насочен.
Имайте предвид, че това е изцяло личната ми гледна точка; вашето преживяване може да е различно, но се надявам тези впечатления поне малко да улеснят избора ви.

НАЙ-ДОБРО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕЗИКОВАТА БАРИЕРА

Ако не говорите български, постановката, която бих ви препоръчала заради впечатляващите сценография, костюми, осветление и музика, е „Нощни пеперуди”.

Не бих казала, че човек може да разбере всичко, тъй като има доста текст, но визуално това определено е най-завладяващото представление за „чуждото ухо“.

Ще останете приятно изненадани от режисьорските решения, които могат направо да ви оставят без думи (аз със сигурност бях!). Потапянето в атмосферата започва още с пристигането ви: актьорите ще ви посрещнат вече в образ.

НАЙ-ДОСТЪПНИТЕ СПЕКТАКЛИ ЗА ГЛУХА ПУБЛИКА

Тъй като много представления разчитат силно на звука, нито едно не е напълно достъпно. Въпреки това „Тела на властта“ вероятно е най-подходящият избор. Макар да има говорни части, спектакълът е наситен с изразителна хореография и включва текст за четене.

Малък съвет: има взаимодействия между изпълнителите и публиката, затова уведомете разпоредителя преди началото. Сигурна съм, че актьорите ще намерят начин да ви въвлекат в преживяването.

СПЕКТАКЛИ СЪС СУБТИТРИ ИЛИ НА АНГЛИЙСКИ

Този месец открих няколко представления, които бяха със субтитри или изцяло на английски. Ето и пълния списък, плюс няколко лични бележки, които се надявам да ви донесат поне малко FOMO:

„Io sono un errore / I am a mistake“

Това е манифест, който почти се превръща в изповед на вярата на артиста. Прямото признание „Аз съм грешка“ звучи като мантра, която се повтаря и раздвоява; гласът в текста изплита мрежа от признания и значения — понякога като метафора за артиста, друг път в протестен тон.

„БАБА“

Имерсивно представление, в което всеки зрител преживява индивидуална среща с артиста. Външният поглед е ограничен, за да се отвори пространство за вътрешния.

„All my actions today will aim to avoid the things that I have to do“

Акт на съпротива, в който бунтът се превръща в артистична сила. Представлението отразява система, която поставя материалните ценности над човешките, ефективността над емпатията и така постепенно разрушава човешкото достойнство.

СКРИТИ БИСЕРИ И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЕПОРЪКИ

Топлоцентрала е изпълненa с невероятни спектакли, а аз имах удоволствието да гледам и следните:

„Верижна реакция“ (съвременен танц)

Представление, изградено така, че да напомня видеата, които гледаме онлайн, и хипнотизиращата реалност, в която изборите ни предизвикват верижна реакция. Движението ме омагьоса по същия начин, по който безкрайното скролване в телефона понякога успява.

„Danceperimental – Your Story Moves Us“ (интерактивен танцов пърформанс)

Радвах се, че беше на английски, защото това ми позволи активно да участвам в представлението. Всъщност именно публиката определяше посоката на хореографията, която се създаваше изцяло на момента.

ПРОГРАМА ЗА МЕСЕЦ МАЙ

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

How can four people be so closely interlinked but also so different from one another? When relationships start to crumble, others begin to rise, creating a whirlwind of events led by drama, ploys, and narcotics.

Vs what it was about

Two young couples – Charlie and his wife Monica and Emmy and Kristoff, who met by chance - discover that their lives are connected with a mysterious extraterrestrial being. Each of them is in a difficult situation, in which the world around them does not accept them, and they do not understand this world at all. Salvation comes in the form of an extraterrestrial voice, which offers each of them the chance to set off for another galaxy. The play touches on the socially relevant topic of migration and explores spiritual and sensual experience.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

I found the set design to be peculiar at first, but as the story unraveled and the actors engaged with it, I fell in love with the creativity found within its apparent simplicity.

I admired the use of “real-life” videos of the cast at the locations they were talking about; it definitely helped to contextualize the plot. This added layer made me appreciate the work that went on behind the scenes.

Props were utilized fabulously as well - you don’t see actors inside of a zorb ball every day!

Lighting Design 8/10

While there wasn’t one specific standout moment, the lightning design integrated seamlessly with the performance.

My only critique would be that, when an actress was inside a zorb ball, her individual light was not as vivid as I imagined it should have been. I am unsure whether it was intentional, but in my opinion, a more intense spotlight would have better highlighted her face while allowing the rest to fade into the background.

Costume Design 7/10

The ‘couples’ had matching attire, which made it easy to associate the characters to one another.

Overall, they were a great fit, and the decision to color-code them based on their relationships was effective.

However, the glittery dress worn by the actress playing Emmy could have been tailored more effectively. Its current fit unfortunately, made it look unrefined, which contradicts the character’s likely desire to appear expensive and like a wild spirit.

Choreography 7/10

While the actors navigated the stage objects well, I felt there was a lack of meaningful physical interactions between the performers themselves. They individually did a good job, but I didn’t feel a sense of harmony between them. Certain movements could have been amplified to truly showcase the personalities of each character.

Bonus

Set design

As previously noted, I fell in love with the choice of objects that gave life to the performance. At first, I wasn’t sure how they would be utilized, but as soon as the cast began to manipulate them, I was impressed by how they managed to make them work in many different ways.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Based on what I’ve stated so far, you might believe it was an easy task to unravel the plot of this play, but trust me, it wasn’t.

I spent the entirety of the play trying to make sense of what I was seeing. Even though I believe I grasped part of it, I wouldn’t say I reached the core of the narrative.

I must admit, this was the toughest play to decipher so far. However, I feel that I would have enjoyed it more if I spoke Bulgarian (I’m getting there, guys, don’t worry!).

This is by far the most complicated play I’ve seen, so I wouldn’t recommend it to non-native speakers. Furthermore, I believe that members of the d/Deaf community (particularly those who rely on lip reading), might find this performance hard to follow. There are frequent moments where the actors speak over each other or turn away from the audience, making it impossible to see their mouths clearly and follow the dialogue.

Final thought for the ‘outsider.’

This is a great play if you are a fan of the genre; however, it is a performance heavily reliant on text, so you might end up unable to fully appreciate it without understanding the dialogue.

P. S.

If you want to go see it anyway, don’t be like me! Make sure to read the plot, and maybe even the whole script, beforehand. That way, you can follow the action without straining your brain trying to figure out what’s going on.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Как е възможно четирима души да са толкова тясно свързани, но и толкова различни един от друг? Когато едни взаимоотношения започват да се разпадат, други започват да се изграждат, създавайки вихър от събития, воден от драма, интриги и наркотици.

За какво всъщност беше

Две млади двойки – Чарли и съпругата му Моника, както и Еми и Кристоф, които се срещат случайно – откриват, че животите им са свързани с мистериозно извънземно същество. Всеки от тях се намира в трудна ситуация, в която светът около тях не ги приема, а и те самите не разбират този свят. Спасението идва под формата на извънземен глас, който им предлага шанс да заминат за друга галактика. Пиесата засяга социално значимата тема за миграцията и изследва духовните и сетивните преживявания.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 10/10

В началото сценографията ми се стори странна, но с развитието на историята и взаимодействието на актьорите с нея, се влюбих в креативността, скрита в привидната ѝ простота.

Много ми хареса използването на „реални“ видеа с актьорите на местата, за които говореха – това определено помогна да се контекстуализира сюжетът. Този допълнителен слой ме накара още повече да оценя труда зад кулисите.

Реквизитът също беше използван страхотно – не всеки ден виждаш актьори вътре в зорб топка!

Осветление – 8/10

Нямаше един конкретен запомнящ се момент, но осветлението се вписваше безупречно в представлението.

Единствената ми критика е, че когато актрисата беше вътре в зорб топката, осветлението върху нея не беше толкова силно, колкото очаквах. Не съм сигурна дали това е било умишлено, но според мен по-интензивен прожектор би подчертал по-добре лицето ѝ, като същевременно остави останалото в сянка.

Костюми – 7/10

Двойките бяха облечени в съответстващи си тоалети, което улесняваше свързването на героите един с друг.

Като цяло костюмите бяха подходящи, а цветното кодиране според взаимоотношенията беше ефективно.

Въпреки това, блестящата рокля на актрисата, играеща Еми, можеше да бъде по-добре ушита. Настоящият ѝ вид я караше да изглежда недоизпипана, което противоречи на желанието на персонажа да изглежда луксозно и като свободолюбив дух.

Хореография – 7/10

Актьорите се справяха добре с движението сред сценичните обекти, но ми липсваше по-смислено физическо взаимодействие помежду им. Индивидуално се представяха добре, но не усетих хармония между тях. Някои движения можеха да бъдат по-изразителни, за да разкрият по-добре личностите на героите.

Бонус

Сценография

Както вече споменах, наистина се впечатлих от избора на обекти, които вдъхнаха живот на представлението. Първоначално не бях сигурна как ще бъдат използвани, но когато актьорите започнаха да работят с тях, бях впечатлена от многото начини, по които ги включиха.

Обща оценка

🔴 Червено: силно зависимо от текста/словото.

По това, което казах досега, може да изглежда, че е било лесно да се разбере сюжетът, но повярвайте ми – не беше.

През цялото време се опитвах да осмисля какво гледам. Въпреки че мисля, че схванах част от идеята, не бих казала, че достигнах до същината на историята.

Това беше най-трудната за разбиране пиеса, която съм гледала досега. Смятам, че бих ѝ се насладила повече, ако говорех български (работя по въпроса, спокойно!).

Не бих я препоръчала на хора, за които българският не е майчин език. Също така смятам, че хора от d/Deaf общността (особено тези, които разчитат на четене по устни) биха имали затруднения да проследят действието. Често актьорите говорят едновременно или се обръщат с гръб към публиката, което прави невъзможно да се виждат устните им.

Финална мисъл за „външния човек“

Това е чудесна пиеса, ако сте почитатели на жанра; въпреки това тя разчита силно на текста, така че може да не успеете да я оцените напълно, ако не разбирате диалога.

P.S.
Ако все пак решите да я гледате – не бъдете като мен! Прочетете сюжета, а може би дори и целия текст предварително. Така ще можете да следите действието, без да си блъскате главата в опити да разберете какво се случва.

Subscribe now

Share

„Антистатик“ още в името си предполага движение срещу застоя. Срещу какъв застой се движите днес – институционален, естетически, социален, телесен?

И. С. Има известен парадокс в ситуацията, в която живеем днес. От една страна, животът се движи с високи обороти, често без възможност да се вгледаме във важните детайли на ежедневието. От друга страна, наблюдаваме сериозен застой или дори хаос в институциите, които вземат решенията и определят условията за развитие на независимия културен сектор у нас.

Думата „застой“ дори не е напълно точна, защото става дума за липса на последователност, отговорност и дългосрочна визия. Отсъствието на устойчива културна стратегия постепенно разрушава резултатите от дългогодишния труд на независимата сцена. Забавянията на финансирането и несигурните механизми за подкрепа поставят под въпрос бъдещето на съвременните изпълнителски изкуства в България.

Нашият отговор е съпротива чрез действие. Въпреки всичко не се отказваме от мисията си всяка година да изграждаме силна и смислена програма на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Естетическият и телесният застой са различни, но често дълбоко свързани. Затова търсим артисти, които експериментират смело, поемат риск и разширяват представите ни както за сценичната форма, така и за самото тяло. Такъв пример тази година е хореографът Михаел Турински, който се завръща отново на фестивала с още по-радикална работа, която ще представим на 15 май. Той е артист със специфични потребности, който преобръща очакванията към телесността и сценичното присъствие.

Как изглежда това движение в контекста на 19-ото издание?

В. П. Движението и движенията в „Антистатик“ са изключително разнообразни: смели, дръзки, поетични, социално ангажирани, бързи, бавни… и все пак обединени от едно Поколение D – dance generation. Поколение, което не се обединява от възрастовата рамка, а от желанието „да се движим радикално“. Движението в съвременния танц не е просто движение, то е политическо движение, което създава предпоставка за съпротива. Това го виждаме в различни форми и у представленията на гост-хореографите: Мег Стюард, Франсишку Камашу, Рут Чайлдс, Едуард Габия, Михаел Турински и Михай Михалча.

Има ли умора от постоянното „новаторство“? Какво е радикалното и новото днес в съвременния танц?

И. С. Има ли умора от постоянното „новаторство“? Вероятно да, ако разбираме новаторството единствено като натиск непрекъснато да се произвежда „нещо ново и различно“ на всяка цена. В развитието на танца винаги е имало различни етапи на възход и спад, както и моменти на повторяемост на теми, работни подходи и естетически предложения. Това е естествен процес за всяко изкуство. Важното е, че танцът като поле с критическа чувствителност и способност за саморефлексия не спира да експериментира и да провокира както собствените си форми, така и публиката.

Затова радикалното и новото днес се намира в промяната на перспективата. В начина, по който танцът разширява границите си извън класическата сцена към дигитални среди, хибридни формати, нетрадиционни пространства и нови отношения между движение, образ, звук и сценография. Именно затова новият осми брой на „Списание за танц“, с премиера на 8 май, е посветен на темата „Визуалните измерения на танца“, предлагайки поглед към съвременния танц като визуално и сетивно преживяване. А един ярък пример в тази посока в програмата на „Антистатик“ е представлението „Да те открадна за момент“, което ще представим на 11 май, на Мег Стюард и Франсишку Камашу. Това е работа, в която сценографията, звукът и хореографията са органично свързани, а сцената се превръща във футуристичен, извънвремеви пейзаж. Подобни търсения ясно присъстват и в програмата на Българска танцова платформа, където виждаме представления, в които хореографията, инсталацията, визуалната среда, мултимедията и сценичното пространство изграждат един общ сценичен език, като в Insert Coin / Player One на Коста Каракашян, Confession of a Sigh на Искра Проданова, Honesty and Other Fiends на Зорница Стоянова, „Ако Афродита е чудовище“ на Ива Свещарова и „Огледало на илюзиите“ на Живко Желязков.

Как се формира поколенческият телесен код, към който насочва темата на Antistatic 19.?

В. П. ПОКОЛЕНИЕ D(ANCE) GENERATION

Ние сме Поколение D(ance).

Поколението, което няма възраст, но има специален телесен код,
чрез който променя общества, реорганизира структури и скъсява дистанции.
Поколение D(ance) е времето и пространството, което ни обединява.
Поколението, което не принадлежи на никого и не може да бъде отнето,
защото то създава езика, съдържанието и формата.

Поколение D(ance) е тук.

Тук дисциплината на ума отстъпва пред лудостта на тялото.
Тук дързостта не е изключение, а норма.
Тук допирът е акт на съпротива.

Тазгодишната програма изглежда силно фокусирана върху тялото като архив на труд, идентичност и контрол. Това ли е централната ос на изданието?

И. С. Тялото като архив на труд, идентичност и контрол е една от линиите в тазгодишната програма, но по-скоро бих го формулирала като една от няколко преплетени оси, а не като единствена централна тема. Интересът към тялото винаги е бил в основата на съвременния танц, но тук той се разширява. Тялото не е само биологично или естетическо присъствие, а носител на памет, социални натрупвания, политически и икономически контексти. В този смисъл то се мисли като архив, в който се записват както лични, така и колективна памет за труд, дисциплина, контрол, но и съпротива.

В същото време програмата не се изчерпва само с тази перспектива. Тя включва и разширени сценични формати като танцови филми, инсталационни ситуации, както и силни визуални практики, които поставят въпроса не само какво е тялото, но и как се вижда и как се разширява неговото присъствие в различни медии и пространства.

ПЪЛНА ПРОГРАМА ТУК

Съвременният танц винаги ли е политически?

В. П. Аз мисля, че всяко тяло е винаги политическо. Няма неутрално тяло. В България се избягва политическият театър или танц. Било злободневие…, но именно това избягване и решението да си говорим например за любов на сцената не е по-малко политически акт и в следствие на авторитарния комунистически режим и последствията от него. На 9 май на фестивала Антон Овчиников ще представи 4 кратки филма на жени хореографки от Украйна. Сами по себе си филмите не са политически, но в същото време са силно такива, защото в момента там изкуството се прави само от жени, защото мъжете са на фронта.

А това, че именно на 9 май ще е това събитие „Па-мя-та -ти“ политически акт ли е, как мислиш :) ?

Има ли специфичен „български почерк“ в съвременния танц, или подобни национални определения вече не работят?

В. П. Националните определения не работят, но работят почерците на образователните програми, и то, за съжаление, изключително силно. За радост вече все повече български танцови артисти пътуват и учат в чужбина, което със сигурност създава предпоставка за по-голям интегритет на европейските практики на нашата сцена. Надявам се образователните програми да канят повече тези артисти да преподават, а и да започнат да канят преподаватели от чужбина. Но ето, сега на 5-ото издание на Българската танцова платформа между 16 и 19 май ще можете да видите 12 български представления и всеки ще може да си отговори на този въпрос. Да, говори се, че българският танц е по-театрален, но със сигурност има огромна разлика в тази театралност в работите на Галина Борисова, Александар Георгиев, Теодора Попова, Марион Дърова, Коста Каракашян, Жана Пенчева, Искра Проданова, Живко Желязков, Зорница Стоянова.

Често говорим за внос на спектакли. Но как стои въпросът с експорта – как български артисти стигат навън? И как фестивалът реално връзва „връзките на тези обувки за ходене“?

И. С. За нас е много важен въпросът как българските артисти достигат до международни сцени, фестивали и публики. Една от основните мисии на „Антистатик“ е да създаде видимост за българската танцова сцена и именно затова на всеки две години организираме Българска танцова платформа. Тази година предстои петото ѝ издание, за което сме поканили около 30 международни селекционери, директори на фестивали и пространства за съвременни изпълнителски изкуства. Целта е не просто да покажем какво се случва тук, а да създадем реални възможности за обмен, партньорства и международен път за българските артисти.

От всяко издание на платформата досега има представления, които са били селектирани и представени в чужбина. Това показва, че подобни формати имат реален ефект. За съжаление, България все още не е сред естествените центрове на внимание, към които международните програматори пътуват специално за нови премиери. Именно затова платформи като тази са толкова важни, защото те създават концентрирана възможност в рамките на няколко дни да бъдат видени много силни работи на едно място. Тази година в рамките на платформата ще представим 12 български продукции. Това е не само витрина на сцената ни, а конкретен инструмент за нейното движение навън.

Има ли доминиращ вкус в европейската фестивална екосистема – и как един фестивал като „Антистатик“ се позиционира спрямо него?

В. П. Със своите 19 издания, „Антистатик““ показа на българската публика над 220 представления. Винаги сме се стремили да показваме новите тенденции и установените практики в развитието на съвременния танц и пърформанс. Съзнаваме важността на нашия избор. Много е трудно да поканим всичко това, което ние харесваме и виждаме на големите европейски фестивали, защото нямаме такива финансови инструменти, а дори и няма подходящи зали, които да приемат необходимите технически изисквания на представленията. Ето например тази година най-накрая бяхме много близо да осъществим една своя мечта, а именно да покажем „Rosas danst Rosas“ на голямата Ана Тереза де Кеерсмакер в Народния театър, но огромното забавяне и редуцирането на бюджета от страна на Министерството на културата направи това невъзможно…

И въпреки всичко това, с общи усилия, успяхме да позиционираме „Антистатик“ като едно от най-значимите събития за съвременен танц в Източна Европа.

Международната програма на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2026 се организира от фондация „Брейн Стор Проджект” и сдружение „Номад Денс” с финансовата подкрепа на Министерство на културата, Гьоте-институт България, Столична община – Календар на културните събития, изследователския проект DanceMap, финансиран от програма „Хоризонт Европа“ на Европейския съюз, DANCE ON TOUR Австрия – проект на „Танцквартир“ Виена в сътрудничество с Федералното министерство за европейски и международни въпроси и Администрацията на Националния културен фонд на Румъния, както и в партньорство с РЦСИ „Топлоцентрала” и Сцена „Дерида“.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

We are saturated with media - books, movies, and TV series - exploring how money and power shape the human mind, and this production firmly inserts itself into that category.

And the intriguing part? You get to experience what power actually feels like. You will inevitably question your own moral compass because, if you are lucky, you will witness a side of the power dynamic that others won’t. So, choose your actions carefully: are you going to let the performers lure you in, or not?

Vs what it was about

If you associate power primarily with money, influence, corruption, abuse, and illegality, listen to this: “Power comes slowly. First, it enters through the pores, the posture, the chest, the corner of the mouth, until it takes over the whole body.”

The words are part of the latest performance by Iva Sveshtarova and Vili Prager, which leads us to think about power through the body – a body in whose memory it pulsates, not as an idea, but as a muscle, a habit, a breath. From an instrument of violence, the two choreographers transform the body into a territory of vulnerability, and power into new, seemingly harmless forms. It becomes theater – grandiose, merciless, absurd. In Bodies of Power, bodies are props, the choir is the people, and the stage is life.

Watching the performance, you will inevitably ask yourself: haven’t I seen this before? Yes, you have probably seen it – in archive photos, interviews, and reports from institutions, in courtrooms and court decisions, bills, and regulations.

The performance is not funny, despite the amusing moments in it. It remains unclear what it is making fun of—the body or power, politics or society. The only clear thing is that it all begins with an execution.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

The few props chosen to elevate the piece worked perfectly. They suggested that luxury is minimal and subtle; in this exploration of power, the set designer stripped the stage of unnecessary objects, leaving only the essential.

I particularly admired the usage of metal pieces used both as a ‘decor’ and as spinning platforms (similar to the turnboards ballerinas use to learn how to make pirouettes).

However, I had some issues tracking the writing shown - an exchange of messages. As I am only beginning to learn the Cyrillic alphabet, I am not yet advanced on my Bulgarian journey. But even with the language skills, it would have been hard to keep turning my head from one side to the other without knowing when to shift focus. It would have been nicer to use light cues or, even better, simply project the screens in the center instead of on the sides.

Lighting Design 8/10

The illumination was effective, but my only issue was, as previously noted, the way projections lacked visual emphasis.

Costume Design 8/10

As this is a movement-heavy performance, costumes were simple and functional, allowing the performers to move without concern for wardrobe malfunctions.
Still, these simple outfits made it perfectly clear whether they were agents, a swan, or Greek statues.

Choreography 10/10

I was impressed by the choreography; my own abs were hurting just by looking at them. They definitely possess incredible core strength to sustain such physicality. If they made any errors, only they know, because the execution appeared flawless to me.

Bonus

Interactions

To me, apart from the whole vibe and aesthetic of the performance, the highlight was the interaction between the performers and the audience. I chose to let them guide me, and I was not disappointed in my choice because I had a blast. Change perspective? Why not? Stand on the stage? Why not? I allowed myself to become an active participant and had an exhilarating time by saying ‘yes’ instead of letting my shy side get the better of me.
Also, it was hard to say no to such convincing people - the performers are masters at luring you in. I say, let them!

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

The meaning of the play became clear to me once the interactions began, but up until then, I wasn’t sure what I was seeing. I worried I wouldn’t be able to follow the narrative, as there was a lot of reading involved, and as a foreigner, I couldn’t grasp the exchange of messages. So, even if the core of the piece is understandable by the end, I believe it is not completely accessible to foreigners and the d/Deaf community.

Final thought for the ‘outsider.’

Definitely a play to give a chance to. Even if you won’t be able to comprehend every word, the choreography and directing choices make it captivating. Plus, whatever your choices are going to be, I am sure you will have a thrilling experience - I did.

P.S.

If you enjoy champagne, make sure to change perspective if they ask you to.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Наситени сме с медии – книги, филми и телевизионни сериали – които изследват как парите и властта оформят човешкия ум, а тази постановка уверено се вписва в тази категория.
И най-интересното? Получавате възможност да усетите какво всъщност означава властта. Неизбежно ще поставите под въпрос собствения си морален компас, защото, ако имате късмет, ще видите страна на динамиката на властта, която други няма да зърнат. Затова избирайте действията си внимателно: ще позволите ли на изпълнителите да ви въвлекат, или не?

За какво всъщност беше

Ако свързвате властта предимно с пари, влияние, корупция, злоупотреба и незаконност, чуйте това:
„Властта идва бавно. Първо прониква през порите, стойката, гърдите, ъгълчето на устата, докато не завладее цялото тяло.“

Тези думи са част от най-новото представление на Ива Свещарова и Вили Прагер, което ни подтиква да мислим за властта през тялото – тяло, в чиято памет тя пулсира не като идея, а като мускул, навик, дъх. От инструмент на насилие, двамата хореографи превръщат тялото в територия на уязвимост, а властта – в нови, на пръв поглед безобидни форми. Тя се превръща в театър – грандиозен, безмилостен, абсурден. В „Bodies of Power“ телата са реквизит, хорът е народът, а сцената е животът.

Докато гледате представлението, неизбежно ще се запитате: не съм ли виждал това преди? Да – вероятно сте го виждали в архивни снимки, интервюта и репортажи от институции, в съдебни зали и решения, в закони и регулации.

Представлението не е смешно, въпреки забавните моменти в него. Остава неясно на какво точно се подиграва – на тялото или на властта, на политиката или на обществото. Единственото сигурно е, че всичко започва с екзекуция.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Малкото на брой реквизити, подбрани да издигнат спектакъла, работеха отлично. Те подсказваха, че луксът е минималистичен и фин; в това изследване на властта сценографът е лишил сцената от излишни обекти, оставяйки само същественото.

Особено ми хареса използването на метални елементи както като „декор“, така и като въртящи се платформи (подобни на тези, които балерините използват, за да упражняват пируети).

Все пак имах трудности да проследя текста – размяна на съобщения. Тъй като едва започвам да уча кирилицата, все още не съм напреднала в изучаването на български. Но дори и с езикови умения би било трудно непрекъснато да местиш погледа си от едната страна към другата, без да знаеш кога да го направиш. Би било по-добре да се използват светлинни акценти или още по-добре – екраните да се проектират централно, вместо отстрани.

Осветление — 8/10

Осветлението беше ефективно, но както вече отбелязах, проблемът беше липсата на визуален акцент при прожекциите.

Костюми — 8/10

Тъй като това е представление с интензивно движение, костюмите бяха семпли и функционални, позволявайки на изпълнителите да се движат свободно.

Въпреки това тези изчистени облекла ясно показваха дали персонажите са агенти, лебед или древногръцки статуи.

Хореография — 10/10

Бях силно впечатлена от хореографията – коремните ми мускули се напрягаха само докато ги гледах.
Изпълнителите притежават невероятна сила в центъра на тялото, за да поддържат такава физическа интензивност. Ако са допуснали грешки, само те знаят, защото изпълнението изглеждаше безупречно.

Бонус

Взаимодействия

За мен, освен цялостната атмосфера и естетика, акцентът беше взаимодействието между изпълнителите и публиката. Избрах да им се доверя и не съжалявам – преживяването беше изключително. Смяна на перспектива? Защо не. Да се кача на сцената? Защо не. Позволих си да стана активен участник и изживях нещо вълнуващо, като казвах „да“, вместо да се поддам на притеснението си.

Освен това е трудно да откажеш на толкова убедителни хора – изпълнителите са майстори в това да те въвлекат. Аз казвам: позволете им!

Общата оценка

🟡 Жълто: силни визуални елементи, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.
🔴 Червено: силно зависимо от текст и словесна игра.

Смисълът на представлението ми стана ясен едва когато започнаха взаимодействията, но дотогава не бях сигурна какво точно гледам. Притеснявах се, че няма да мога да проследя наратива, тъй като имаше много четене, а като чужденка не успявах да разбера обмена на съобщения. Затова, макар основната идея да става ясна накрая, смятам, че спектакълът не е напълно достъпен за чужденци и за глухата/слабочуващата общност.

Финална мисъл за „външния човек“

Определено си струва да му дадете шанс. Дори да не разберете всяка дума, хореографията и режисьорските решения го правят завладяващ. А каквито и избори да направите, съм сигурна, че преживяването ще бъде вълнуващо – за мен беше.

П.П.
Ако обичате шампанско, не забравяйте да смените перспективата, ако ви помолят.

29 април 2026, зала 2, 19.00 часа

🟡 БИЛЕТИ 🟡

Пърформансът на Тана Манева се разгръща като акт на съпротива, в който бунтът се трансформира в артистична сила. Той отразява система, която дава приоритет на материалните ценности пред човешките, на ефикасността пред емпатията и по този начин ерозира човешкото достойнство. Пърформансът се обръща навътре, изследвайки граничната зона между рационалността и лудостта. Манева деконструира идентичността и разтваря конвенциите, генерирайки поле на напрежение между персоната и нецензурираното аз.

Къде намираш дискомфорт и каква е неговата механика?

T. M. Намирам дискомфорт в раздвоението и разцеплението — когато умът иска едно, а тялото друго. Когато натискът е голям и нещо огромно се опитва да се напъха в нещо малко — насила. Когато ‘дрехата’ не ми е по мярка.

Каква е конструкцията на нецензурираното аз, откъде започва да извира то?

T. M. Нецензурираното aз извира дълбоко от центъра някъде в нас… извън време и пространство. Конструкцията му е комплексна и противоречива. Съгражда и руши в същото време... важно и едновременно незначително. Хвърчи високо в облаците и е здраво стъпило на земята.Не обича да е подтиснато и ако е, си отмъщава.

Работиш в пространството между рационалност и лудост — третираш ли лудостта като срив или като форма на знание?

T. M. И като знание, и като срив. Като симптом: сигнал от подсъзнанието, че нещо дълго е било игнорирано, потискано или отричано.

Към каква множественост на образа се стремиш?

T. M. Към органична множественост — образ, който се мени естествено, като жив организъм, а не като концепция.

Какъв вид шизоанализа и освобождаване от репресивни структури прилагаш върху себе си, как това се проявява телесно в пърформанса?

T. M. Вслушване в тишината и тъмнината в себе си — отвъд думите и клишетата. Безотговорен резонанс с потока на живота, извиращ в мен. Оставям тялото да води.

Как изискването за продуктивност оформя тялото в твоя пърформанс?

T. M. В пърформанса продуктивността е натиск, който тялото отказва да носи. То се съпротивлява — забавя се, блокира, саботира, търси дъх.

Как циркулира желанието в този пърформанс? Къде го засаждаш и защо след това го изкореняваш?

T. M. Желанието циркулира почти безконтролно — не мога нито да го засадя, нито да го изкореня. То идва силно и кратко, изневиделица, и после се разтваря... трансцендира се в творчески жест. В сценичния език това е: импулс → изблик → изчезване. И тъкмо в тази трансформация се ражда смисълът.

Как изглежда изтощението като естетически език?

T. M. Драматично, поетично... живо и присъстващо, красиво и тревожно едновременно.

Share

As this is a one-man show, I decided to change the format of the review, as I felt that the format I usually use does not fit the nature of this performance. So, for once, I am not going to use a ‘visual scoreboard.’ Instead, you are going to read a ‘monologue’ review.

The ‘Silent’ synopsis

The play launches you into the life and thoughts of a white, cis, straight man: upstage, frustrated and critical. It deals with self-consciousness, relationships and also power dynamics.

Vs what it was about

“Screams from the Underground” is a performance based on Dostoevsky’s text “Notes from the Underground”.

Nietzsche wrote that in the notes the truth is not presented as a philosophical reasoning, but screams in pain, because only in this way can the truth manifest itself. That is why we make a performance out of the text - so that it happens, so that it can be experienced, and not just read.

The “underground man” puts his finger in his own wound, comes to complete self-exposure, admits his ultimate disagreement with the established world and its laws, not sparing his personal guilt and powerlessness. There is no salvation, unless frank confession is salvation.

In the preface to “Thus Spoke Zarathustra”, Nietzsche speaks of “the last man”. He seeks comfort, not meaning, he avoids suffering and risk, for him there is no God, no truth, no goal, except for cynical comfort, he lives a long but shallow life. As if Nietzsche were describing modern man.

We offer a meeting of this modern man with the underground and we believe that the effect will be at least exciting.

Stoyan Radev

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

I must admit I did not expect the play to be a one-man show, so I was surprised to see only one actor on stage. I also knew it would be a challenging job for me to understand the plot due to the minimalist stage design—the only props were a chair and an unplugged dynamic microphone. Another thing that was challenging, yet helpful at first sight, was the costume design; he wore a simple white tank top and black trousers without shoes. He represented the quintessential ‘regular’ man.

There is a lot of movement behind the monologue. Gesturing helps share feelings and emotions (I know it works because I am Italian), and a monologue needs to be backed up by movement or it might become boring. I say “might” because some people are so good at talking that they need nothing but their voice and composure to command the room.

Based on his look and behavior, my mind immediately compared him to a few people: first Freddie Mercury, then Caesar Flickerman, and then Hitler (spoiler: the play ends with him saying ‘Heil...’, so I was on the right track with that comparison).

However, as a non-native Bulgarian speaker, it was hard for me to grasp the nuanced meaning behind this piece. For once, I felt the need for subtitles because I knew I was missing out on the humor and text-based moments. It ended up not being my cup of tea for that reason alone; it could have been one of my favorite shows if I could have understood what was being said.

Final thought for the ‘outsider’

This play is heavily text-based, so I wouldn’t recommend seeing it if you get overwhelmed by not understanding the dialogue. Also, he holds the microphone close to his mouth for most of the time, making it hard to read his lips (I’m saying this for those in the d/Deaf community who rely on lip-reading).

P.S.

Even though I did not understand a single thing he said, I saw the audience having a lot of fun, so if you understand Bulgarian, go see it! I’ll wait for it to have subtitles, or for myself to learn Bulgarian, before seeing it again.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Тъй като това е моноспектакъл, реших да променя формата на ревюто, защото почувствах, че обичайният формат, който използвам, не подхожда на естеството на това представление. Затова този път няма да използвам „визуална оценъчна скала“. Вместо това ще прочетете едно „монологично“ ревю.

Безмълвният синопсис

Пиесата ви потапя в живота и мислите на бял, цис, хетеросексуален мъж: в дъното на сцената, фрустриран и критичен. Тя разглежда самосъзнанието, взаимоотношенията, както и динамиката на властта.

За какво всъщност беше

Викове от подземието е спектакъл, базиран на текста на Достоевски - Записки от подземието.

Ницше пише, че в „Записките“ истината не е представена като философско разсъждение, а крещи от болка, защото само по този начин може да се прояви. Именно затова правим спектакъл по този текст – за да се случи, за да бъде преживян, а не просто прочетен.

„Подземният човек“ бърка в собствената си рана, достига до пълно саморазобличение, признава пълното си несъгласие с установения свят и неговите закони, без да щади собствената си вина и безсилие. Няма спасение, освен ако искреното признание не е спасение.

В предговора към „Тъй рече Заратустра“ Ницше говори за „последния човек“. Той търси удобство, а не смисъл, избягва страданието и риска; за него няма Бог, няма истина, няма цел, освен циничния комфорт. Живее дълъг, но повърхностен живот. Сякаш Ницше описва съвременния човек.

Ние предлагаме среща на този съвременен човек с подземието и вярваме, че ефектът ще бъде най-малкото вълнуващ.

Обща оценка

🔴 Червено: силно разчита на текст/игра на думи.

Трябва да призная, че не очаквах представлението да бъде моноспектакъл, така че се изненадах, когато видях само един актьор на сцената. Знаех също, че ще ми бъде трудно да разбера сюжета заради минималистичния сценичен дизайн – единствените реквизити бяха стол и изключен динамичен микрофон. Друго предизвикателство, макар и донякъде полезно на пръв поглед, беше костюмът – той носеше обикновен бял потник и черен панталон, без обувки. Представляваше типичния „обикновен“ човек.

Зад монолога има много движение. Жестовете помагат да се предадат чувства и емоции (знам, че работи, защото съм италианец), а един монолог трябва да бъде подкрепен от движение, иначе може да стане скучен. Казвам „може“, защото някои хора са толкова добри оратори, че им е достатъчен само гласът и присъствието, за да владеят сцената.

Съдейки по външния му вид и поведение, веднага го сравних с няколко личности: първо Фреди Меркюри, после Цезар Фликерман, а след това и Хитлер (спойлер: пиесата завършва с това, че той казва „Heil…“, така че сравнението ми не беше далеч от истината).

Въпреки това, като човек, за когото българският не е роден език, ми беше трудно да уловя нюансите на това произведение. За първи път почувствах нужда от субтитри, защото знаех, че пропускам хумора и текстовите моменти. В крайна сметка това не беше моят тип представление именно поради тази причина; можеше да бъде едно от любимите ми, ако разбирах казаното.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Това представление е силно базирано на текста, така че не бих го препоръчал, ако се затруднявате, когато не разбирате диалога. Освен това актьорът държи микрофона близо до устата си през по-голямата част от времето, което затруднява четенето по устни (казвам това за хората от d/Deaf общността, които разчитат на това).

П. П.
Въпреки че не разбрах нито дума от това, което каза, видях, че публиката се забавляваше много, така че ако разбирате български – отидете да го гледате! Аз ще изчакам да има субтитри или да науча български, преди да го гледам отново.

Subscribe now

Share

Виолета Витанова и Станислав Генадиев 28 април 2026, Зала 2, 19.00 часа

Работата разглежда хореографията като жива система от решения, възникващи в реално време. В този контекст сцената се превръща в етична практика, начин, по който телата се отнасят едно към друго, вземат решения и оформят условията на съвместното си присъствие. Всеки жест се явява акт на слушане, реагиране и договаряне.

Какво означава да чуем другия, без да го сведем до себе си?

С. Г. Означава да се откажеш от нуждата да разбереш напълно. В движението това е много конкретно — когато спра да предвиждам какво ще направи Виолета и просто оставам в готовност да реагирам. Слушането без присвояване е физическо умение преди да е философска нагласа. Тялото знае кога се опитва да контролира и кога наистина е отворено.

Къде се ражда необходимостта не от разбиране, а само от приемане, чуване и отваряне? Какво следва след нея?

С. Г. Ражда се в момента на умората от обяснението. Когато думите вече не стигат — или стигат твърде далеч и изкривяват. Следва нещо много просто и много трудно едновременно: присъствие без agenda. А след него — неочакваното. Неща, които нито един от двама ни не би създал сам.

Ако съвместното съществуване функционира в различни мащаби — как опитът, който изграждате помежду си, може да се пренесе отвъд интимното? И защо толкова често се проваля именно там? Къде се разпада идеята за съдружничество?

С. Г. Разпада се там, където влиза йерархия — дори скрита, дори добронамерена. Съдружничеството се проваля когато някой решава какво е добро за другия, без да го е чул наистина. Ние се опитваме да пренесем тази микропрактика — на удържане на различието — навън. Но не сме наивни: знаем, че мащабът променя всичко.

Къде всъщност се случва срещата? Каква е тази „повърхност" на обмен и как се създава тя между телата?

С. Г. Срещата не се случва нито в мен, нито в теб — тя се случва в пространството между. Тази повърхност не е физическа, но е много реална. Създава се чрез внимание — когато и двамата сме насочени не към себе си, а към това „между". В спектакъла има моменти, в които тази повърхност е почти видима — усеща се от залата. Когато изчезне, и двамата го усещаме едновременно.

Не е ли границата между мен и другия самото условие за етика — нещо, което не трябва да бъде премахвано, а удържано? Как в движение, „лице в лице", възниква форма на безусловна отговорност?

С. Г. Точно така. Границата не е стена — тя е мембрана. Ако я премахнем, няма среща, има поглъщане. Отговорността възниква именно защото другият е различен и въпреки това съм тук, до него. В движението „лице в лице" не можеш да се преструваш — тялото лъже много по-трудно от думите. Когато погледа на Виолета ме срещне на сцената, аз съм отговорен за следващото си движение по съвсем конкретен начин. Не абстрактно. Сега. Тук.

Как се въртите около риска „да превърна другия в продължение на мен"?

С. Г. Задаваме си го като въпрос непрекъснато — и в репетиционната зала, и в живота. Конкретно в работата: имаме моменти, в които всеки от нас взима решение, което другият не е предвидил и не е поискал. Умишлено. Не от противоречие, а за да остане другият отделен. Понякога е неудобно. Понякога разваля красивото. Но точно там е честността на спектакъла.

„Разбирам" другия, не защото има привидна споделеност, а защото съм засегнат от неговото присъствие. Кое в танца позволява да се работи с тази идея?

С. Г. Тялото е засегнато преди умът да е осмислил. Това е уникалното в танца — реакцията е реална, не изиграна. Когато партньорът промени качеството на движението си, аз съм засегнат физически — ритъмът ми се мени, дишането ми се мени. Не решавам да го усетя. Просто го усещам. Танцът работи с тази идея защото не позволява дистанция. Не можеш да четеш другия от разстояние — трябва да си в полето.

Ако приемем, че другият винаги остава недостъпен докрай — какво тогава всъщност се споделя в това съвместно движение?

С. Г. Споделя се самият опит на недостъпността. Не преодоляваме разстоянието — движим се заедно в него. Това може би е най-честното нещо, което можем да предложим на публиката: не илюзия за сливане, а реалността на двама различни човека, които са избрали да останат в едно пространство, въпреки всичко. Може би точно това е и любовта в най-нередуцирания си вид.

Share

CO – SURFACE / СЪ – ПОВЪРХНОСТ Виолета Витанова и Станислав Генадиев

28 април 2026, Зала 2, 19.00 часа

The ‘Silent’ synopsis

After contemplating their past and inner selves, the cast of ‘Scenes at Dawn’ present their diary entries to us. Through these entries we learn about how their childhood and their experiences still affect them today, particularly when it comes to relationships.

Vs what it was about

Based on poetry, letters and drama texts by Tzveta Sofronieva and on fragments of personal narratives of the actors

Scenes at Dawn is an oratorio about human helplessness, about the fear of losing the person next to us, about longing, about illusions, about the power and the solace we find in awakening. Between the dream and the crisis of the coming day, there is the time of daybreak- time of the truth that emerges between the excessive fatigue and anxiety. How we endure, how we live, what happens to us when our feelings are turned inward and reverberate in the cavity of the body? The most important rehearsal is the one where we try to express our feelings, and more importantly, become able to share them. We put the audience in the role of the desired partner. We give it scenes of eroticism and death, scenes of personal shame and reverie. The stage becomes a psychodrama laboratory. We walk the audience through the spaces between loneliness that closes our hearts and the kind of loneliness that pushes us to a new encounter.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 9/10

I am a fan of the dark, intimate vibes Emergency Theatre brings to each of their plays. They don’t overuse the space; rather they shape it into a room adorned by unsettling memories. The beauty of their stage designs comes from their industrial, minimalistic approach.

In this play, only chairs and a table were used, but it was indeed enough to convey the performance.

Lighting Design 10/10

One thing I particularly enjoy about their performances is how sound and lighting are mostly controlled by the actors themselves. I was thrilled to see them manually turn light bulbs on and off when they needed to focus on a character.

Costume Design 8/10

The costumes were simple, which fitted the mood; it would look out of place to have extravagant dresses while the actors strip away their emotional shields.

However, they were similar to those used in the previous show I saw; it would have been nice to see a more distinct fashion choice for this play.

Choreography 10/10

The performance required strong control of body and mind. You could see the effort put into every movement and every silence. Even without words, they connect with the audience through well-thought-out management of space and time.

Bonus

Food

As a “foodaholic”, a play immediately becomes much more captivating to me when something is cooked or served.

While you won’t see brownies being baked, like in Happy Together | Unhappy Together, we see a lighter choice: cabbage and carrots being cut. The scent was delicious. I could smell the freshness even from afar.

Whether the act of cutting food represented a stay-at-home mother or a “perfect wife,” I was left wanting to jump on stage and share the meal. Thankfully, I can reassure you that the food did not go to waste.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Contrary to ‘The Room of Pleasure is Empty’, Scenes at Dawn—despite its strong visuals —is difficult to decipher without understanding the dialogues.

I sadly cannot recommend it to an audience of non-native speakers, like me, or the d/Deaf community, as it relies so heavily on the spoken word.

However, it is a “must-see” for aspiring set designers or theatre directors, as Emergency Theatre always brings something unique to the stage.

Final thought for the ‘outsider’

Emergency Theatre once again captures the audience with strong visuals and directing choices that leave you wanting more from them, but Scenes at Dawn is not the right play to see if you don’t know Bulgarian or if you are part of the d/Deaf community.

P.S.

The play is not suitable for teenagers under the age of 16.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

След като се вглеждат в миналото си и във вътрешния си свят, актьорите от „Scenes at Dawn“ споделят с нас своите дневникови записки. Чрез тях разбираме как детството им и преживяното продължават да им влияят и днес – особено когато става дума за връзките им с другите.

За какво всъщност беше

По текстове – поезия, писма и драматургични откъси от Цвета Софрониева, както и фрагменти от лични истории на самите актьори.

„Scenes at Dawn“ е своеобразен ораториум за човешката безпомощност – за страха да не изгубим човека до себе си, за копнежа, за илюзиите, за силата и утехата, които откриваме в пробуждането. Между съня и кризата на настъпващия ден стои мигът на зазоряването – време, в което истината изплува някъде между изтощението и тревожността. Как издържаме, как живеем, какво се случва с нас, когато чувствата ни се обърнат навътре и започнат да отекват в телата ни? Най-важната „репетиция“ е онази, в която се опитваме да изразим чувствата си – и още по-важно, да ги споделим. Публиката е поставена в ролята на търсения партньор. Пред нея се разгръщат сцени на еротика и смърт, на личен срам и съзерцание. Сцената се превръща в лаборатория за психодрама. Водят ни през онези пространства между самотата, която затваря сърцето, и онази, която ни тласка към нова среща.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография 9/10

Харесвам тъмната, интимна атмосфера, която Emergency Theatre създават във всяко свое представление. Те не „препълват“ пространството, а го оформят като стая, наситена с неспокойни спомени. Красотата на сценичните им решения идва от индустриалния минимализъм.

Тук има само столове и маса – но това напълно стига, за да се изгради цялото преживяване.

Светлинен дизайн 10/10

Особено ми допада, че звукът и светлината често се управляват от самите актьори. Беше впечатляващо да ги видя как сами включват и изключват лампите, когато искат да насочат вниманието към определен персонаж.

Костюмен дизайн 10/10

Семпли и на място – пищни костюми биха стояли неуместно, когато актьорите буквално „свалят“ емоционалните си защити.

Все пак напомняха на тези от предишното им представление; щеше да е интересно да се види по-отличим визуален избор тук.

Хореография 10/10

Изисква се изключителен контрол над тялото и съзнанието. Във всяко движение и всяка пауза личи вложеното усилие. Дори без думи, връзката с публиката е силна – чрез прецизно използване на пространство и време.

Бонус

Храна

Като човек, който обожава храната, винаги се въвличам повече, когато на сцената се готви или сервира нещо.

Тук няма да видите печене на брауни като в „Happy Together | Unhappy Together“, но има нещо по-леко: рязане на зеле и моркови. Ароматът беше изненадващо апетитен – свежестта се усещаше дори от разстояние.

Дали този акт символизираше домакиня или „перфектна съпруга“, така и не стана ясно, но определено ми се прииска да се кача на сцената и да се присъединя към тях. За щастие – храната не отиде на вятъра.

Обща оценка

🔴 Червено: силно зависимо от текст и слово.

За разлика от „The Room of Pleasure is Empty“, „Scenes at Dawn“, въпреки силното си визуално присъствие, е трудно за разбиране без да следиш диалозите.

За съжаление не бих го препоръчал на хора, които не владеят езика (като мен), нито на d/Deaf общността, тъй като разчита изключително много на говоримия текст.

В същото време е задължително за гледане за бъдещи сценографи и театрални режисьори – Emergency Theatre винаги носят нещо различно на сцената.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Emergency Theatre отново впечатляват с визуална сила и режисьорски решения, които те карат да искаш още. Но „Сцени на разсъмване” не е най-подходящият избор, ако не разбираш български или ако си част от d/Deaf общността.

П. П.

Спектакълът не е подходящ за тийнейджъри под 16 години.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

How does it feel to let your body be controlled by someone else? What is it like to give yourself to someone in order to survive? With this play, the worries and hopes of sex workers are presented to the public with raw, unvarnished honesty.

Vs what it was about

“Night Butterflies” is the second part of the documentary trilogy (“Spiders”, “Night Butterflies”, “Ladybugs”) and focuses on the stories of women who provide sexual services.

The performance explores the tension between personal choice, morality and public attitudes. It raises questions about the place of sex workers in Bulgaria – between legal changes and enduring stigma, between visibility and exclusion.

Created with the verbatim technique of VOX POPULI, the performance uses authentic interviews, recreated verbatim by the actresses. The documentary story unfolds in a dynamic stage experience with original choreography, music and active audience participation.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

The play began even before the official start time. In the foyer, the audience was welcomed by two actors who were already in character. This was a clever touch to immerse the public from the very beginning. However, since I was unaware of the play’s subject matter, I was initially perplexed by this sight before I could piece everything together. The viewers took their places at the side of the stage and, through recurring interactions, they felt integrated into the show.

Overall, there were set design and directing choices that I believe worked exceptionally well and were highly original. I felt as if I were watching a documentary which, as it turns out, I was.

Lighting Design 7.5/10

The lighting was technically proficient, but I sometimes found it difficult to decipher the intent behind certain choices, likely because I couldn’t understand the dialogue.

Costume Design 9.5/10

Tight, leather, sparkling, and ostentatious dresses—this play checked all the boxes for an avant-garde costume design. However, I cannot give full marks because I think some outfits could have been more precisely tailored; sex workers may not have vast resources, it is paramount to appear desirable.

Choreography 10/10

Significant effort went into ensuring all elements harmonized. There was choreography in the literal sense, including a dance scene I found hypnotic and haunting. I know it would have carried even more weight if I had understood the context of the preceding dialogues.

Bonus

Getting to hear “invisible” voices

First and foremost, the play is designed to evoke empathy and help the audience understand the hardships inherent in this lifestyle. Women are always judged and stigmatized, without anyone actually taking the time to sympathize with them and their stories. To be fair, they wouldn’t have to face the same fate if the system was designed to allow everyone to live with dignity. Additionally, the men who utilize these services should be held accountable.

That said, the play also left me contemplating on those who are even more invisible: the cleaners.

To enter a room where sex has been consumed is not an easy task, nor is having to sanitize the space the act has affected.

I would be viscerally repulsed by the mere thought of knowing what occurred inside the room, let alone having to witness the aftermath and touch contaminated surfaces. My heart goes out to everyone working in this industry, with the hope that one day it no longer needs to exist, allowing everyone to live meaningful lives without becoming commodities of desire.

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

As the performance uses a verbatim technique, it is critically reliant on text. For that reason, to fully appreciate the play and really get to know what those interviewed shared, I would say attending without understanding the language (or without being able to hear it), is far from ideal.

However, the ingenious set design and overall scenography make it a fascinating piece that I am glad I experienced.

No spoilers, but there is a striking element involving a functioning, tangible, every-day life object that I had never seen used before.

Final thought for the ‘outsider’

Not understanding the language is undeniably a hurdle when it comes to ‘Night Butterflies’ because, even though you can grasp the thematic core, the nuance of the interviews is vital.

Nevertheless, the play features inventive directing choices that remain engaging even without full linguistic comprehension.

P.S.

If you are a man, be prepared to be drawn into the show! But don’t worry—it is handled tastefully.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Какво е усещането тялото ти да бъде управлявано от някой друг? Какво означава да се отдаваш на друг, за да оцелееш? Този спектакъл разкрива тревогите и надеждите на секс работничките с директна, необработена честност.

За какво всъщност беше

„Нощни пеперуди“ е втората част от документалната трилогия („Паяци“, „Нощни пеперуди“, „Калинки“) и поставя в центъра историите на жени, които предлагат сексуални услуги.

Представлението изследва напрежението между личния избор, морала и обществените нагласи. То поставя въпроси за мястото на секс работниците в България – между законови промени и устойчивата стигма, между видимостта и изключването.

Създадено по вербатим техниката на VOX POPULI, представлението използва реални интервюта, пресъздадени дума по дума от актрисите. Документалният разказ се разгръща в динамично сценично преживяване с оригинална хореография, музика и активно участие на публиката.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Спектакълът започна още преди официалното начало. Във фоайето публиката беше посрещната от двама актьори, вече в образ. Това беше умен ход, който потапя зрителя още от първия момент. Признавам, че първоначално се почувствах леко объркан, тъй като не знаех темата на представлението, но постепенно всичко си дойде на мястото.

Зрителите бяха разположени отстрани на сцената и чрез повтарящи се взаимодействия постепенно станаха част от действието.

Като цяло сценографските и режисьорските решения бяха изключително силни и оригинални. Чувствах се сякаш гледам документален филм – което, както се оказа, всъщност беше точно така.

Светлинен дизайн 10/10

Осветлението беше технически добре изпълнено, но на моменти ми беше трудно да разбера логиката зад някои решения – вероятно и защото не разбирах диалога.

Костюмен дизайн 10/10

Вталени, кожени, бляскави и провокативни – костюмите покриваха всички изисквания за авангардна визия. Не давам пълна оценка, защото според мен някои от тях можеха да бъдат по-прецизно изработени; дори при ограничени ресурси, визията трябва да внушава желаност.

Хореография 10/10

Личеше си, че е вложено сериозно усилие всички елементи да бъдат в синхрон. Имаше буквална хореография, включително танцова сцена, която ми се стори хипнотична и леко смразяваща. Сигурен съм, че въздействието ѝ щеше да е още по-силно, ако разбирах контекста от предходните диалози.

Бонус

Гласовете, които обикновено “не се чуват”

На първо място, спектакълът цели да предизвика емпатия и да помогне на публиката да осмисли трудностите на този начин на живот. Жените често са съдени и заклеймявани, без някой наистина да се опита да разбере историите им. Истината е, че ако системата позволяваше на всеки да живее достойно, много от тях нямаше да стигнат дотук. И не на последно място – отговорност носят и мъжете, които ползват тези услуги.

Но представлението ме накара да се замисля и за още по-незабележимите хора – чистачите.

Да влезеш в стая, в която току-що е имало секс, не е лесно. Още по-малко – да почистиш следите от това.

Самата мисъл за случилото се би ме отблъснала, камо ли да трябва да виждам последствията и да докосвам замърсените повърхности. Съчувствам на всички, които работят в тази сфера, с надеждата, че някой ден тя няма да бъде необходима и хората ще могат да живеят смислено, без да се превръщат в обект на желание.

Обща оценка

🟡 Жълто: силно визуално въздействие, но част от нюансите се губят без думи.

🔴 Червено: силно зависимо от текста и словото.

Тъй като спектакълът използва вербатим техника, той разчита изключително много на текста. Затова, ако не разбирате езика (или не можете да го чуете), преживяването неизбежно губи част от дълбочината си.

Въпреки това, изобретателната сценография и цялостната визия го правят впечатляващо преживяване, за което се радвам, че имах възможност да видя.

Без да издавам твърде много – има един особено въздействащ елемент с напълно обикновен предмет от ежедневието, използван по начин, който не бях срещал досега.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Липсата на разбиране на езика е сериозна пречка при „Нощни пеперуди“, защото, макар да можете да уловите основните теми, именно нюансите в интервютата са ключови.

Въпреки това, режисьорските решения са достатъчно изобретателни, за да задържат вниманието дори без пълно езиково разбиране.

П. П.

Ако сте мъж, пригответе се да бъдете въвлечени в действието! Но спокойно – направено е с вкус.

Subscribe now

Share

Liminal/Tetza и Samodiva Society представят Samodiva FEST 2026

17 - 18 април
Зала 1 / 20.00 часа

Можете ли да кажете, че SAMODIVA SOCIETY се ражда от инстинкт към заемане на празно пространство?

Я. К. Бих казала да. В последните години алтернативната сцена у нас определено претърпя бум, в резултат на което се сформира Самодива. За някои артисти от сцената работата в Самодива се яви като естествено продължение на годините, в които всички сме трупали опит поотделно и сме се опитвали да се научим как да правим нещата адекватно, всеки с каквито способи е разполагал. Всичко за мен придоби много по-голям смисъл, когато се присъединих към Самодива.

Работата ни заедно запълни именно нуждата ми от общност в рамките на сцената. Също така смятам, че до момента сме могли да предложим музика, която допреди това не се е срещала у нас. В този ред на мисли смея да кажа, че успешно сме запълнили някакво празно пространство.

Разликата между привидността и реалността, как SAMODIVA възприема сцената, на която действа с останалите български артисти? Как вашето общество взаимодейства с българското звучене?

Я. К. Сцената е доста широко пространство и смятаме, че има място и по нещо за всеки. Силата ни е именно в това, че се развиваме в различни стилове и жанрове. Много вдъхновение сме почерпили от алтернативните български банди и музиканти отпреди нас. Смятам и че вече нанасяме своя малък отпечатък върху българското звучене.

Намираме се в непрекъснат обмен с българската сцена - както тя ни е дала много, така и ние имаме какво да ѝ дадем.

След режима на означаване, наименоване и поставяне на контурните точки на обществото на SAMODIVA, в какъв операционен режим сте сега? Преди втория SAMODIVA FEST?

Я. К. Правим усилени опити да разширим колектива си и да работим с различни артисти отвъд страната, както и активно търсим български такива, които правят интересна и искрена музика. В момента работим и върху два дебютни албума на артисти от колектива ни + два нови сингъла, които предстои да издадем до края на тази година.

Научаваме се на по-ефективни методи за систематизиране на хаоса от задачки, организация и логистика, който често предизвиква дейността ни.

Какво иска да докаже фестивалът с тазгодишната си програма? Какво заявява той с артистите си?

Я. К. Не мисля, че фестивалът има за цел да доказва нещо конкретно. До известна степен той сам по себе си доказва своята необходимост. А какво ще заяви предстои да разберем.

Какво е времето, в което се създава тази музика и дали тя може да бъде свидетелство за своето настояще? Каква е естетиката на музиката на SАМОDIVA?

Я. К. Музиката, която създаваме е отражение на начина, по който преживяваме света в конкретния момент. Макар и като колектив да не се придържаме към специфична естетика, е видно, че имаме допирни точки за визии, предпочитания и възгледи по отношение на музиката. Изглежда, че всички гравитираме към интимното, емоционалното и реалното.

Subscribe now

Share

“THE ROOM OF PLEASURE IS EMPTY’

They say the body doesn’t lie, and at ‘The Room of Pleasure is Empty,’ the pain was so visible that it didn’t matter what language the actors were speaking—so much so that I left the hall crying and forever changed. As I look back at the shows I’ve seen this month for the Off Script project, this production stands out as the most visually and emotionally fascinating. The play left me with many questions, not just about the technical mastery, but about the grueling process of bringing such “dark sides of the soul” to life.

I was lucky enough to ask some of the questions that were obsessively popping in my mind to Elena Dimitrova, who plays “the empty bed”.

Before we dive into our conversation, here is the official description of the play to briefly remind us of the ‘rooms’ we are entering:

The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny. The capital of the unconscious becomes the object of dramatic exploration, reinterpretation, and enactment. We invite the darkest side of the soul onto the stage. We manifest those encapsulated and rejected desires that seek their way to appear in reality through distorted, manipulative, fetishized actions. There, body abuse, guilt, and self-abasement lead to the unattainable end of the human unconscious projected into the space of the Empty Room. We perform painful fragments of our own life experience in an attempt to reenact the emotional legacy of our ancestors. Dramaturgically, we open four rooms – the Room of Pleasure, the Room of the Child, the Room of the Mother, and the Room of the Father, where we explore archetypal images from family constellations. Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation. Through catharsis, we seek to re-bond ourselves and feel whole again. Will we be able to open our own rooms and return to ourselves, and to return our senses to the desired? Will we learn pleasure again? The alleviation at the end comes from acknowledging that we are imperfect and the feeling that we are still here – alive!

Now, let’s see what Elena has shared with me about the reality behind the performance.

INTERVIEW

In such an intimate and vulnerable performance, how do you decide when to reveal and when to hide? Does lighting become a way of protecting the performers, or exposing them further?

Elena: We never think about hiding anything when we’re experimenting with any process. On the contrary, we want to see as much as possible of what will come to light, what will be revealed.

Very often it’s hard to bear; it takes time to process... The artistic aspect comes later—set designer Ralitsa Toneva has her own autonomous domain and is an essential part of

the focus of the entire process. The interplay of light and darkness is part of the stage’s dramaturgy, but it comes later and is dictated by the process itself.

The play communicates so much through music and physicality that language sometimes feels secondary. Do you think words fail when it comes to expressing trauma?

Elena: Perhaps the hardest things are the hardest to say, but in this collective, we strive precisely

for that—the difficult words of truth, which often give birth to poetry, not in the sense of verses, but in the sense of a unique insight into something you wouldn’t reach any other way. Words are very important to us, even if they are difficult, unexpected, and very often brutal... We strive to uncover the true text within the process itself; we don’t imagine it, we let it emerge in the rehearsals. In these processes, we are far from metaphors; if I may say so, behind the imagery, there is always concreteness, a raw truth, which, after the so-called “polishing” and fusing of the elements, reaches a specific poetics.

Do you think audiences come to shows like this to process pain, or to prove to themselves they can endure witnessing it?

Elena: That’s a very interesting question. I’m not sure people come expecting to experience some kind of painful territory, although those familiar with the team’s previous work

probably do have expectations along those lines. It’s often a matter of boundaries—what gets perceived as a difficult performance to experience. Some of the most powerful performances in world theater have been quite brutal. We don’t think about the painful aspects in advance; we don’t aim for them on purpose. We strive to capture the truth and the essence that the process itself seeks, and whether it’s a difficult challenge depends largely on the people observing it. Life is difficult— so how can it be easy on stage? Our theatrical experiments are a path to discovering what actually happens in life, not some allegory.

There’s a line in English that echoes phrases widely circulated online, especially in meme culture. Was this inclusion meant to create a bridge between deeply traumatic themes and a younger, digitally-shaped audience? Or does it intentionally blur the line between irony and pain?

Elena: It’s more the latter—based on the principle of the grotesque, the irony directed at someone else’s drama, which is a possible and real perspective: the exploitation of drama, reducing it to an industry. When I speak in English, I imagine a TV character walking into a family’s living room and beginning, ironically and without a shred of empathy, to present real problems. And that may sound very cruel—but we humans are often cruel toward the pain of others.

Were there moments in the creation process where a technical decision completely changed the meaning of a scene?

Elena: There is nothing that has completely transformed a given scene; rather, the technical elements— music, lighting, and effects—complement the atmosphere established beforehand.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Казват, че тялото не лъже. А в „Стаята на удоволствието е празна“ болката беше толкова оголена и явна, че езикът, на който говореха актьорите, се оказваше без значение — толкова, че напуснах залата разплакана и безвъзвратно променена. Когато се връщам назад към спектаклите, които гледах този месец в рамките на проекта Off Script, именно тази постановка изпъква като най-зрелищно въздействаща и емоционално разтърсваща. Тя остави в мен въпроси — не само за техническото майсторство, но и за изтощителния път към въплъщаването на тези „тъмни страни на душата“.

Имах щастието да задам част от въпросите, които неспирно се въртяха в съзнанието ми, на Елена Димитрова — актрисата, която играе „празното легло“.

Преди да се потопим в разговора ни, нека си припомним накратко официалното описание на спектакъла — като карта към „стаите“, в които предстои да влезем:

„Стаята на удоволствието е празна“ е изградена върху документирани житейски преживявания на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната сцена на човека в досег с Непознатото. Столицата на несъзнаваното се превръща в поле за драматургично търсене, преосмисляне и пресъздаване. Каним най-мрачните пластове на душата да застанат на сцената. Даваме форма на онези затворени и отхвърлени желания, които търсят път към реалността чрез изкривени, манипулативни, фетишизирани действия. Там насилието над тялото, вината и самоунижението водят към недостижимия предел на човешкото несъзнавано — проектиран в пространството на Празната стая. Изиграваме болезнени фрагменти от собствения си живот в опит да пресъздадем емоционалното наследство на предците си. Драматургично отваряме четири стаи — Стаята на удоволствието, Стаята на детето, Стаята на майката и Стаята на бащата — където изследваме архетипни образи от семейните констелации. Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към лична интерпретация. Чрез катарзис се стремим да се свържем отново със себе си и да се почувстваме цели. Ще успеем ли да отворим собствените си стаи и да се завърнем към себе си, да върнем сетивата си към желанието? Ще се научим ли отново да изпитваме удоволствие? Облекчението в края идва с признанието, че сме несъвършени — и с усещането, че все още сме тук. Живи.

А сега — към това, което Елена сподели за реалността зад сцената.

ИНТЕРВЮ

В толкова интимно и уязвимо представление как решавате кога да разкривате и кога да прикривате? Светлината защитава ли актьорите или ги оголва още повече?

Елена: Когато преминаваме през процеса на изследване, никога не мислим за скриване. Напротив — стремим се да видим колкото може повече от онова, което ще се появи, от онова, което ще се разкрие.

Често това е трудно за понасяне; нужно е време, за да бъде преживяно и осмислено... Художественият слой идва по-късно — сценографът Ралица Тонева има своя самостоятелна територия и е съществена част от фокуса на целия процес. Играта между светлина и тъмнина е част от драматургията на сцената, но тя се ражда впоследствие и е продиктувана от самия процес.

Спектакълът говори толкова силно чрез музика и тяло, че думите понякога изглеждат второстепенни. Провалят ли се думите, когато трябва да изразят травмата?

Елена: Може би най-трудното е именно най-трудно за изричане. Но в нашия колектив ние търсим точно това — трудните думи на истината, които често раждат поезия. Не поезия като стихове, а като уникално прозрение към нещо, до което иначе не бихме достигнали. Думите са изключително важни за нас — дори когато са тежки, неочаквани, дори жестоки... Стремим се да открием истинския текст вътре в самия процес; не го измисляме, а му позволяваме да се роди в репетициите. В тези търсения сме далеч от метафората — ако мога така да кажа, зад образите винаги стои конкретност, сурова истина, която след едно „изглаждане“ и сливане на елементите достига до своята собствена поетика.

Според теб публиката идва на подобни спектакли, за да преработи болката, или за да си докаже, че може да я понесе?

Елена: Това е много интересен въпрос. Не съм сигурна, че хората идват с очакването да навлязат в болезнена територия, макар че тези, които познават предишните ни работи, вероятно имат подобни нагласи. Често става дума за граници — за това какво се възприема като трудно за гледане. Някои от най-силните спектакли в световния театър са били изключително брутални. Ние не мислим предварително за болката, не я преследваме съзнателно. Търсим истината и същността, към които самият процес ни води — а дали това е трудно преживяване, зависи най-вече от тези, които го наблюдават. Животът е труден — защо тогава сцената да бъде лесна? Нашите театрални експерименти са път към откриването на това, което действително се случва в живота, а не алегория.

В спектакъла има реплика на английски, която напомня фрази от интернет и мем културата. Търсите ли мост към по-младата, дигитална публика или съзнателно размивате границата между ирония и болка?

Елена: По-скоро второто — в духа на гротеската. Това е ирония, насочена към чуждата драма — една напълно възможна и реална перспектива: експлоатацията на драмата, превръщането ѝ в индустрия. Когато говоря на английски, си представям телевизионен персонаж, който влиза в нечий хол и започва — иронично и без капка съпричастност — да представя реални проблеми. Може да звучи жестоко, но хората често сме жестоки към болката на другите.

Имаше ли момент в процеса на създаване, когато техническо решение напълно промени смисъла на дадена сцена?

Елена: Няма нещо, което изцяло да е преобърнало дадена сцена. По-скоро техническите елементи — музика, светлина, ефекти — допълват атмосферата, която вече е изградена.

Share

Total count of shows watched for the project: 6

BEST OF OFF SCRIPT

With this post, I want to highlight which productions have been the most accessible for the different audiences the project Off Script targets.
Please keep in mind that this is my personal perspective; while your experience may differ, I hope these tips make your decision a little easier.

BEST FOR TRAVELERS: BREAKING THE LANGUAGE BARRIER

If you don’t speak Bulgarian, these productions are your best bet due to their incredible stage design, costumes, lighting, and music:

‘The Room of Pleasure is Empty’: this is the most accessible play for tourists. It is visually and emotionally fascinating. The emotion was so raw that the language barrier disappeared; I left the hall, moved to tears

Performance & Punishment: a visually striking choice that communicates through its atmosphere.

Happy Together | Unhappy Together: another great option where the visual storytelling shines.

MOST ACCESSIBLE PLAYS FOR DEAF PEOPLE

Since many performances rely heavily on sound, no play in this selection is 100% accessible. However, I highly recommend:

Performance & Punishment: its unique scenography and choreography make it well worth seeing, even without the audio components.

PLAYS WITH SUBTITLES

With this project, you might have thought that there are no shows with subtitles, but there are! These are the ones I saw:

37 Matches: a play about social inequalities in Western societies, which are increasingly exacerbating the tensions between people.

Highlight: a special human-sized puppet made by Antje Töpfer, a German artist in the field of object, visual and puppet theatre. I was particularly interested in analyzing how the actress moved in order to control it.

The Saint: as Eglė Jackaitė said “It is a play about a woman. It is about me and about the women I love – my mother, my friends. About every woman who is hurt, sad, who feels pain, who feels betrayed, who suffers violence. I think there are so many women in the world who have experienced suffering and violence”.

Highlight: the actress’ stage presence was so magnetic that I truly didn’t want the performance to end.

HIDDEN GEMS & EXTRA RECOMMENDATIONS

I also had the chance to step outside the main project to see these gems:

OKO (Contemporary Dance): this performance transports the audience to a space where reality and fantasy blur. I spent 90 minutes completely captivated by the movement and even the “sound of silence”.

Prima Facie: although this production did not have subtitles, the message was delivered loud and clear through the acting. If you are already a fan of this story, as I am, this version is a must-see.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

0бщо гледани спектакли в рамките на проекта: 6

НАЙ-ДОБРОТО ОТ OFF SCRIPT

С този текст искам да откроя постановките, които според мен са най-достъпни за различните публики, към които е насочен проектът Off Script.
Имайте предвид, че това е личната ми гледна точка — вашето преживяване може да бъде различно, но се надявам тези насоки да направят избора ви поне малко по-лесен.

НАЙ-ПОДХОДЯЩО ЗА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ЕЗИКОВАТА БАРИЕРА

Ако не говорите български, тези спектакли са най-добрият ви избор — благодарение на впечатляващата сценография, костюми, осветление и музика:

„Празна е стаята на удоволствието“ — най-достъпният спектакъл за туристи. Визуално и емоционално завладяващ. Емоцията беше толкова сурова и истинска, че езиковата бариера просто изчезна; напуснах залата разплакана.

„Представление и наказание“ — силно въздействащ визуално избор, който говори чрез атмосферата си.

„Happy Together | Unhappy Together“ — още една отлична опция, в която визуалният разказ блести с пълна сила.

НАЙ-ДОСТЪПНИ СПЕКТАКЛИ ЗА ПУБЛИКА с НАРУШЕН СЛУХ

Тъй като много от представленията разчитат силно на звук, нито едно не е напълно достъпно. Въпреки това горещо препоръчвам:

„Performance & Punishment“ — благодарение на своята уникална сценография и хореография, спектакълът си заслужава дори без звуковия пласт.

СПЕКТАКЛИ СЪС СУБТИТРИ

Може би сте останали с впечатлението, че в рамките на този проект няма представления със субтитри — но има!

Ето тези, които имах възможност да гледам:

„37 Клечки кибрит — спектакъл за социалните неравенства в западните общества, които все по-силно изострят напрежението между хората.

Акцент: специална кукла в човешки размер, създадена от Антье Тьопфер — германски артист в областта на обектния, визуалния и кукления театър. Особено ми беше интересно да наблюдавам как актрисата движеше тялото си, за да я оживи.

„The Saint“ — както казва Егле Йакайтe: „Това е спектакъл за една жена. За мен и за жените, които обичам — моята майка, моите приятелки. За всяка жена, която е наранена, тъжна, която изпитва болка, предателство, насилие. Мисля, че в света има толкова много жени, преживели страдание и насилие.“

Акцент: присъствието на актрисата на сцената беше толкова магнетично, че истински не исках представлението да свършва.

СКРИТИ БИСЕРИ И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРЕПОРЪКИ

Имах възможност да изляза извън рамките на основната програма и да открия още няколко истински находки:

„OKO“ (съвременен танц) — спектакъл, който пренася публиката в пространство, където реалността и фантазията се размиват. Прекарах 90 минути напълно омагьосана от движението — и дори от „звука на тишината“.

„Prima Facie“ — въпреки че нямаше субтитри, посланието прозвуча ясно и силно чрез актьорската игра. Ако вече сте почитатели на тази история, както съм аз — тази версия е задължителна.

Как конкурсното назначаване на директор влияе върху стратегическата независимост на институцията? До каква степен мандатът на директора определя устойчивостта на проектите и дългосрочната визия?

В. Д. Дава му възможност да мисли по-дългосрочно, а на екипа му създава по-голяма сигурност, предвидимост и ясен хоризонт. В „Топлоцентрала“ първите три години бяха свръхчовешки усилия да „обуздаем бика“, работехме главно в режими „оцеляване“ и „справяне на цената на всичко”, което малко или много е фрагментирано и „на парче“ – ден за ден, месец за месец. През четвъртата година, смятам, успяхме да намерим точната формула на екипа, всеки да опознае в детайли задачите си, да свикне и да му „олекне“ с тях и с интензивния ежедневен ритъм на „Топлоцентрала“. Сега навлязохме в петата година и най-накрая можем малко да се погледнем отстрани, да осъзнаем, че сме станали фактор в обществения живот на града и да си позволим да мислим по-мащабно и с дългосрочна перспектива. Нашата стратегическа независимост е в мисията, в специфичните цели, които не се покриват с никой друг институт, и в уникалността на модела ни, към който вече проявяват интерес други инициативи в България и в Европа. „Топлоцентрала“ може и трябва да продължи да бъде ключово пространство не само за съвременните изкуства и култура, хъб на прогресивните сили в града ни, средище на публичния, междуличностен и международен диалог – своеобразна лаборатория за реална демокрация в обществото ни. Приемам получаването на мандат (до този момент аз работех 4 години и половина като временно изпълняващ) като оценка, че сме свършили добра работа и сме поели по верен път, който трябва да се надгради. Сега, както се казва, трябва просто да „разчистя бакиите“ на предишния директор, хаха и... да продължа по неговия път.

Кое от работата на ръководителя остава скрито за очите на публиката, какви са ежедневните механизми за вземане на решения и какво всъщност значи за вас да бъдете глава на институцията?

В. Д. Скрито за публиката остава ежедневното координирано усилие на петдесет души екип „Топлоцентрала“ да е жива, будна и готова да приема, асистира и сътворява всеки ден програмата на центъра. Артисти, събития, фестивали идват, канализират своето изкуство и послания и си отиват, а ние оставаме… и в деня след това идват нови, след тях нови и така всеки ден... спринт и маратон едновременно. Това е и много интересно, но и понякога пресищащо и уморително. Скрити остават постоянните грижи, които екипът полага за поддържане на сградата, инфраструктурата, комуникацията с артистите, институциите, НПО сектора, чуждестранните партньори, проектите за подобрения и др. Иначе механизмите за вземане на решения по отношение на съдържанието са: приоритетно се програмира избраното от отворените покани (с жури, веднъж годишно), а пространството, което остане свободно в графика, се запълва с избор от подадените заявки за събития по имейл и директни покани на директора и другите двама куратори. Относно управлението на Центъра и решаването на принципните и битовите предизвикателства – имаме седмични срещи-оперативки на 7-те ръководители на различните екипи (административен, комуникационен, технически, продукционен, визуален, баров, поддръжка) и веднъж на два месеца – обща среща на целия екипаж на Кораба. Решенията се вземат почти винаги с дискусия и консенсус и в много редки случаи с гласуване. Да бъда глава на цялото това множество и пъстроцветие, е радикална отговорност, постоянна комуникация, вслушване, прекрасно, интензивно и уморително преживяване всеки ден. На бюрото си имам свещ за светлина и посока, дърво бонзай за корен и природа, статуетка на Буда за яснота и спокойствие и костенурка за търпение и издръжливост.

Кои ресурси и условия са абсолютно необходими за оцеляването на една институция като РЦСИ Топлоцентрала?

В. Д. В центъра на арт центъра са хората, човешките същества, индивидуалностите – видимите артисти, които се срещат в залите с публиките, и невидимите артисти, които подпомагат събитията „зад кадър“. Комуникацията помежду им е ключова. Добрият екип е за мен най-важният ресурс. Точните хора, които разбират и обичат това, което правят. Субсидиите от Министерството на културата и Столична община са друг изключително важен ресурс, за да може да има всекидневно ангажирани хора, които да реализират програмата, и за да можем да си позволим интересно, алтернативно, експериментално съдържание. Необходими са и ясни правила на функциониране и взаимодействие, за да може целият този кипеж да се канализира и да се случва ежедневно, устойчиво и справедливо. Необходима е и креативност при решаване на нови, специфични и непредвидени ситуации, каквито нерядко възникват, или съзнателно провокиране на нови такива. И не на последно място – емпатия, човешко отношение, за да се поддържа в крайна сметка смисълът и топлината – за да може да се продължи след грешки и критични ситуации, каквито също неизбежно възникват, когато се съберат много хора заедно.

Как институцията балансира между прозрачност, публичен контрол и нуждата от експериментален риск?

В. Д. Прозрачността и публичният контрол са процеси, които текат ежедневно на административно, документално, програмно и финансово ниво – това са правилата на публичните институции и те нямат алтернатива. Относно експерименталния риск – предполагам, имате предвид в естетически план – аз съм много щастлив, че не съм директор на държавен театър, който да се финансира по настоящата методика, която обрича изкуството ни на комерсиалност. Център с философията и мисията на „Топлоцентрала“ е невъзможно да съществува на пазарен принцип. Не само в България, но и във всяка друга страна по света. В ядрото на нашето създаване и съществуване е да отворим и поддържаме място за експерименти и творчески рискове. Вярвам, че го правим. От тази гледна точка се чувствам напълно автономен и не съм усещал никога никаква намеса или опит за цензура. Иначе в екипно отношение ни помага балансът, че сме сплав от професионалисти с многостранни умения, придобити от дългогодишно участие в независимата сцена; такива, които имат предишен опит в други институции, и тесни специалисти, припознали центъра като свое желано работно място.

Как артистите и институциите се справят със съмненията и несигурността, породени от нестабилната политическа обстановка, и какво правят те, за да поддържат диалога помежду си активен?

В. Д. На макрониво светът в момента е наистина в изострена конфликтност, тече драматична и зашеметяваща със скоростта си промяна, която се инициира и канализира от новите технологии и прониква вече на всички нива на обществата. Политическата нестабилност е в невиждани през последните десетилетия размери и заплашва с едно предусещане за катастрофичност. Изглежда, че предстоят тежки години. В глобализирания свят на нас в България (за добро и лошо) ни е все по-трудно да изостанем, необезпокоявани и уютно позадрямали в ъгъла, както сме си свикнали. Българският политически живот последните години надгради навика си да бъде повтаряемо-стабилно-неудовлетворителен с това да бъде повтаряемо-нестабилно-истерично-потискащ... Но и там тече смяна на поколенията, пренареждане и дори се усещат понякога потенции за същностни промени. Артистите в България са свикнали и някак обръгнали на всичко това. За тях никога не е било добре, но вече могат да пътуват и да видят, че може да е много по-добре в сходни на нас страни, и с основание искат диалог и промяна. Но има сериозно разкъсани връзки между хората от политиката и хората от културата. Спря дори напълно и едностранно диалогът през последната година. Политиците по навик вече (а и за по-лесно) предпочитат да игнорират културата, а хората на културата сме вече продължително фрустрирани и уморени от позицията, в която сме поставени/сме се поставили. Много сме гневни, но същевременно сме изтощени и май ни се спи. Лоша комбинация. Коя сила ще надделее? Напоследък, слава богу, първата, която, съчетана със смяната на поколенията, дава някакви шансове за промяна. Трябва да се възстанови диалогът на първо място, затова гледам с надежда към предстоящия предизборен дебат за бъдещето на културата с представители на всички политически партии, който предстои идващата седмица в „Топлоцентрала“. За пръв път в сценичните изкуства в България сме обединени – държавни, независими и частни организации, и имаме не само нетърпение и спешност, но и конкретни идеи как нещата да се подредят наново и по-добре.

Какви нови инициативи са нужни, за да се разширят и задълбочат подобни мрежи на доверие?

В. Д. Да има диалог не само преди изборите, а и след тях, и то подкрепен с действена програма. В постоянна и прозрачна комуникация с работещите в сектора. Пред нас в сценичните изкуства стои една голяма нива с изтощена почва. Трябва да се прекопае, натори и да се засадят здрави култури на нея, а после да се грижим за тях – здравите семена на бъдещата реколта са: ясна и постижима стратегия за култура за поне 10 години напред с пътна карта и проследяващи изпълнението ѝ органи; закон за сценичните изкуства в България; нов принцип на субсидиране на държавните институти; узаконяване на статута на хилядите артисти в сектора на свободна практика; постъпателно повишаване на процента от БВП за култура и достигането му в следващите няколко години до заветния 1%. Добре би било да осъзнаем, че не сме ние/те, артисти/вземащи решения, а имаме общ проблем, който трябва заедно да решим. Необходимо е да се гласува по-голямо доверие на неправителствения сектор – там са най-креативните, енергични, подготвени и готови да инициират промяна хора в България. Да им се даде шанс да докажат това в институциите или в близко взаимодействие с тях. Това би дало стабилна основа. Постепенните съвместни действия от по-просто към по-сложно задълбочават доверието. Грижи, действия, не просто думи. Те са слънцето и водата. Тогава, след едно определено време, ще се жъне.

Сега, когато „Топлоцентрала“ е на път да постигне своята 5-а годишнина, за какво си спомня екипът ѝ в предходните 10 години борба за осъществяването ѝ? Към какво в бъдещето гледа РЦСИ „Топлоцентрала“? Какво предстои?

В. Д. За много трудните първи три години, докато духът насели материята и я оживи. За непрестанната комуникация и диалог между всички стотици, въвлечени в създаването на центъра в годините преди това. За военнополевото начало без оборудване, без обзавеждане, без отопление, без официално откриване; за наводненията, течовете, за геройските усилия да не падне нито едно събитие. Впоследствие за вече близо двете хиляди интензивни дни, прекрасни и радостни вечери и нощи, когато изкуството запленява, възпламенява, озарява, храни... За запознанствата, споделянията, усмивките, изложбите, уъркшопите, фестивалите, партитата, концертите... за тръпката след изгасването на осветлението и светването на прожекторите... за повече от стоте чуждестранни гостувания и събития, стотиците отседнали при нас чуждестранни колеги, за блажената умора късно вечер, за стотиците хиляди вече посетители, за заличаването на границите между хората, за усещанията за споделеност и магичност. За усещането за смисъл. То оправда всички трудности и грешки по пътя.

Иначе какво предстои?

Не виждам причина да не продължим със същия интензитет да правим още по-добре това, което правим и сега. Дълбоки благодарности в тази връзка към всички, които допринесоха РЦСИ „Топлоцентрала“ да се роди, оживее, проходи, проговори и замечтае! Подготвяме малък фестивал с любими гости и много изненади във втората половина на ноември за 5-годишнината... И една книжка и електронно издание, в които да се видят и чуят обратната връзка за времето досега и предложения за бъдещето от артистите, изследователите, ползвателите, клиентите и публиките на „Топлоцентрала“. За мен спечелването на нов мандат е голяма отговорност, радост и предизвикателство. От известно време с екипа на Топлоцентрала обмисляме и обсъждаме проекта „Оазис“, който ще сме много щастливи да реализираме, доколкото реалността ни позволи, през следващите години.

За да можем паралелно да задържим интензитета на функционирането си в полза на независимата сцена, ще е необходимо разумно увеличение на нашия оперативен бюджет и броя работни места, каквото искане сме аргументирали и депозирали в Столична община. Бюджетът, с който оперираме сега е същият като от първите 4 години, а междувременно дейността ни се е увеличила почти двойно, както и нуждата да се обнови и обогати техниката и подобри средата. Мисията на “Оазис” е да разгърне в по-голям мащаб потенциала на Топлоцентрала за да стане истински артистичен градски Оазис с международно значение в Южния парк и центъра на София.

Едно съчетание на природа, живо съвременно изкуство, нови технологии и общностен център. Сред конкретните му цели са да направи двора, интериора на сградата и помещенията на РЦСИ по-удобни, красиви, функционални и уютни за артистите, публиките и екипа на „Топлоцентрала“. Следете ни, реализацията му вече започна... Имайте и търпение – работим в условията на ръба на световна война... Но точно тогава оазисите ще са по-нужни отвсякога.

Благодарност за доверието да продължим.

Share

The ‘Silent’ synopsis

A journey through the aftermath of a crime and how the ‘normal’ human mind cannot escape guilt. Between different situations, the man commits to having done this violent act and eventually strips himself of everything to cleanse his corrupted soul. But he’s not alone; there are other sinners seeking to redeem themselves.

Vs what it was about

Called a theater magician, a scandalous avant-garde, declared a pioneer in theatrical language and work with the actor... Ivan Stanev defined himself as a “late modernist”. Throughout his creative path, he was placed in the position between “Hosanna” and “crucify him”, presenting to the audience and critics his latest stage or visual provocation. Ivan’s first return to Bulgaria after his emigration to Germany in 1988 was a tour with his author’s text “PERFORMANCE AND PUNISHMENT” - a performance created in 1990 as a co-production of the Hebel Theater - Berlin, the “Theater der Welt” festival - Essen, and “Eurokaz” - Zagreb. The performance was greeted with thunderous ovations by the European and Sofia theater community.

“PERFORMANCE AND PUNISHMENT” is transgressive to the point of brutality – a “replica” of Dostoevsky’s novel.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

Five sets of eyes piercing right through my soul, a ladder, and junk. That is what I could see as I entered the hall. To find the actors already on stage was the first directing choice I enjoyed. And they were really one with what was around them.

From my point of view, it looked as if we – the audience – were gazing at a family of criminals chatting having some together in their garage.

And from that alone, I could shed some light on what I was about to see, so as not to go into it in complete darkness, but rather step by step.

Lighting Design 10/10

The next step, the one that added more meaning to the overall situation and also made the play fascinating, was the use of light, which dictated the rhythm. Obviously, the technical team was behind it as well, but they were not the only ones controlling it. In fact, the actors played with it by switching it on and off themselves, or by using little lights to create a sinister vibe.

Costume Design 10/10

The outfits used were, in their simplicity and also filth, very on point. A criminal or a hunting creature is not imagined and represented as someone beautiful and rich, even though evil resides in everyone, but rather as ugly, dirty beings, ready to lure you and attack you.

If the women’s dresses had more of a witchy vibe, with colors such as black and purple and with textures such as tulle, the men were wearing something that ‘Mr. Gold’s from Once Upon a Time would wear: long coats and rugged, armored-looking tops.

Choreography 10/10

All the previous elements were marvellously combined to create harmony amidst the chaos.

One scene I particularly love, which I think mostly mixed every sense, was one performed at the beginning: some of the actors, sitting in a line, one beside the other, with very basic props and by playing with lights themselves, created the illusion of riding a wagon.
And for a moment, I completely forgot I was looking at a theatre play instead of a movie, and I completely blurred out all the other props and people that were in the room.

Bonus

The chaos

When you go inside the room of a teenager, you would set your eyes on nothing but absolute chaos. And the teenager is going to hit you with “it’s not a mess, things are all where they should be” - I say this because I still am exactly like that, even if I am trying to get better. Still, it is true, if things look out of order, it doesn’t necessarily mean they are.

Just like a teenager’s room, in this play, a lot of things happen, and there are also many props on stage. So, it might look like an absolute mess at first glance, but it’s more of a curated chaos. Chaos is an essential part of this piece; it wouldn’t feel the same without it.

So I’d say one of the hardest things to do is managing to make sense of it all: scratch beneath the surface of the ‘teenager’s room’ and find the reasoning behind it.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Unfortunately, I do believe it is essential to understand what they are saying to truly appreciate this play.

I only grasped a fragment of the narrative through a scene played in Italian, but I’d say it was not enough to figure out everything else.

With that said, I still enjoyed seeing it because the ‘chaos’ made it mesmerizing and captivating from the very beginning, when, upon entering the hall, I could see the actors looking at the audience with bitter eyes. I felt seen and judged, some feelings that I usually don’t like, but that made me intrigued this time.

Final thought for the ‘outsider.’

A very particular show. I highly recommend seeing it if you are drawn to the uncanny or eerie. It is very psychological and hypnotizing in its uncanny. From it, I felt the same sensations as when watching the interview scene in the movie Joker (2019) or the entirety of Suspiria (2018). And to some extent, though you will only truly get this once you see the play, I also felt as if I was watching Nuremberg (2000).

P.S.

Some scenes may be disturbing to some viewers, and the play is not appropriate for people under the age of 18.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пътешествие през последствията от едно престъпление и начинът, по който „нормалният“ човешки ум не може да избяга от вината. Преминавайки през различни ситуации, мъжът признава извършеното насилие и постепенно се лишава от всичко, за да пречисти покварената си душа. Но той не е сам – има и други грешници, които търсят изкупление.

За какво всъщност беше

Наричан театрален магьосник, скандален авангардист и признат за новатор в театралния език и работата с актьора, Иван Станев сам определя себе си като „късен модернист“. През творческия си път той често се е оказвал между „осанна“ и „разпни го“, представяйки пред публика и критика своите поредни сценични и визуални провокации.

Първото му завръщане в България след емиграцията му в Германия през 1988 г. е с турне на авторския му текст „ПЪРФОРМАНС И НАКАЗАНИЕ“ – спектакъл, създаден през 1990 г. като копродукция между Hebel Theater – Берлин, фестивала „Theater der Welt“ – Есен и „Eurokaz“ – Загреб. Постановката е посрещната с бурни овации от европейската и софийската театрална общност.

„ПЪРФОРМАНС И НАКАЗАНИЕ“ е трансгресивен до степен на бруталност – своеобразен „отзвук“ от романа на Достоевски.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Пет чифта очи, вперени право в душата ми, една стълба и разхвърляни предмети – това видях, когато влязох в залата. Актьорите вече бяха на сцената – режисьорско решение, което веднага ми допадна. Те сякаш бяха едно цяло със средата.

От моя гледна точка изглеждаше така, сякаш ние – публиката – наблюдаваме семейство престъпници, събрани в гаража си. Това ми даде първа насока за това, което предстои – не в пълна тъмнина, а стъпка по стъпка.

Светлинен дизайн 10/10

Следващият ключов елемент, който придаде допълнителен смисъл и направи спектакъла още по-завладяващ, беше светлината – тя диктуваше ритъма.

Разбира се, техническият екип имаше своята роля, но не беше единственият „властелин“ на осветлението. Актьорите също го контролираха – включваха и изключваха светлини или използваха малки източници, за да създадат зловеща атмосфера.

Костюмен дизайн 10/10

Костюмите, със своята простота и съзнателна „мръсота“, бяха напълно на място. Престъпникът или хищникът не се възприема като красив и богат – макар злото да живее у всеки – а по-скоро като нещо грубо, износено, готово да примами и нападне.

Жените носеха рокли с вещерско излъчване – в черно и лилаво, с ефирни материи като тюл. Мъжете напомняха на персонаж като Mr. Gold от Once Upon a Time – дълги палта и груби, почти бронеподобни дрехи.

Хореография – 10/10

Всички елементи бяха съчетани блестящо, създавайки хармония в хаоса.

Особено силна беше една сцена в началото: актьори, седнали в редица, с минимални средства и игра със светлина, създадоха илюзията, че се движат с каруца.

За миг напълно забравих, че гледам театър – сякаш беше филм. Всичко останало в залата изчезна.

Бонус

Хаосът

Ако влезете в стаята на тийнейджър, първото, което ще видите, е абсолютен хаос. А той ще ви каже: „Не е разхвърляно, всичко си е на мястото.“ Казвам го, защото и аз съм такъв, макар да се опитвам да се поправя.

Истината е, че привидният безпорядък не означава липса на логика.

Точно така е и в този спектакъл – на сцената се случват много неща, има множество предмети и действия. В началото изглежда като хаос, но всъщност е внимателно изграден.

Предизвикателството е да надникнеш под повърхността и да откриеш смисъла зад този „тийнейджърски“ безпорядък.

Общата оценка

🔴 Червено: силно зависим от текста и думите.

За съжаление, разбирането на езика е ключово, за да се оцени напълно спектакълът.

Аз успях да уловя само фрагменти от сюжета – основно от сцена на италиански – но това не беше достатъчно, за да сглобя цялата картина.

Въпреки това преживяването беше завладяващо. Още от самото начало, когато актьорите гледаха публиката с горчиви, осъждащи погледи, се почувствах наблюдаван и съден – усещане, което обикновено отбягвам, но тук ме заинтригува.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Изключително специфичен спектакъл. Препоръчвам го, ако сте привлечени от странното и тревожното. Той е силно психологически и хипнотизиращ.

Лично аз изпитах усещания, подобни на сцената с интервюто в Joker (2019) или на цялостната атмосфера в Suspiria (2018). В известен смисъл ми напомни и на Nuremberg (2000) – макар това да се разбира истински едва след като го видите.

П. П.

Някои сцени могат да бъдат смущаващи. Спектакълът не е подходящ за лица под 18 години.

Share

Subscribe now

The ‘Silent’ synopsis

A piece of documentary theatre that shines a light on the events that led to the assassination of the renowned Russian journalist, Anna Politkovskaya.

Vs what it was about

Dedicated to 18 years since the murder of Anna Politkovskaya.

This story could have started a thousand ways. For example, with one name. Vladislav Surkov. This gentleman works in the presidential administration. The Kremlin has full confidence in him. They listen to him.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

I was taken aback by the sight of a huge face sculpture when I first entered the hall; I did not expect to find such a prop at all!

And I kept on being stunned by it scene after scene.

A prop of that size (roughly 2x2x2,5m) must be hard to deal with, but they made great use of it: it became, what I suppose was, a bus stop, and the holes in it were used as windows.

No wonder it was nominated at the 2024 IKAR Awards for best stage design.

Lighting Design 9/10

While the lighting was generally superb, the significance of certain choices, such as the silhouette work, felt inextricably linked to the text. As a non-speaker, I found it difficult to fully bridge the gap between the visual metaphors and the narrative.

Costume Design 8/10

There was a noticeable disparity in the costume design: Anna’s outfit was effective and well-suited to the role, yet the male performer’s wardrobe felt less cohesive, bordering on a caricatured look that distracted from the play’s documentary realism.

Choreography 10/10

Between moving the statue, clinging to it, making a short circus scene, and going around the audience, the play had great choreography, which made it more compelling and less static. This made it less boring and more captivating.

Bonus

Nevena Kaludova’s performance

The nomination at the 2024 IKAR Awards was deserved.

I had the pleasure to see her performance in ‘37 Matches’ (a play with subtitles, so anyone can go see it if they want to) as well, and I couldn’t take my eyes off of her both times.

I believe she has a natural charm in her acting. She doesn’t over-act, and neither does she lose herself in the scenes. She is constantly present and grounded, making her stage presence shine through.

I also believe she was a great casting choice for the role, since she has some features of Anna. And the grey wig definitely added more resemblance.

The universal verdict

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

Unfortunately, I do believe it is essential to understand what they are saying to truly appreciate this play.

There are some parts where the actors speak English, so tourists could understand a bit of the situation, and also deaf people can grasp the essence of what is going on through some specific scenes. However, since it is a piece of documentary theatre, seeing it without understanding what they are saying makes the play lose the emotional burden it brings within itself.

Final thought for the ‘outsider.’

Definitely worth seeing if you are a set designer or would love to become one. But best leave it on the watchlist for when subtitles will be available.

P. S.

Don’t expect any cruel scenes, as I did. To think it really happened, and is still happening, is already cruel enough.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Документален театрален спектакъл, който хвърля светлина върху събитията, довели до убийството на известната руска журналистка Анна Политковская.

За какво всъщност беше

Посветена на 18 години от убийството на Анна Политковская.

Тази история можеше да започне по хиляди начини. Например с едно име – Владислав Сурков. Този господин работи в президентската администрация. Кремъл има пълно доверие в него. Те го слушат.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Останах изненадан от гледката на огромна скулптура на лице още с влизането си в залата – изобщо не очаквах подобен реквизит!
И продължих да се впечатлявам от нея сцена след сцена.

Реквизит с такива размери (приблизително 2 × 2 × 2,5 м) със сигурност е труден за използване, но те се справиха отлично: той се превърна, както предполагам, в автобусна спирка, а отворите в него бяха използвани като прозорци.

Не е чудно, че е номиниран за наградите „ИКАР“ 2024 за най-добра сценография.

Светлинен дизайн 10/10

Макар осветлението като цяло да беше отлично, значението на някои решения – като работата със силуети – беше неразривно свързано с текста. Като човек, който не разбира езика, ми беше трудно напълно да свържа визуалните метафори с повествованието.

Костюмен дизайн 10/10

Имаше осезаемо несъответствие в костюмите: облеклото на Анна беше ефективно и добре подбрано за ролята, докато гардеробът на мъжкия изпълнител изглеждаше по-малко цялостен, дори леко карикатурен, което разсейваше от документалния реализъм на постановката.

Хореография – 10/10

От преместването на статуята, през катеренето по нея, до кратката циркова сцена и движението сред публиката – спектакълът имаше отлична хореография. Това го направи по-динамичен, по-малко статичен и много по-завладяващ.

Бонус

Изпълнението на Невена Калудова.

Номинацията за наградите „ИКАР“ 2024 е напълно заслужена.

Имах удоволствието да гледам нейното участие и в „37 Matches“ (спектакъл със субтитри, така че всеки може да го гледа) и и в двата случая не можех да откъсна поглед от нея.
Смятам, че тя притежава естествен чар в актьорската си игра. Не преиграва, но и не се губи в сцените. Постоянно присъства и е стабилна, което прави сценичното ѝ присъствие силно и въздействащо.

Също така мисля, че е отличен избор за ролята, тъй като има известна физическа прилика с Анна. Сивата перука допълнително подсили това сходство.

Общата оценка

🔴 Червено: силно зависим от текста и словесната игра.

За съжаление, смятам, че е от съществено значение да разбираш какво се говори, за да оцениш напълно този спектакъл.

Има моменти, в които актьорите говорят на английски, така че туристите могат да разберат част от ситуацията, а също така и хората с увреден слух могат да уловят същността чрез определени сцени. Въпреки това, тъй като е документален театър, ако не разбираш езика, постановката губи голяма част от емоционалната си тежест.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Определено си заслужава да се види, ако сте сценограф или искате да станете такъв. Но е по-добре да го оставите в списъка си за гледане, докато не бъдат налични субтитри.

П.П.
Не очаквайте жестоки сцени, както аз очаквах. Самият факт, че това наистина се е случило – и продължава да се случва – е достатъчно жесток.

RUDA KRUA / концерт 04 април 2026, зала 2 20.00 часа

Авангардът — бягство ли е от традицията или по-скоро нейното оголване?

R. K. Може би по-скоро отговор на определена ситуация в настоящето. Ние смятаме, че традицията може да бъде изразена по много начини, дори в свободен контекст. Първата музика на земята може да се счита за свободна импровизация, но и тя следва закони, подобни на така наречената традиция, която се появява по-късно, а именно – всяко действие води до реакция.

Какво избягвате в музиката?

R. K. Стремим се да сме възможно най-откровени в музикалните си избори и отворени към това, което моментът ни предлага, без скрупули, базирани на външни мнения или лични предпоставки. Търсим и уважаваме звука, който идва от всеки един от членовете на групата индивидуално, и срещаме вкусовете си, приемайки различията си, било то изненадвайки се на сцена или дискутирайки в студиото.

Как разбирате, че дадено влияние вече не ви служи, а ви ограничава?

R. K. Стараем се да създаваме баланс между свободата и ограниченията в музиката, която правим; тотална свобода без никакви ограничения ни се струва като също толкова ограничаващ подход. Например в момент, в който решим, че дадена композиция се вписва в определен жанр, това обикновено не води до откровен резултат в дългосрочен план. За нас е добре понякога човек да използва рамки, създавайки „инерция“ в креативния процес, но никоя класификация, която идва постфактум, не служи добре на изкуството, което се стремим да създаваме.

Какво означава за вас „сурово изкуство“ в контекста на този проект?

R. K. За нас така нареченото „сурово изкуство“ е термин, описващ естетиката на текстурата на композициите, които представяме в този конкретен наш период. Понятието за нас символизира липсата на скрупули и етикети, докато свирим или създаваме, и свободата да прозвучим грубо, сурово или несъвършено. Решаваме да поемем този риск, като според нас това води до определен тип енергия, която просъществува сама по себе си в момент на изпълнение.

Има ли звук, който сте търсили дълго, но все още не сте открили?

R. K. Постоянно се изненадваме от звука си и той постоянно се променя, затова не мисля, че търсим конкретен начин на звучене. Но със сигурност се влияем силно от музикални и всякакви артисти, чийто звук или стил е вдъхновяващ за процеса ни.

А кое е най-характерното за звученето ви на живо?

R. K. Със сигурност съставът не е обичаен — бас кларинет, алт саксофон и барабани в трио, комбиниращо от тежко звучене до дронове и ембиънт, не е най-често срещаният звук за обичайния слушател. Имайки това предвид, самият начин, по който предоставяме тази смесица от многостранни вкусове, е отличителен белег за Руда Круа.

В какъв епизод се намира творчеството ви, каква е естетиката на музиката, която правите?

R. K. Конкретно в този период се фокусираме върху възпроизвеждането на звуци, които обикновено не са често срещани за инструментите ни или са повлияни от звукови елементи като индустриални шумове, природни явления, електронна музика или външни и други. Наред с това вкарваме все повече елементи от българския и валенсианския фолклор като музикален език и част от звуковата ни палитра.

Непреходността на фолклора е стабилна основа за всеки музикант. Джазът е свобода и равенство. Пънкът е анархия. Вие съчетавате всичко това, но добавяте и нещо от себе си — какво е то, какво ви липсва в музиката, което искате да предадете вие с вашия почерк?

R. K. Държим да не претендираме, че сме фолк, джаз или пънк музиканти — за нас това са дълбоки течения, които и за цял живот човек не може да усъвършенства, за нас това са просто ответи към персоналния ни звук и нагласа. Ако трябва да опиша есенцията на проекта, то тя би била в неочакваните избори във всяка една музикална ситуация на живо и разрешаването на това създадено напрежение на сцената. Това е нещо, което харесваме и при артистите, които слушаме.

Страхувате ли се, че може да станете твърде свободни и неразбираеми, или тествате границите в музиката си без ограничения?

R. K. Както споменах по-рано, стараем се да създаваме баланс между свободата и ограниченията в музиката, която правим. Със сигурност не считаме музиката си за комерсиално изкуство, но смятаме, че елементите, с които боравим, са разбираеми за нашата публика. Има определени разказвателни похвати във всяко изкуство, които със сигурност подпомагат артиста в процеса на създаване, независимо дали са последвани, или контрирани. В момент, в който музикалната свобода, която си позволяваме, ни се стори, че губи покритие или смисъл, се връщаме назад и опростяваме процеса си.

Subscribe now

The ‘Silent’ synopsis

The play talks about the life of a prodigy music student, Erika, who eventually loses her career focus when she starts a relationship with a professor, Mike. However, he only sees her as a mere instrument of his desires, instead of the brilliant woman she is. And, eventually, he ends up abusing her.

Erika is represented both in her current state, as a mentally unstable elderly woman, and her younger self, who is represented as a voice inside Erika’s head.

Vs what it was about

“PIANISSIMO” (pianissimo: very quiet): a dramaturgical collage of the novel “The Pianist” by Elfriede Jelinek, a project of the Association “Theatre Studio Persona” “Project BG-RRP-11.020-0185, directed by VAZKRESIYA VIHAROVA, funded by the EU Next Generation through the Recovery and Resilience Plan.

“Pianissimo” - a merciless irony of the painfully familiar figures of Power (family, gender, social role) and its sublimation into aggressive erotic representations and sexual violence, turned into an obsessive experience and panorama of the entire society, the performance tries to remove the masks from the face of society, exposing it.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 8/10

Before we dive into detail with technicalities, am I getting old if I wish I had the vacuum with lights that they have used on the show? It’s so cute.

To go back to more serious matters, I found that the use of champagne perfectly fit the visual representation of an orgasm.

And to experience the play through a record that everyone was listening to through headphones connected to an MP3 player was a nice touch. It created a dual experience: it permitted entry into two simultaneous dimensions, the physical act on stage and the internal world in our ears.

If I have to point out some issues, they would be:

1. At first, I was thrilled that the audience was also seated at the sides of the stage, but I later found it unnecessary, as they didn’t interact with the public a lot, as I had seen in other productions.

2. Some videos were shown, and whilst they added something to the narration, they lacked quality, and I believe some were AI-generated.

Lighting Design 7.5/10

What caught my attention the most was how they used an LED light, again to symbolize what the act of sex does to the body: a feeling of lightness, pleasure, and overall looseness of the body.

Costume Design 9/10

The play featured a lot of clothes, even if not necessarily worn by the performers.

And not only was there a great variety of costumes, but there were also a lot of shoes.

The dresses were red and black, with some sparkling gems in them, for the elder female character, whereas the younger counterpart was only wearing skin-colored underwear, and rather than wearing the dresses she took from the clothing rack, she played with them. She also played with the shoes, which unfortunately didn’t fit her, but for a pair, which was the most sophisticated one out of all of them.

What I got from it is that if at the beginning Erika is vulnerable and young (playing with clothes and shoes even if they are not fit for her), she later finds a way to flaunt herself without dressing out of her age-range.

However, if we take into consideration what the play is actually about (a retelling of ‘The Piano Teacher’), it’s clear that they have reproduced the fact that the mother didn’t want Erika to spend money on clothes she didn’t find appropriate for her daughter.

Choreography 8/10

Both actresses interacted well with the objects and with each other, letting the audience sense the intentions of the characters.

Even so, I sometimes felt as if everything was happening really fast, without letting the actresses breathe, and the physical exhaustion was palpable, occasionally translating into unpolished movements during the more demanding sequences. Doing a good fight scene is not easy, but I believe they could have made it happen if they weren’t so tired out from the rest of the show.

I did enjoy the different dance techniques used; it made me even a little melancholic, as I used to take artistic gymnastics and hip-hop lessons. In this play, Yanitsa Atanasova showcased her skills in contemporary dance and heels.

Bonus

Different technical elements

Whether they worked or not, I found that using different stylistic choices gave the play a different tone from other productions. I also believe that this is probably the way theatre will be in the future (and actually already is).

The universal verdict

🟡 Yellow: visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

🔴 Red: heavily reliant on text/wordplay.

There is a lot of movement in this play and a lot of visual support, but I wouldn’t recommend it for deaf or hard-of-hearing audiences, as I believe it would lose its spark without getting to hear what is being said on the headphones.

I believe it could still work for a public of tourists, as with hearing intonations, you get to understand at least how the characters are feeling.

Final thought for the ‘outsider.’

I haven’t read the book this play is based on yet, but I watched the movie, and I can say that they are, visually, two different things. The movie is weird but slow-paced, whereas the play keeps the craziness but increases the pacing.

P.S.

I recently watched the TV series ‘Vladimir’ and for some reason —perhaps due to the power dynamics— the play reminded me of it, so, if you liked it, you might like ‘Pianissimo’ as well.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Пиесата разказва за живота на надарена студентка по музика – Ерика, която постепенно губи посоката в кариерата си, след като започва връзка с преподавател – Майк. Той обаче я възприема единствено като средство за задоволяване на собствените си желания, а не като брилянтната жена, която тя е. В крайна сметка той започва да я насилва.

Ерика е представена едновременно в настоящето – като психически нестабилна възрастна жена – и в по-младата си версия, която съществува като глас в съзнанието ѝ.

За какво всъщност беше

„PIANISSIMO“ (пианисимо: много тихо): драматургичен колаж по романа „Пианистката“ от Елфриде Йелинек; проект на Сдружение „Театрално студио Персона“ по „Проект BG-RRP-11.020-0185“, режисиран от Възкресия Вихърова, финансиран от ЕС чрез Плана за възстановяване и устойчивост.

„Pianissimo“ – безпощадна ирония към болезнено познатите образи на властта (семейство, пол, социална роля) и тяхната сублимация в агресивни еротични репрезентации и сексуално насилие, превърнати в обсесивно преживяване и панорама на цялото общество. Спектакълът се опитва да свали маските от лицето на обществото, разкривайки го.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Преди да навлезем в детайлите и техническите аспекти, дали остарявам, щом ми се иска да имам прахосмукачката със светлини, която използваха в спектакъла? Толкова е сладка.

Да се върнем към по-сериозните неща – според мен използването на шампанско идеално пасваше като визуално представяне на оргазъм.

Също така, преживяването на пиесата чрез запис, който всички слушаха със слушалки, свързани към MP3 плейър, беше много добър похват. Това създаде двойно изживяване: позволи навлизане в две едновременни измерения – физическото действие на сцената и вътрешния свят в нашите уши.

Ако трябва да посоча някои проблеми, те биха били:

1. В началото бях впечатлен(а), че публиката е настанена и от двете страни на сцената, но впоследствие ми се стори излишно, тъй като нямаше особено взаимодействие със зрителите, както съм виждал(а) в други продукции.

Бяха показани някои видеа и макар да допринасяха за разказа, им липсваше качество, а според мен част от тях бяха генерирани с изкуствен интелект.

Светлинен дизайн 10/10

В пиесата имаше много дрехи, дори и не всички да бяха непременно носени от изпълнителите.

Не само че имаше голямо разнообразие от костюми, но имаше и много обувки.

Роклите бяха в червено и черно, с блестящи камъни по тях – за по-възрастния женски образ, докато по-младото ѝ превъплъщение беше облечено единствено в телесно бельо. Вместо да носи роклите, които взимаше от закачалката, тя си играеше с тях. Същото правеше и с обувките, които, за съжаление, не ѝ ставаха – с изключение на един чифт, който беше най-изискан от всички.

Това, което аз извлякох, е, че ако в началото Ерика е уязвима и млада (играе си с дрехи и обувки, дори и да не са ѝ по мярка), по-късно тя намира начин да изразява себе си, без да излиза извън рамките на възрастта си.

Ако обаче вземем предвид за какво всъщност е пиесата (преразказ на „Пианистката“), става ясно, че е пресъздаден и моментът, в който майката не позволява на Ерика да харчи пари за дрехи, които не намира за подходящи за дъщеря си.

Костюмен дизайн 10/10

И двете актриси взаимодействаха добре както с предметите, така и помежду си, позволявайки на публиката да усети намеренията на героите.

Въпреки това понякога имах усещането, че всичко се случва твърде бързо, без да се дава възможност на актрисите да „дишат“, а физическото изтощение беше осезаемо, като на моменти се отразяваше в по-неизпипани движения по време на по-натоварените сцени. Добрата бойна сцена не е лесна за изпълнение, но смятам, че биха могли да я постигнат, ако не бяха толкова изтощени от останалата част на спектакъла.

Хареса ми разнообразието от танцови техники – дори ме обзе лека носталгия, тъй като преди съм тренирал(а) художествена гимнастика и хип-хоп. В тази пиеса Яница Атанасова демонстрира уменията си в съвременен танц и танци на токчета.

Бонус

Различни технически елементи

Независимо дали работеха напълно или не, според мен използването на различни стилистични похвати придаде на пиесата по-различен тон в сравнение с други продукции. Също така вярвам, че това вероятно е посоката, в която театърът се развива (а всъщност вече се е развил).

Обща оценка

🟡 Жълто: визуално силно, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.

🔴 Червено: силно разчита на текст/словесна игра.

В тази пиеса има много движение и сериозна визуална подкрепа, но не бих я препоръчал(а) за глуха или слабочуваща публика, тъй като според мен ще изгуби част от въздействието си без възможността да се чуе какво се казва в слушалките.

Въпреки това мисля, че би могла да се възприеме и от туристическа публика, тъй като чрез интонацията на гласа може поне частично да се разбере как се чувстват героите.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Все още не съм чел(а) книгата, по която е създадена пиесата, но съм гледал(а) филма и мога да кажа, че визуално те са две различни неща. Филмът е странен, но с бавно темпо, докато пиесата запазва тази странност, но ускорява ритъма.

П.П.

Наскоро гледах сериала „Vladimir“ и по някаква причина – може би заради динамиката на властта – пиесата ми го напомни. Така че, ако той ви е харесал, вероятно ще ви допадне и „Pianissimo“.

Subscribe now

Share

The ‘Silent’ synopsis

This is a docu-play based on depositions from victims of prostitution, sexual abuse, and domestic abuse. The play highlights the male gaze and women’s worst fears.

Vs what it was about

The Room of Pleasure is Empty is based on the team’s documented life experiences and original texts. The performance is the result of a two-year laboratory process exploring the human inner stage in relation to the Uncanny.

[...]

Each of us recognizes painful and unbearable scenes from our childhood; we search and explore the essence of the child we once were. Pain unfolds before the eyes of the audience and invites their own interpretation.

Visual Dramaturgy Scorecard

Scenography 10/10

There were few props, but those present were used brilliantly:

a violin and two electric guitars, which were played live and not merely used as props;

a rotating platform;

glasses full of champagne (I was quite sad I wasn’t the person from the audience chosen to drink one of them);

a backdrop used for painting.

Lighting Design 10/10

An excellent job was done by the lighting team. Without their brilliance, the final act could have been a total mess.

Costume Design 10/10

The actors were wearing cowboy outfits - hats and all - symbolizing the strength, self-reliance and determination demanded by the patriarchy.

The actresses were all wearing “girly” outfits:

Elena Dimitrova was wearing a matching white top and skirt, representing purity and a wife.

Elitsa Alexieva was wearing a green skirt with a white see-through top - not the usual outfit worn by violinists, but it fit the overall ambiance.

Yana Moroz was wearing a glittery dress, almost the same as the one worn by the Fairy Godmother in Shrek, only in gold with pink shadows rather than red.

Juliana Saiska was wearing a black skirt with a black top, but the latter came off pretty early on.

Choreography 10/10

Choreography was a key part of the performance. The actors were always moving and under pressure - both physically and mentally -, which means they probably had a good night’s sleep afterwards (I hope they did).

Some scenes also involved slaps, which were not fake, so it must have taken quite a while to master harming the person receiving them as little as possible.

Bonus

Anti-dramaturgy

This play featured many avant-garde elements, starting off strong with the linear usage of live music and then taking an even bigger twist by having one of the actresses naked on stage. I applaud her bravery so much because it is true that being an actor means putting everything you have on stage, but we still need privacy; being naked in front of strangers - or anyone, really - is not only about showing skin but about becoming vulnerable and overcoming fear of judgment.

Color was also used, either to write or to paint one of the actresses, who later, luckily, got to shower (yes, this was also happening live).

Then there was the innovative use of documentary fragments: two projectors hit the water, and after marking the right spots, the B&W (black and white) pictures appear bright and clear.

The universal verdict

🟢 Green (for tourists/expats): fully understandable through visuals alone. Perfect for tourists/expats.

🟡 Yellow (for deaf people): visuals are strong, but some plot nuance might be lost without words.

I believe that playing with music and having pieces in other languages - such as English and Italian - has made the play much more understandable even for tourists and expats. However, since it relies heavily on music and sound, it might be a little more complicated for deaf people to understand certain parts or even - ironically enough - laugh. That said, not hearing the music does not affect the visual impact of the show.

Final thought for the ‘outsider.’

It will be a hard watch - emotionally - but it is worth it.

P.S.

The play is not suitable for people under the age of 18, and I highly recommend taking these trigger warnings into account: adult language, nudity, sexual themes, sexual violence, domestic abuse, and physical violence.

БЪЛГАРСКА ВЕРСИЯ

Безмълвният синопсис

Това е документална пиеса, базирана на свидетелски показания на жертви на проституция, сексуално насилие и домашно насилие. Пиесата подчертава мъжкия поглед и най-дълбоките страхове на жените.

За какво всъщност беше

„The Room of Pleasure is Empty“ е базирана на документиран житейски опит на екипа и оригинални текстове. Спектакълът е резултат от двугодишен лабораторен процес, изследващ вътрешната човешка сцена във връзка с Непознатото.
[...]
Всеки от нас разпознава болезнени и непоносими сцени от своето детство; търсим и изследваме същността на детето, което някога сме били. Болката се разгръща пред очите на публиката и приканва към собствена интерпретация.

Визуално-драматургичен разбор

Сценография – 10/10

Имаше малко реквизит, но наличният беше използван блестящо:
цигулка и две електрически китари, на които се свиреше на живо, а не бяха просто реквизит;

въртяща се платформа;

чаши, пълни с шампанско (беше ми малко тъжно, че не аз бях човекът от публиката, избран да изпие една от тях);

фон, използван за рисуване.

Светлинен дизайн 10/10

Светлинният екип свърши отлична работа. Без тяхното майсторство финалният акт можеше да се превърне в пълен хаос.

Костюмен дизайн 10/10

Актьорите бяха облечени в каубойски костюми – с шапки и всичко останало – символизиращи силата, самостоятелността и решителността, изисквани от патриархата.

Актрисите бяха облечени в „момичешки“ тоалети:

Елена Димитрова беше облечена в съчетаващи се бял топ и пола, символизиращи чистота и образа на съпругата;

Елица Алексиева беше с зелена пола и бял прозрачен топ – не типичен тоалет за цигуларка, но пасваше на цялостната атмосфера;

Яна Мороз беше облечена в блестяща рокля, почти същата като тази на Кръстницата фея в „Шрек“, но в златисто с розови нюанси вместо червено;

Юлиана Саиска беше с черна пола и черен топ, като вторият беше свален доста рано.

Хореография 10/10

Хореографията беше ключова част от представлението. Актьорите бяха в постоянно движение и под напрежение – както физическо, така и психическо –, което означава, че вероятно са спали много добре след това (надявам се).

Някои сцени включваха и шамари, които не бяха престорени, така че вероятно е отнело доста време да се овладее умението да се нанася възможно най-малко вреда на човека, който ги получава.

Бонус

Антидраматургия

Тази пиеса включваше множество авангардни елементи, започвайки силно с линейното използване на жива музика и след това правейки още по-голям обрат, като една от актрисите се появи гола на сцената. Аплодирам смелостта ѝ, защото е вярно, че да бъдеш актьор означава да даваш всичко от себе си на сцената, но въпреки това имаме нужда от лично пространство; да бъдеш гол пред непознати – или пред когото и да било – не е само въпрос на показване на тяло, а на уязвимост и преодоляване на страха от осъждане.

Цветът също беше използван – както за писане, така и за рисуване върху една от актрисите, която по-късно, за щастие, успя да се изкъпе (да, това също се случваше на живо).

След това дойде и иновативното използване на документални фрагменти: два прожектора бяха насочени към вода и след отбелязване на точните места черно-белите изображения се появяваха ярки и ясни.

Обща оценка
🟢 Зелено (за туристи/експати): напълно разбираемо само чрез визуалните елементи. Перфектно за туристи/експати.

🟡 Жълто (за хора със слухови увреждания): визуалните елементи са силни, но част от нюансите на сюжета може да се изгубят без думи.

Смятам, че използването на музика и включването на части на други езици – като английски и италиански – прави пиесата много по-разбираема дори за туристи и експати. Въпреки това, тъй като тя разчита силно на музика и звук, за хора със слухови увреждания може да бъде малко по-трудно да разберат определени моменти или дори – колкото и парадоксално да звучи – да се засмеят. Въпреки това липсата на възприятие на музиката не намалява визуалното въздействие на спектакъла.

Финална мисъл за „външния“ зрител

Ще бъде емоционално трудно за гледане, но си заслужава.

П.П.
Пиесата не е подходяща за лица под 18 години и силно препоръчвам да се вземат предвид следните предупреждения за съдържание:
нецензурен език, голота, сексуални теми, сексуално насилие, домашно насилие, физическо насилие.

Share